"Помощ!"...
Сърцето ми крещи за помощ... Крещи в агония.
"Помощ!"...
Душата ми вика за помощ... Вика от болка.
"Помощ!"...
Съзнанието ми се моли за помощ... Моли се за надежда.
Отворя ли очи, виждам само болка. Затворя ли ги, чувствам само болка. Бездната, която ме поглъща, е изпълнена с болка. Дълбока, тъжна и разяждаща болка. Такава, която едновременно прогаря гърдите ти и те кара да трепериш от студ.
Заспя ли, виждам само кошмари. Събудя ли се, живея само в кошмари. Тъмнина от кошмари и дяволи, нашепващи думи, които издират душата ми. Карат ме да мразя собственото си съществуване и да се отвращавам от чувствата и мислите, които са ме обзели. Карат ме да жадувам за онази опасна тишина. Да живея за момента, в който самотата ще ме обгърне като топла смърт и ще се предам на привличащата ме тишина. Най-много ме изкушава тишината... и спокойствието. Осъзнавам, че се боря само за тях. Осъзнавам и осъзнавам, че ме трябва. Знам, че се нуждая от сили, за да се отърся, но няма откъде да черпя ...