"Помощ!"...
Сърцето ми крещи за помощ... Крещи в агония.
"Помощ!"...
Душата ми вика за помощ... Вика от болка.
"Помощ!"...
Съзнанието ми се моли за помощ... Моли се за надежда.
Отворя ли очи, виждам само болка. Затворя ли ги, чувствам само болка. Бездната, която ме поглъща, е изпълнена с болка. Дълбока, тъжна и разяждаща болка. Такава, която едновременно прогаря гърдите ти и те кара да трепериш от студ.
Заспя ли, виждам само кошмари. Събудя ли се, живея само в кошмари. Тъмнина от кошмари и дяволи, нашепващи думи, които издират душата ми. Карат ме да мразя собственото си съществуване и да се отвращавам от чувствата и мислите, които са ме обзели. Карат ме да жадувам за онази опасна тишина. Да живея за момента, в който самотата ще ме обгърне като топла смърт и ще се предам на привличащата ме тишина. Най-много ме изкушава тишината... и спокойствието. Осъзнавам, че се боря само за тях. Осъзнавам и осъзнавам, че ме трябва. Знам, че се нуждая от сили, за да се отърся, но няма откъде да черпя сили, черпя само тъга... и болка.
Болката в мен е толкова много. Кара ме да се чудя колко още мога да понеса... Или може би отдавна спрях да я понасям? Може би отдавна се предадох... И си въобразявах, че се боря с нея, докато тя се е разпалвала все по-дълбоко и дълбоко в сърцето ми. Сега чувствам само един студен пожар. Гневът ми липсва... Караше ме да се чувствам жива, поддържаше желанието ми за живот. Сега няма гняв... Има само безсилие. Знам, че наранявам всички около себе си и себе си и в същия момент не мога да спра да го правя... Или може би отдавна съм спряла да опитвам?...
Мисля си... Мисля си за този кръг на ада. Въртя се в него. Лутам се в него. Докато не се изгубя. Страх ме е, че изтривам всичко бавно и малко по малко. Накрая няма да остане нищо неопетнено. Студеният пожар ще прогори и оскверни всичко неопетнено и чисто. Ако все още има нещо такова...
Завива ми се свят... Кръгът се затяга около мен и забива тръните си в сърцето ми. Остана любовта... Страх ме е, че е толкова крехка и тя също ще изчезне. Ако това се случи, тогава за какво да живея? Да живея с напразната мисъл, че всичко ще се оправи? Предпочитам да се погубя, отколкото да живея с празна, нереална надежда. Да си въобразя един мираж... И ако този мираж се разпадне? Ще се разпадна и аз. Не... Предпочитам да загубя всичко. Не искам само фалшиви миражи и надежди. Предпочитам да загубя себе си. Не искам само да наранявам и разочаровам...
И кръгът отново се завърта... Наляво... Надясно... И пак. Болка, тъга, омраза, безсилие, мъка... и агония.