Венецианският котарак
834
0
1
2 min reading
ВЕНЕЦИАНСКИЯТ КОТАРАК
В една от нишите, някъде из лабиринта на този град, претъпкан с изгубени в мечтите си туристи, внезапно срещнах погледа на един котарак, изтегнал се върху рамката на отворен прозорец. На фона на прохладния сумрак в стаята неподвижният му профил внушаваше нежност и респект. Положително бе свикнал с присъствието на непознати, предимно чужденци, които са се опитвали да разговарят с него или да го милват, и сега аз бях просто един от тях, в началото на пътя към площада на Свети Марко.
И все пак не откъсваше от мен продълговатите си стъклени очи, гледаше ме упорито, сякаш се опитваше да ме запомни (или да ме познае) - дали защото по някакъв начин бе отгатнал, че нямам намерение да спра и да му отправя няколко думи на един от многото непознати езици, на които се беше наслушал.
Странно, но изпитвах едновременно съжаление и уважение към този котарак, с който случайността ни бе поставила в неочаквана и изискваща близост. В това тясно пространство между просмукани от влага зидове, с които времето отдавна се подиграваше, ние бяхме единствените живи същества, изправени пред неизбежния проблем как да постъпим един с друг. Кълна се, в този миг за мен нямаше никакво значение, че се намирам в един от най-приказните и невероятни градове на този свят, което обикновено поощрява всяко лекомислено великодушие или великодушна немарливост. По някакъв странен каприз на съдбата именно на такова място бях поставен на изпитание, за което не бях подготвен.
Гледахме се в упор от около метър разстояние. Давах си сметка, че хищникът има предимство и ако пожелае, би могъл светкавично и лесно да се справи с мен. Бях пропускал момента да бъда непринуден и вече бе късно да започнем играта между човека и животното. Вкопчили се бяхме очи в очи и в блестящите му ириси видях изнемога и колебание, видях мига, оня жесток миг, в който се взима решението. Независимо какво щеше да бъде то, аз нямаше да имам избор, нямаше да имам време за това и единственото, което можех да сторя, бе да приема съдбата такава, каквато е. Може да изглежда унизително, но това снемаше от мен отговорността.
И така - аз чаках. Чаках жребия, който едно животно щеше да хвърли. Не изпитвах никакво чувство - нито омраза, нито съжаление, нито страх. Не изпитвах нищо. Бях във Венеция и не бях във Венеция. Бях в очите на един котарак, с който все някога е трябвало да се срещнем на подстъпите към града.
В една от нишите, някъде из лабиринта на този град, претъпкан с изгубени в мечтите си туристи, внезапно срещнах погледа на един котарак, изтегнал се върху рамката на отворен прозорец. На фона на прохладния сумрак в стаята неподвижният му профил внушаваше нежност и респект. Положително бе свикнал с присъствието на непознати, предимно чужденци, които са се опитвали да разговарят с него или да го милват, и сега аз бях просто един от тях, в началото на пътя към площада на Свети Марко.
И все пак не откъсваше от мен продълговатите си стъклени очи, гледаше ме упорито, сякаш се опитваше да ме запомни (или да ме познае) - дали защото по някакъв начин бе отгатнал, че нямам намерение да спра и да му отправя няколко думи на един от многото непознати езици, на които се беше наслушал.
Странно, но изпитвах едновременно съжаление и уважение към този котарак, с който случайността ни бе поставила в неочаквана и изискваща близост. В това тясно пространство между просмукани от влага зидове, с които времето отдавна се подиграваше, ние бяхме единствените живи същества, изправени пред неизбежния проблем как да постъпим един с друг. Кълна се, в този миг за мен нямаше никакво значение, че се намирам в един от най-приказните и невероятни градове на този свят, което обикновено поощрява всяко лекомислено великодушие или великодушна немарливост. По някакъв странен каприз на съдбата именно на такова място бях поставен на изпитание, за което не бях подготвен.
Гледахме се в упор от около метър разстояние. Давах си сметка, че хищникът има предимство и ако пожелае, би могъл светкавично и лесно да се справи с мен. Бях пропускал момента да бъда непринуден и вече бе късно да започнем играта между човека и животното. Вкопчили се бяхме очи в очи и в блестящите му ириси видях изнемога и колебание, видях мига, оня жесток миг, в който се взима решението. Независимо какво щеше да бъде то, аз нямаше да имам избор, нямаше да имам време за това и единственото, което можех да сторя, бе да приема съдбата такава, каквато е. Може да изглежда унизително, но това снемаше от мен отговорността.
И така - аз чаках. Чаках жребия, който едно животно щеше да хвърли. Не изпитвах никакво чувство - нито омраза, нито съжаление, нито страх. Не изпитвах нищо. Бях във Венеция и не бях във Венеция. Бях в очите на един котарак, с който все някога е трябвало да се срещнем на подстъпите към града.
© Константин Делов All rights reserved.
