Вечно
Вятърът се заиграваше с косите ù, снежинките бясно танцуваха около врата ù, босите ù стъпала стъпваха бавно по напуканата земя. Сякаш не ходеше, а се носеше. Плавно, гладко, досущ като самодивите от приказките. Но в нея нямаше нищо приказно. Бяла дантелена рокля, стигаща до глезените ù, се влачеше по черната земя. Черна като очите ù, като косите ù, като душата ù.
В погледа му, реещ се наоколо, имаше нещо нечовешко, нещо животинско. Ризата му беше прилепнала към перфектно оформените мускули като втора кожа. Крачолите на панталона му бяха съдрани, а обувките си беше загубил нейде по пътя. Но това сега нямаше значение.
Стъпваше нежно, грациозно. Вървеше ден и нощ, без да чувства умора.
Ускоряваше крачка, сетне забавяше ход. Но не спираше. Не чувстваше умора.
Искаше да го види.
Трябваше да я докосне.
И така вървяха, търсейки се... вечно.
Посветено на Алекс (Carmmine),
най-добрата ми приятелка (:
© Марти Петрова Стефанова All rights reserved.
