Луната се възкачи на синия небосклон. Разсърденият тъмен облак над Добруджа заплака, а по земята се опитваха да покълнат младите житни семена. Страшна буря настана. Водите на река Дунав се вълнуваха и излизаха през своето корито вече свободни. Вятърът засвири своята чудна песен и пожълтелите листа затанцуваха есенния си танц.

            Четирима селяци бягаха из полето оглеждайки се за сух заслон. Те идваха от близкото малко селце в търсене на промяната. Скриха се в най-близката гора, пълна с височки дъбове, стигащи чак до небето и неговите небесни приятели. Там намериха една малка пещера, в която решиха да пренощуват.

            Запалиха огън, все пак нощта едва започваше. След малко и дъждът спря. Укроти се и вятърът със своите нежни танци. Всички бяха увити в ямурлуци. Най-младият от тях, Ивайло, бе с кестенява коса и светло сини очи, в които можеше да потънеш. Ходеше напред и назад със своите дълги крака, тънки като клечки. Той наблюдаваше огъня с интерес и от време на време отиваше да го проверява. До него седеше Добромир. Също младо и клето момче. Под гъстият му голям мустак се криеше лукава симпатична усмивка,а тъмните му очи подскачаха като зайци на прицел. Най-мъдрият от тях пък, се беше подпрял на един сух и твърд камък, опитвайки се да се завие хубаво.

          - Кажете сега, братя? Къде ще се лутаме в това мрачно време? – попита притеснено едно от момчетата.

       - Не знам. По-зле от нашето не може да се намери, та нали сме в този пуст край. – отговори Ивайло, докато чоплеше една дървена резка.

         - Не говори така за края ни! Тук се раждат най-плодородните класове жито, най-високите дървета и храсти осеяни с плодове. –  проговори твърдо Димитър.

        Настъпи кратко мълчание. Огънят продължаваше своят буен и таен танц. Някакъв шум се прокрадваше из тишината. Копитата на коня тихичко стъпваха в търсене на удобно, сухо място.

           - Какво се умълча Ивайло? – попита Добромир. Да не би пак да си се умислил за своята Иванка или сега за някоя друга?

           - Не, не съм.

        - А сигурен ли си, че пак не си се увлякъл в някоя от твоите мисли за дългите ѝ коси и тъмните ѝ очи, в които можеш да паднеш и там да си останеш. – пак се закачи Добромир.

          - Да, сигурен съм! – настоя Ивайло.

        - Не те разбирам какво си се домъкнал с нас. Млада булка сама остави още на първия ден. Де се луташ и ти по полетата за един залък хляб? – попита Димитър.

          - Тя е виновна. А пък и няма да остане сама, тя има…. – поядосано, Ивайло замлъкна.

          - Тук обаче не грешиш. Бива си я. – призна си един от тях.

            Ивайло погледа в тъмнината, търсейки спасение. Той не спираше да мисли за нея и да си я представя с други.

            Момчета, хайде да изпеем някоя песен. Какво ще кажете за млада булка Недялчица.

        В този момент мъжки гласове се разнесоха из гората. Думите и нотите се нижеха като за гердан. Всичко бе притихнало, заслушало се в песента.

            Тя разказваше за сиромах Петър оставил своята булка Недялчица сама през нощта. Той се лутал къде ли не в търсене на прехрана. На сутринта момичето пъргаво станало и направило закуска, но после разбрало, че нейният любим я е оставил. Чакаща го на прага, тя гледала отчаяно пред входната врата, надявайки се пак да зърне своята любов.

            - Е, хареса ли ти песента, Иво? Напомня ли ти на позната случка? – попита лукаво Добромир.

            - Спиш ли или се правиш, че спиш? – попита другият момък.

            - По-скоро се прави. Колко му е да е пуснал някоя сълза вече?

            - Аз на негово място веднага щях да се върна при любимата си.-твърдо даде своя зават Димитър.

            Луната се извиси на тъмното небе. Звездите заподскачаха по него. Всички заспаха спокойно. Само Ивайло беше потънал в дълбоки мисли.

            Той все още я обичаше, но как да забрави как се усмихваше, когато другият е там, как буйно му играеха очите, докато са на хорото, гледайки право в нея. Не можеше да забрави, че не е единствен за Иванка. А тя красива ли красива, колко му е да го остави. Да си признае, страх го беше. И една малка сълза се стече по горящата му, зачервена буза.

            На сутринта момчетата станаха и видяха, че техният приятел Ивайло вече го нямаше, разбраха, че е направил правилния избор.

            Птичките запяха своята чудна песен. Слънцето грееше бодро и се усмихваше лъчезарно. Животните започваха да се показват. През това време Ивайло се луташе из високите дъбове на гората. През цялото време не спираше да  мисли за своята любима, за своята Иванка.

            Той се спря и се огледа. Беше се озовал на безкрайно поле, пълно със стотици житни класове, а вятърът ги подухваше леко.

            -Ами сега? – попита той отчаяно.

            Изведнъж забеляза някой, някой с коси дълги точно като на неговата любима. С бавни стъпки леко по леко се доближаваше до познатата човешка фигура. Младото му буйно сърце щеше да изскочи. Реката се бунтуваше. Спря се точна зад нея. Ами ако не е тя? Ами ако го погледне и си тръгне? Бавно и внимателно си вдигна ръката и я пипна нежно по рамото. Момичето се обърна. Да, това беше тя. Иванка го погледна със сълзи в очите и го прегърна толкова силно, че не искаше да го пусне отново.

            Вятърът духна и обгърна младите влюбени. Слънцето ги огря топло. Водите на реката се успокоиха. Така те разбраха истинския смисъл на живота. Да обичаш и да бъдеш обичан.