Вечери в хоремага

Трети март

         Според българския тълковен речник хоремаг е съкращение на хотел ресторант магазин. Демек всички тия неща в едно. Това чудо се е пръкнало по българските земи някъде към 1950 година, като реплика на Съветските такива. Може би тогава е имало хотелска част,  но тя отдавна е изчезнала и в късния социализъм си остана само магазин и ресторант, а някъде и само ресторант. Според едно друго разбиране, възприето от жителите на малкото селце Плешивец, сгушено в полите на западна Стара планина, хоремаг значи хора влязохме, магарета излязохме. Сещате се, че тук основен катализатор на промяната, която претърпява човек, е количеството изпит алкохол.

        Навремето хоремагът беше средище на селския живот. Тук се събираха мъжете на по ракия и мезе, а в летните горещини - на биричка, и бистреха селските и международни проблеми.  Тук се решаваха и важни въпроси от сорта на защо кравата на баба Гинка е влязла в двора на Теко Кривото и му опасла цялата люцерна или защо петелът на Ванко Дюстабана е спрял да кукурига, както и защо Венка даскалицата прави какво прави и все мине поне един път на ден покрай къщата на Цоло Комбайнера, при положение, че пътят ù въобще не минава от там.  Важни въпроси, които мъжете обсъждаха дълго и напоително, като ги изследваха от всички възможни страни.

         Сетне дойде демокрацията. Според някои. Селата съвсем обезлюдяха. В повечето от тях хоремагът затвори. Останаха само рушащите се сгради, които постепенно губеха покривите си и прозорците и стърчаха по мегданите озъбени и грохнали като старци. Паметници на една отминала епоха.

         В Плешивец това не стана. Тук хоремагът се запази и все така се пълнеше вечер. Посетителите бяха едни и същи, само дето остаряваха и побеляваха. Е, някои напуснаха тихо света или селото, но вечерната глъч на мъжките гърла все още кънтеше между четирите опушени стени на хоремага.

         Така беше и тази зимна вечер. Зимата по принцип хоремагът се пълнеше повече. Селяните нямаха работа по полето и за да не седят сами по къщите или за да не гледат жените, се събираха на топло в хоремага, за да дегустират вината и ракиите, които са направили. Бай Добри, който държеше кръчмето, нямаше възражения срещу това. Знаеше, че пенсиите им не бяха големи, пък и като висяха тук, все по нещо купуваха, особено като понаправят главите и станат по-смели. Е, след това жените им ги гълчаха. Викаха им пияници и непрокопсаници, ама това си беше тяхна работа, не негова.

        Тая мартенска вечер на една маса се бяха събрали Дядо Стоян. Осемдесет и пет годишен жилав старец. Все още вървеше изправен като топола, па и толкова висок беше. Навремето бе председател на местното ТКЗС, та оттогава му остана началническият манталитет.  По убеждение земеделец, а по душа аристократ. Пиеше червено вино с лимонада. По тоя край викаха на тая мешавица  мечка.  По-младите мъже си го пиеха като безалкохолно, но дядо Стоян беше вече на години и го даваше по-кротко. Когато беше по-млад, пиеше по кофа вино, и то чисто, ама тия времена бяха вече далечно минало. Дядо Стефан седеше на председателското място, като негласен лидер в селото. От дясната му страна се бе разположил Цане Инкасото. Викаха му така, защото засичаше електромерите и водомерите на селяните. За селото си беше младеж на шестдесет години.  Беше слаб и съсухрен като чироз, ама пиеше и ядеше за трима. Жена му едвам смогваше да го изхрани. Всеки ден готвеше по две тенджери с ядене. Едната задължително с мръвки, защото ден без месо за Цане бе като водомер без вода. „Не моам му насмогна на тоя моя пустиняк. – жалваше се жена му - Гняте като невидел.” Цане пиеше ракия собствено производство. Обичаше я много тая пущина.

        От лявата страна на Дядо Стоян се бе опнал като каиш Цоло Комбайнера. Огромен като мечка мъжага. Някъде към 150 килограма живо тегло. Пиеше по кило ракия и питаше за още. Преди години нещо се бе объркал и решил да пази диета. Местните викаха, че жена му го подкокоросала. Та Цоло отишъл при лекаря в общинския град и поискал съвет как да свали някое и друго кило. Онзи му рекъл да яде един месец само ябълки и да дойде после да го претегли. Сложил душа на мъка Цоло и един месец ял само ябълки. Когато изтекъл месецът, отишъл най-накрая при лекаря с облекчение. Онзи го премерил и се хванал за главата. „Свалил си само едно кило, бе Цоло. - рекъл - По колко ябълки ядеше на ден?” Цоло пригладил мустака и гордо казал: „Па по чувалче. Има-нема десет кила.” „Е пак добре, че си свалил нещо. - рекъл лекарят - Аз имах предвид да ядеш по кило на ден” „А, тая нема да я бъде. Да умрем от глад - никогаш” - отвърнал Цоло и приключил с диетите.  Цоло обичаше храната и машините. На него му дай по цял ден да се рови примерно из комбайна и все нещо да потяга. Когато преди години разпродадоха на безценица механизацията на ТКЗС-то, той я изкупи всичката и сега беше монополист. Ореше и жънеше из цялата околия. Цоло също пиеше ракия. Двоен припек от джанки.

         Срещу дядо Стоян седеше изправен като ученик на стола Йордан Николов – Полковника. Бивш военен. Той винаги беше избръснат и подстриган. Ходеше с ръце, прилепени по тялото, сякаш приемаше парада на полка и всеки момент щеше да отдаде чест. Беше стегнат чак в душата си, но виж - в хоремага се отпускаше. Суровият кашишки поглед изчезваше и вместо него гледаха две уморени очи на седемдесетгодишен бивш военен.  Той пиеше червено вино чисто.

         Беше трети март 2015 година и компанията имаше сериозен повод да се почерпи, не че им трябваше такъв, но друго си е да пиеш с повод. Бай Добри хвърляше дърва в кюмбето, топлината му пълнеше кръчмата, а върху него на тиган цвърчаха няколко парчета суджук, миризмата на който гъделичкаше приятно обонянието на присъстващите. Стените бяха облепени със стари броеве на „Работническо дело”, а единственият прозорец на хоремага бе опушен като стъкло на лампа. За последно сигурно беше мит още по времето на социализма. На южната стена висеше портрет на Тодор Живков. Бай Добри бе стар кръчмар и комунист.  Идеализмът не му пречеше да професията.

- Юнаци! - викна Полковникът, сякаш казваше мирно – Да пием за геройски загиналите в борбата срещу османските поробители!

Всички вдигнаха чаши и се чукнаха. После отпиха дълги глътки и премляснаха доволно.

- Абе, май не са били тези поробители - рече Цане Инкасото и бодна с вилицата си голямо парче суджук.

- Цане, не говори глупости, бе! - скастри го Полковникът. – Как да не са били поробители, като пет века сме били под робство.

- Абе, май не е било робство. - продължи Цане Инкасото.

- А какво е било според теб? - подхвана го Полковникът.

- Абе, не е според мен, ама така каза Министър-председателят - Пет века сме имали чуждо управление. От него сме се освободили демек.

- Аз мисля, че чилякът се е объркал нещо – обади се Дядо Стоян - Не може да каже такава глупост иначе.

- Абе, каза го. - не се предаваше Цане Инкасото - По телевизията го чух.

- Е като е било чуждо управление, какво са правили Левски, Ботев, Захари Стоянов и другите юнаци? – запита Полковникът – Сигур са се борили за честни и демократични избори, та да вземат властта по мирен път.

-  Абе, може па тъй да е било. – съгласи се Цане Инкасото.

- Ти чуваш ли се к'ви ги плещиш, бре Цане? – рипна Полковникът - За какво са обесили Левски тогава, за какво са убили Ботев, за какво са клали в Батак.

- Абе, те и за Батак казаха, че май не е имало клане.

- Не е. Сигурно е имало сбор, та са се понапили малко и се сбили. – обади се Цоло Комбайнера.

- Абе, де да знам, па може и така да е.

- Цане, на теб чавка ти е изпила мозъка. От толкова ядене хептен си затъпял. – скастри го Полковникът – Сигур тия комитети, дето ги е правил Левски, са били предизборни секции. 

- Що да не. - рече Цане Инкасото и се усмихна. – Занасям ви, бре. Ама министърът си го каза това. Тук майтап няма.

- Боже, боже! – рече Полковникът и се прекръсти, макар че беше атеист по убеждения. – Докъде го докарахме.

- Мен ако питаш, до под кривата круша - констатира Цане Инкасото.

- Ти остави друго, ама чувам от унучката, че по история ги учат, че нямало робство, а Османско присъствие. Просто си присъствали тук хората. - рече Цоло Комбайнера.

- Това е нек'ва дълбока политика, дето ние май не моам я схвана - каза Дядо Стоян - Га беше Вълко Червенков на власт, си беше друго. Сичко си беше ясно. Един враг, един Бог – Сталин и не разсъждаваш много-много.

- Мани го твоя Червенков, бе - сопна се Полковникът и пийна злобна глътка вино. После мезна от суджука и рече:

- Глей на какви глупости учат децата. Това е все едно аз да отида в къщата ти и да се настаня в нея без покана. Да почна да ти събирам наем за това, че живея в твоята къща, а теб да изгоня да живееш в мазата. Да изнасилвам жената от време на време, а мъжките ти рожби да ги взимам и да ги пращам във войската, а ти ще седиш, ще ме гледаш като писано яйце и ще викаш „Малее, как добре си живеем с този. Идеално се разбираме. Гледай какво хубаво присъствие си  имам у дома и е добър човекът, взима ми само една десета наем от това, което изкарам, па даже ме пуска да ходя и на пазар.“ 

- Е така като го обясни, си е едно шибано присъствие, дето такъв ако ми присъства у къщата, веднага му режа зелката. – рече Цоло Комбайнера.

- Ей, говориш като бай Вълко Червенков. Точно и ясно. - отбеляза и Дядо Стоян.

- Дедо Стоене, стига с тоя Червенков, бре! Това са минали работи. – скастри го Цане Инкасото.

- Ти мен не ме учи, Цане! Не знаеш ли миналото, няма да видиш бъдещето. – отсече Дядо Стоян и изпи ядно до дъно чашата си с вино. Наля си нова, мезна от суджука и викна:

- Ей, Добри, я сложи още едно парче суджук у тигана, че тук се разгорещихме.

- Слааагам. - викна Бай Добри. 

- Момци, да пием за освобождението от османско робство и за момчетата, дето си отидоха мърцина за тая пуста свобода, па другите нека си празнуват чуждото управление или присъствие, както там си го наричат. Такива никога няма да разберат нито Левски, нито Ботев, па не им и требва. Сребърниците са техната религия.   – рече Полковникът и стана прав.  Всички се изправиха. Чукнаха чашите и пиха до дъно.