Поредният работен ден. Вече пет учебни часа съм в моята служебна Машина на времето, която управлявам повече от 22 г. със свидетелство за правоуправление за категория "Даскал".

Чувствам се малко уморен от това прескачане от епоха в епоха, но няма как. Досега бяхме с осми клас на борда на испанска каравела по маршрутите на Великите географски открития. С девети клас се крихме в окопите на Първата световна война, докато обсъждахме причините, участниците и резултатите от нея. А с десетокласниците направихме всичко възможно, за да спасим Одриското царство от Филип II Македонски, но така и не се получи. Останаха ми само шести клас, но преди това поемам глътка междучасие.

Намирам начин някак да си открадна две от общо десетте минути, които ми се полагат за презареждане на трудовия ми ентусиазъм и мотивация, като междувременно проверявам дали стипендиантите от моя клас са ми донесли всички необходими документи. Има поставен срок за това, а сроковете са като старите ни дрехи, в които много ни се иска да се поберем, но нещо все не се получава.

Поспирам за миг в коридора и гледам как дъждът навън продължава да вали в училищния двор. Малко тъжна и меланхолична гледка. Един училищен двор винаги трябва да е окъпан от слънчеви лъчи и огласян от весели детски гласове. Иначе защо ще е училищен двор?

Група млади хора от петите класове се връщат от физкултурния салон със зачервени бузи, щастие в очите и връхни дрехи под мишница. След ФВС обикновено става така.

Звънецът тържествено оповестява началото на новия час. Поредният. Време е. Отправям се към шестокласниците, които ме очакват. Двама от тях, които явно представляват някаква интерактивна система за ранно оповестяване, ме засичат още на коридора. После се затичват с бясна скорост към стаята и надават боен предупредителен вик "Идвааа!".

Прекрачвам прага и оглеждам преценяващо оперативната ситуация. Двамата дежурни ме посрещат любезно. По устните на единия забелязвам издайнически следи от лютеница.

- Някой пак си е хапвал пица в Голямото междучасие. - подхвърлям на шега, но малчуганът не ме разбира. Прекалено зает е да гледа строго-подканящо към класа, строен като за парад.

Събирам цялата останала ми от сутринта бодрост и поздравявам:

- Добър ден, добри хора!

- Добър ден, добри господине! - отговарят всички смело и нашето пътешествие в чудния Свят на Средните векове може да започне.

Включвам медията и на дъската се появява заглавието на темата: "Великото преселение на народите". Говорим за същността на този важен исторически процес, причините за него и най-активните участници: хуните, германците и славяните. Докато четем описанието на Приск за Атила, забелязвам как една от раниците на предните чинове започва подозрително да шава. Първоначално мисля, че ми се е сторило и задавам рутинни въпроси към прочетеният току-що исторически извор - за характера на Атила. Една чаровна млада дама ме поглежда с красивите си изразителни очи, примигва невинно и бързо изстрелва към мен провокация:

- Този Атила е бил много скучен човек.

-  Защо мислиш така? - опитвам се аз да защитя честта на великия хунски вожд.

Тя отново ме поглежда и заявява:

- Защото никога не се е смеел.

Чувствам се притиснат до стената, попаднал в собствения си педагогически капан.

Докато я слушам, отново забелязвам раницата да шава подозрително. Решавам да проверя най-накрая този казус. Приближавам се, усещайки по себе си детските погледи, пълни с обич и молба. Изведнъж осъзнавам, че съм попаднал на Планетата, на която всички пазят тайна. Бъркам в раницата и вадя своя улов. Оказва се малко слабичко и изплашено котенце, което ме гледа с ужас, а сърцето му бие лудо.

- Ахааа! - казвам - Такава била значи работата!

- Ама нали няма да ни издадете? - опитва се да преговаря с мен адвокатът на класа, докато котенцето се настанява удобно върху учебника с картата на Великото преселение на народите.

- Как се казва? - отговарям на въпроса с въпрос и поглеждам строго собственичката и останалите обвиняеми по делото.

- Луканка. - отговаря виновно адвокатът на класа, а аз едва се сдържам да не се разпадна от умиление.

- Що за котешко име е това? - питам с умерено недоумение в гласа си. - Сигурно сте били гладни, когато сте го кръщавали?!

Запазвам обаче самообладание. Имаме работа, която трябва да довършим при необичайни обстоятелства.

Успяваме някак. Създаваме държавата на франките, а Хлодвиг ги покръства през 496 г. После отговаряме на въпроси след урока, докато Луканка, вече спокойна и по котешки доволно-мързеливо, наблюдава отблизо учебния процес.

Звънецът ме прекъсва, докато давам домашната работа. Прибирам компютъра и медията, а всички хуни, германци и славяни от класа вече са наобиколили Луканка. Всеки иска да я докосне, да я погали, да я снима. Толкова много чистосърдечна обич на едно място не съм виждал от онова лудо Американско лято на 1994 г., когато всички повярвахме, че "Господ е българин". Нищо, че после се оказа, че не е съвсем така.

Преди да изляза поглеждам назад. Младата дама, която преди малко направи сполучлив психологически портрет на Атила, си подрежда нещата в розовия си несесер. Поглежда ме и ми подарява една усмивка за довиждане. За миг се спирам на вратата и й подхвърлям през рамо:

- Знаеш ли, този тип Атила наистина е бил доста скучен и тъжен човек.

С очите си тя ме пита "Защо?", а аз довършвам мисълта си:

- Не е познавал нито Луканка, нито вас.