Великият Магьосник

Имаше едно дете. Нямаше още годинка когато разбра, че след няколко месеца най-големия, най-красивия и най-великия панаир на света ще мине през неговото село за малко. По пътя на великите си дела.

До това дете имаше млад мъж. На 35 години. Надъхан, силен, уверен директор на фабрика.

Детето заспиваше и се събуждаше с мисълта за панаира. Нямаше търпение да си легне за да може панаира да се доближи с още ден.

Тогава панаира имаше странно непознато име. Шамбала Опен. Но това не плашеше детето. Напротив даже с това древно непознато име панаира му изглеждаше още по-магичен.

Директора виждаше всичко това и защото обичаше детето намери начин да го зарадва още повече.

Намери му красив балон. По неговия си начин. Детето го заслужаваше.

Балона тогава беше зелена тениска с мистичен знак до сърцето, но някакси топъл, красив, уютен.

Отзад пишеше VOLUNTEER

И дойде деня!

Директора, който всъщност чакаше деня повече от детето го събуди рано и нежно. И през единия час път разказваше за магията на панаира.

И когато слезнаха от колата детето държеше балона. Ръката му беше високо. Искаше да го покаже на всички. Но най-вече магията, която го беше карала да заспива и да се събужда всеки ден в продължение на месеци. С усмивка😊

Директора, който всъщност се оказа магьосник, също се усмихваше прикрито.

И носеше зелена тениска. Със странен топъл знак и надпис доброволец.

И беше взел цялата си торба с панаирни номера за да благодари на човека, който беше направил толкова щастливо цялото му семейство даже без ги познава. Без да ги е виждал. Без да е говорил с тях.

По магически пътища те се засякоха. На панаира. С Великия Магьосник организирал тази красива магична ферия.

Детето виждаше за пръв път истински магьосник. Онемя. Не можеше даже да диша. Опитваше се да попие всичко, всичко, всичко от него. 

А директора усмихнат и доволен гледаше това. Но даже и той не смееше да говори с Великия Магьосник.

Лъхаше топлина и хлад. Нещо не беше наред. Нещо...

Детето беше очаровано. Директора ужасен.

Тогава на помощ дойдоха предците ни. Нито детето, нито директора ги бяха виждали преди.

Единия огромен топъл мъж с дълга коса и най – мекия поглед. Тракиец каза бил.

Другия навъсен мрачен, жилав, остър, енергичен мъж. Българин бил.

Поговориха си с Магьосника, като практично застанаха между него и детето. Накрая той хвърли една мълния с очите си и продължи да си върши Великите дела.

Балона се спука, но не беше проблем. Момчето се беше погрижило за него.

Мина време. Много неща се случиха.

13 години по-късно заварваме дружината да си говори.

В тъмна, влажна стая миришеща на мухъл и гнило. В центъра стаята има кръгла маса. Една свещ.

Директора, поостарял и много уморен седеше между воините. Пушеха, пиеха и си шушукаха от 3 дни.

Момчето се беше завряло в най-тъмния ъгъл. И стискаше тениската. Знаеше какво следва. Беше го виждало и преди.

Когато някой блъсна с юмруци по масата то затвори очи и докато стискаше тениската си мислеше за балона и магията на панаира.

И усети, че лети. И му стана светло и леко. Отвори очи.

Великия Магьосник по неведомите си негови пътища се беше озовал в стаята и стоеше усмихнат срещу детето.

Извини му се.

И му подаде балон.

И стана магия.

И всичко изчезна. И момчето беше пак на 1, и пак имаше балон и пак най – красивото нещо на света!

Масата пак си беше там, но мъжете се смееха. И разглеждаха планове за фабрика за Балони.

Колко деца можем да усмихнем? Милион? Милиард?

Безчет?

Всички бяха толкова улисани, че даже не успяха да забележат кога Великия Магьосник си е тръгнал.

Та мили мой приятелю. Само това ми липсва.

Не можах да му кажа благодаря!

Ако го мернеш някъде ако можеш кажи му благодаря от нашето семейство!

От момчето с балона. Още си го пази😊