MaRtiTyyy (Марти Петрова Стефанова)
126 120
6.08.2009 г., 12:55 ч.

Вечно 

  Проза » Епиграми, Миниатюри, Афоризми
783 0 4
1 мин за четене

 

 

 

 

Вятърът се заиграваше с косите ù, снежинките бясно танцуваха около врата ù, босите ù стъпала стъпваха бавно по напуканата земя. Сякаш не ходеше, а се носеше. Плавно, гладко, досущ като самодивите от приказките. Но в нея нямаше нищо приказно. Бяла дантелена рокля, стигаща до глезените ù, се влачеше по черната земя. Черна като очите ù, като косите ù, като душата ù.

 

 

В погледа му, реещ се наоколо, имаше нещо нечовешко, нещо животинско. Ризата му беше прилепнала към перфектно оформените мускули като втора кожа. Крачолите на панталона му бяха съдрани, а обувките си беше загубил нейде по пътя. Но това сега нямаше значение.

 

 

Стъпваше нежно, грациозно. Вървеше ден и нощ, без да чувства умора.

 

 

Ускоряваше крачка, сетне забавяше ход. Но не спираше. Не чувстваше умора.

 

 

Искаше да го види.

 

 

Трябваше да я докосне.

 

 

И така вървяха, търсейки се... вечно.

 

 

 

 

 

Посветено на Алекс (Carmmine),

най-добрата ми приятелка (:

 

 

 

© Марти Петрова Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??