Валеж

Вали и е свирепо, а аз гледам с празен поглед. Гледам и не виждам, защото не съм тук, а там далеч в спомена ми от онази майска нощ, в която седяхме един до друг на онзи диван, в онази хотелска стая. Говорехме и пиехме, а чашите преливаха от истини. Преполовихме бутилката с уиски, а ти тепърва започваше да изливаш душата си. Бях се излегнала от дясната ти страна, кръстосала крака върху теб и те гледах. Уж същия, а не те бях виждала такъв. Любувах ти се. Имах усещането, че си готов да разголиш душата си и да ми кажеш всичките си тайни и неизречени мисли. Гледах те право в очите и ти задавах въпроси. Бях любопитна, като малко дете,но и предпазлива. А ти ми споделяше. 

През цялото време исках да стана и да те прегърна силно, но знаех, че ще бъде грешка. За това просто пиех от чашата си и оставях уискито да притъпи този порив. Чувствах те толкова близък и същевремнно толкова далечен. 

Всичко свърши внезапно, когато  ме подкани да легнем. Изчезна, като дима от цигарата ти, като уискито в чашата ми. Превърна се в спомен. 

Исках да ти кажа толкова много неща, но не трябваше или поне така го усетих тогава. Бях уморена, тъжна и нещастна, но ти успя да ме събереш. Успя да залепиш парченцата от душата ми и да ги поставиш на мястото им, макар и за кратко. 

Не можех да отворя очите си, но усетих, че стоиш до мен и ме гледаш как спя. После седна в ляво на спалнята и се разрови в телефона си. Минута след това се чу: “Липсваш ми много!”. Усетих как се скова, а на мен сърцето ми спря. Не знаех как да реагирам: да се обърна и да попитам или да се направя, че не се е случило. Избрах второто.  

Легна до мен и дишането ти се успокои постепенно. Усетих как заспиваш. Приближих се и те прегърнах. Наместих глава върху гърдите ти, а ти ме придърпа към себе си. После ти поговорих малко. След това вече нищо не помня. Явно бях потънала заедно с теб в съня. Сън, който свърши с първите утринни лъчи. Нощ, която никога не се повтори. Близост, която изчезна като цигарен дим някъде в небитието.

М.М.