ВЕСКО

  В една непрогледна, ветровита вечер през април 1954, се роди той... Не плачеше като другите бебета, беше по-скоро хленч, скимтене. Слабичък, леко мургав, с голяма черна коса и хубаво личице. Майка му го целуна и се разплака, нарече го Веселин, с надеждата живота му да е лек и радостен.

  Баща му не дойде нито веднъж на свиждане. Не дойде и за изписването. От родилния дом ги прибра съседка от блока.

  Нямаше никой вкъщи, Надка се разплака като видя каква кочина е навсякъде - мивката пълна със засъхнали съдове, масата неразтребвана от дни... Трохи, боклуци и мръсни дрехи се въргаляха по пода. Нахрани Веско и започна да почиства.

  Отново започна да я мачка животът - тревоги, безсънни нощи и непрестанен тормоз. Дъщеря ù Сия никак не ù помагаше - държеше страната на баща си, защото ù угаждаше за всичко и бе единственото същество на този свят, към което той изпитваше обич. Стойчо изобщо не поглеждаше Веско - все едно не съществува. Беше предупредил, че ако го чуе да плаче, докато спи за дежурство, ще го изхвърли. Легнеше ли, Надка вземаше дрешки за преобличане, шише с мляко и отиваше у някоя съседка. Страшното беше вечер... Коликите още на месец започнаха да мъчат Веско. Майка му по цели нощи го държеше на ръце. Започнеше ли да се свива и пищи, леко, едва-едва, за да не го задуши, притискаше устенцето му с ръка - той плачеше и тя плачеше...

                                                                                     ***

  Станаха проблемите в поделението с  войничето - не издържа момчето и почина. Носеха се слухове, че Стойчо е причината. Той - военен, член на БКП, а момчето - син на избягал в Америка... Потулиха случая и всичко се размина с мъмрене и 20 лв. глоба, но през тези няколко седмици - вкъщи не се живееше... Надка съвсем се стопи, а Веско все болнав... На шестия месец се разболя от полиомиелит - детски паралич. Надка вече не трепереше от Стойчо - примирено изтрайваше поредния скандал и побой. С каменно лице почистваше поразиите след гуляите му, а вечер се молеше по-бързо да се напие и легне. Тревогата и страхът ù вече бяха единствено за Веско...   

  На последния преглед, свикания консулт от педиатри произнесе присъдата - парализата на Веско има траен характер и той ще остане инвалид за цял живот. За психични отклонения, казаха, че рано да се каже...

  Надка излезе от болницата, с Веско на ръце тичешком. Седна на пейка и плака с глас. Какви ли не мисли я връхлитаха - да се хвърли от вълнолома с бебето... или да скочи под влак... Нямаше при кого да отиде - родителите ù бяха починали, нямаше близки, на които да се облегне... Веско я гледаше с големите си черни очи и като че знаеше какво става в душата на майка му. Този поглед отказа Надка от края, помисли си: „ Никога не е късно - като стане нетърпимо... тогава”

                                                                                   ***

  Благодарение на търпението и упоритостта на майка си, Веско проходи. Беше мъчително да го гледа човек как куца, криви се и с мъка пристъпва. Проговори след третата година. На петата лекарите бяха категорични - няма отклонения в психичното му развитие, напротив, беше изненадващо умен и наблюдателен за възрастта си.

  Веско съвсем точно усещаше какво не бива да прави у дома. Веднъж само, беше малко преди да навърши четири - баща му обядваше, затича се към кухнята, спъна се и се удари в шкафа:

  - Тате, болииии - подсмърчаше, а сълзичките му капеха.

  - Марш от тука, изрод с изрод! – срита го.

Веско изпищя. Надка тичешком излезе от тоалета, грабна го и го притисна в скута си.

  - Сто пъти съм казвал - не искам да ми се мотае в краката! Когато съм вкъщи, не искам да го виждам - ясно!

  - Да, Стойчо, аз само до...

  - Не ме интересува

  Този случай дълбоко се е запечатал в съзнанието на Веско, макар и малък, защото оттогава, върнеше ли се баща му, той се свиваше в някой ъгъл и седеше с часове тих и незабележим. Стискаше очи и скимтеше жално, когато баща му крещеше и биеше Надка, а след това - плахо отиваше до майка си, прегръщаше я и триеше сълзите ù.

  Заради него живееше тя - той бе нейната крехка опора в безнадеждието ù.

                                                                               ***

  През есента на 1961 Веско тръгна на училище. Само майка му знаеше какво ù струва да го запишат в нормално училище. Без да знае Стойчо, ходи в поделението. Колко трепери тогава - щеше да я убие, ако разбере. Взе бележка, че бащата е военен. Директорката не посмя да отхвърли молбата и го записа в първи клас, но с уговорката, че ако Веско създава проблеми и не възприема материала, ще го освободи - независимо дали е свършила учебната година.

  Най-скъпите за Веско хора бяха майка му и учителката му - другарката Пеева. Всичко му беше лесно в училище, всичко му беше интересно. Само дето не го изпитваха като другите деца. Класната му виждаше колко е умен, но умишлено не го изпитваше пред класа. Трудно му се разбираше, а като се притесни, тиковете се засилваха - искаше да му спести подигравките на децата. И без това постоянно го закачаха и разплакваха в междучасията. Обикна го и за да не го разстройват, Веско непрекъснато беше с нея - ако трябва да отиде до тоалет, чака я пред вратата, ако има работа в учителската стая - той в коридора, седи кротко, докато излезе.

  Заваленият му говор и лекото заекване му пречеха, но когато беше спокоен и сам с др. Пеева - четеше гладко. По математика беше най-добрият в класа. Много се стараеше по писане - наниже няколко букви красиво, току  му трепне ръката - сепне се и драсне по листа... За Веско най-хубавите часове от деня бяха в училище.

  Първи клас Веско завърши с „Отличен” – без предметите, по които беше освободен. Всички деца се радваха в последния учебен ден, нямаха търпение за голямата ваканция, а той - свил се на чина и тъгува. След последния час прегърна учителката си:

  - Аз много ще се упражнявам през ваканцията, другарко, за да не забравя нещо. И всички книги от списъка ще прочета.

  - Сигурна съм, миличък, сигурна съм. Гордея се с теб - ти си най-добрият ми ученик. Весела ваканция, Веско!

                                                                                    ***

  Нижеха се годините. Стойчо не само, че не улегна, напротив, стана още по- заядлив и зъл. Пенсионира се на 45, като всички военни. Харчеше пенсията си за себе си и Сия. А тя, двайсетгодишна, вече се момееше. Непрестанно мърмореше, все недоволна, все за нещо се оплаква на баща си. Той вдигне скандала, налети на Веско, Надка между тях,  да го защити - айде и нея... Мине му яда, кротне се в кухнята с бутилка ракия... и така до следващия ден.

  Веско завърши и осми клас с „Отличен” , но не можа да продължи образованието си. Майка му от няколко месеца беше на легло. Веско се грижеше за нея и за себе си - доколкото може. Месец преди да навърши 15 години - тя почина. На погребението Стойчо пак беше пиян, а Сия и сълза не пророни. Веско седя до пресния гроб, дълго след като всички тръгнаха - плака, милва снимката ù, моли Бог да прибере и него... Когато се надигна, видя, че е сам и мръква. Прибра се пеш до града. У тях беше заключено - много звъня, но не му отвориха. Сви се пред вратата и там спа. Два дни след погребението не беше хапвал нищо - виеше му се свят от глад. Не можеше да си отреже хляб и счупи парче крайщник - вечерта го чакаха. Баща му от вратата го започна - бой, крясъци...

  - Колко пъти съм повтарял да не докосваш храната ни с гнусните си изродски ръце?!

Преби го... С ритници го изкара навън и хвърли по него начупения хляб. Всичко чуваха и виждаха съседите, но си мълчаха... Заклети комунисти, все партийни членове, на ръководни постове, а Стойчо нали и той - председател на ОФ в квартала.

  Седмици наред, всеки ден, Веско ходеше на гроба на майка си, независимо - студ ли е, дъжд или пек. Сутрин минаваше покрай закуските. Леля Венче завиваше една кифла и му я подаваше, без да продума.

  - Благодаря ти, лельо Венче, много ти благодаря!

  - Утре пак да минеш, Веско, чу ли?

  - Ама сутринта ли?

  - Сутринта, мойто момче, още като излезеш от вас.

 Лакомо захапваше кифлата и поемаше към гробищата. Цял ден - там. Ще поплаче, ще помилва снимката и все си намира какво да прави около гроба. Разпита колко струват паметниците, но нямаше откъде да вземе толкова пари. Бай Митко му обеща, че ако намери поне за материалите, ще му направи без пари бордюр около гроба и неголям каменен кръст.

През деня - погребения, помени - все му даваха по нещо за „Бог да прости”. Така преживяваше Веско до края на май. Щом откриха сезона, започна да събира празни бутилки от плажа - връщаше ги, а парите събираше и криеше при пожарния кран на стълбището. Ако се върнеше рано - влизаше у тях. Ако пък се случеше да закъснее - спеше навън. Баща му си беше в стаята, а сестра му се разположи в тяхната, още след смъртта на майка им. Веско спеше на дюшек в кухнята. Чуеше ли, че някой е станал - скачаше още сънен и вадеше дюшека на терасата, за да не пречи.                                                                                                                                                                                                      

  Цяло лято Веско неуморно обикаляше - от Южния до Офицерския плаж. Два пъти ходи до Златни пясъци - имаше много чужденци. Даваха му пари като видеха, че е инвалид, но милиционерите го изгониха - излагал държавата. Заплашиха го, че ако пак го хванат, ще го приберат където трябва. И повече не посмя да отиде към курорта.

  Успя да събере пари Веско. Бай Митко удържа на думата си. На кръста под снимката пишеше: С ОБИЧ НА МИЛАТА МИ МАЙКА

                                                                               ***

  Годините минаваха. Веско по цели дни обикаляше улиците. Животът го подмяташе, но и учеше. Интересуваше се от всичко - знаеше къде, какво предстои. От кое може да извлече полза и от кое да страни. Сутрин и вечер стоеше пред църквата - все се намираше някой да му подхвърли монети. На обяд, в закусвалнята на гарата му сипваха безплатнo чорба - независимо кой е на смяна. По задушници и големи църковни празници ходеше на гробищата. Веско не се хранеше у дома, но и не гладуваше. Баща му и сестра му пак го тормозеха, но той си изтърпяваше и очакваше утрото, за да се махне.

                                                                             ***

  Веско беше на 29 години, когато се записа за масовите снимки на „Хотел Централ”. Режисьорът се случи около масата за записвания и още щом го видя, реши, че ще му е полезен, а в последствие му даде малка роля. Веско познаваше всички от екипа и всички го познаваха - беше контактен, не го мързеше и на драго сърце вършеше дребни услуги на всеки, който имаше нужда от нещо. След края на снимките режисьорът го попита иска ли да се снима и в други филми, можело да се намери и някаква лека работа в киноцентъра за него, но условието е - да живее в София. Веско веднага се съгласи.

  - В 9.00 да си на гарата, Веско - да не се успиш, че влакът няма да те чака.

  - Още в 8.00 ще съм там - усмихна се и хукна, куцайки.

  Толкова беше щастлив!

Не можа да си отключи - в бравата отвътре имаше ключ. Звъня дълго, но не настоятелно, за да не ядоса баща си. Уплаши се, че няма да му отворят, а не можеше да тръгне без никакъв багаж - без дрехи. Отчая се - натискаше плахо звънеца и молеше Бог, молеше майка си, да му помогнат да влезе. След повече от час, чу стъпки и ключът се превъртят. Отвори баща му - беше пиян. Още от коридора започна да го налага и псува. Веско се сви на земята - единствената му мисъл бе да издържи и този път - само този път и край... Стойчо се запъхтя:

  - Изрод с изрод, да беше пукнал с майка си - ритна го със злоба.

Веско изпищя и загуби съзнание. Когато отвори очи - беше сам в коридора. Всичко го болеше, едва успя да се изправи. Тихо влезе в стаята на сестра си - гардеробът беше там. Взе малко дрехи и снимката на майка си, но когато затваряше, вратата изскърца и Сия изкрещя:

  - Няма спокойствие в тая къща, какво си се разхлопал сред нощ, утре съм на работа...

  - Извинявай, како, не исках... Няма да ви притеснявам вече - отивам си. Утре заминавам за София - там ще живея, намерих си работа.

Баща му се показа от стаята си:

  - Сийче, той ли те събуди?

  - Ами кой? Чу ли го, заминавал за София...

  - К'ва София, бе, кой ти каза, че заминаваш за София? - политна и пристъпи към него със свити юмруци.

  - Аз такова - започна да трепери и заеква. – Снимаха филм тука и мен ме снимаха и искат и в други фил...

  - Абе, изрод - стисна го за врата - Малко ли ми е тука срама, хората да се обръщат след мен и да говорят, ами и цяла България да ми се подиграва? Ти мене пита ли ме? - налагаше, докато се отпусна в ръцете му.

Извлече го на терасата и затвори вратата към апартамента.                                                            Когато се съвзе, Веско трепереше от студ - беше края на ноември. Чука, моли се да му отворят... Разплака се, клекна и подпря гръб на стената. Погледна към небето и сплете ръце:

  - Вземи ме, мамо, моля те... Не ми се живее повече...

  Сутринта Стойчо отвори вратата:

  - Влизай, помияр мръсен!

Веско се беше вкочанил - едва тътреше крака. Баща му го пребърка, взе ключа му, излезе и заключи отвън.

  Сам, обезобразен, с ужасни болки по цялото тяло, Веско втренчено гледаше стенния часовник и се клатушкаше като в транс. Точно в 9.00 - тръгването на влака, сълзите замъглиха погледа му. Извади снимката на майка си от вътрешния джоб, погали я с треперещи ръце и я допря до устните си: „Защо ме остави, мамо? Как да живея? Защо да живея? По-добре да не бях се прибрал снощи... Само ако знаех... „Ридаеше с глас... Смазан от мъка, накрая заспа.

  Така го завариха вечерта, когато се прибраха - свит на земята, стиснал снимката на майка си. Лицето му беше подпухнало и с ужасни синини. Лявото око напълно затворено от отока, а устата сцепена - кръвта беше засъхнала.

Сестра му извърна глава с отвращение. Баща му го ритна:

  - Ставай, гнидо! Цял ден ли ми спиш? Да беше оправил малко в кухнята.

Веско надигна глава и изстена:

  - Много ми е лошо, татко...

  - Марш в коридора - безполезна твар! От днес - там ти е мястото. Само да разбера, че си стъпал в кухнята - ще те смачкам...

С мъка стана и се премести. Загърна се с якето си и седна, подпрян на портмантото. Не бяха само болките от побоя - тресеше го, от нощта, прекарана навън. Унесе се и сънува майка си - бързаше към нея, но тя се отдалечаваше. Искаше да извика, но глас нямаше. Тя вдигна ръка и с жест му показа да спре - бавно го приближи:

  - Погрижи се за себе си, момчето ми - аз ще те пазя! Още не е дошло времето да ме последваш. Бог те обича и много скоро всичко ще свърши. Погрижи се за себе си - още сега!

Веско се стресна, ослуша се - спяха. Стана внимателно и влезе в банята. Погледна се в огледалото и се сепна от лицето си. Разплака се - тихо, без глас. Намери аналгин в аптечката и взе две таблетки. Беше гладен, пак се ослуша и влезе тихо в кухнята. Не посмя да отвори хладилника или шкафа - можеха да го чуят. Надигна капака на кофата с боклук и разрови - извади нахапана филия хляб и ябълка - половината изгнила. Почувства се по-добре, а и аналгинът свали не само температурата, но облекчи и болките в тялото. Помисли си: „Ако успея да изляза от апартамента, ще тръгна за София. Веднъж да стигна там - ще намеря режисьора, ще му обясня какво е положението и всичко ще се оправи”.

Тези мисли върнаха надеждата, че има изход, че не всичко е загубено.

                                                                                        ***

  Веско не успя да избяга, а ежедневието му стана ад. Преди да му наложи баща му този затвор, цял ден беше навън - не гладуваше, а когато се прибере, се стараеше да е незабележим. Изтърпяваше си от време-навреме боя и всичко минаваше. Но сега... Стойчо не излизаше никъде. Веско с часове не помръдваше - свит в коридора. Когато вървеше, по особен начин суркаше краката си, това вбесяваше баща му и за да не го дразни, просто застиваше, седнал на портмантото. Обездвижването усилваше тиковете и болезнено го сковаваше, а непоносимият глад изсмукваше силите му. Повече от две седмици беше в това положение - имаше чувството, че ще полудее. Веско се отчая - предаде се. Единственото, което очакваше с нетърпение, бе края.

                                                                               ***

  Превъртането на ключа в бравата го изкара от унеса. Не беше сигурен кога спи и сънува и кога е буден и мисли за разни неща. Вече бе изгубил представа - нощ ли е, или ден.

Беше тихо. След повече от час ослушване се надигна плахо - коленете се подгънаха и политна. Напрегна цялата сила, която беше останала в изтощеното, сакато тяло и се добра до терасата:

  - Помощ, помогнете ми! Сам съм - умирам... Моля ви, помогнете ми - последните му думи бяха шепот...

  След 25 дни тормоз, глад и принудителна изолация, Веско отвори очи в спешно отделение на Окръжна болница.

  „Спасен съм, спасен съм, спасен съм...„ Това бе единственото, което часове наред си повтаряше. Имаше чувството, че ако спре, ще се събуди и отново ще се намери у дома - с кошмара си.

  Погледна към прозореца, от небето се стелеха едри снежинки - първият сняг. Тиха радост се промъкна в душата му. Погледът се премрежи, беше като хипнотизиран от приказната белота. Снежинките започнаха да се събират и превръщат във все по-големи и големи нежни кристали. Кратък миг - кристалите се сляха и белотата се превърна в ярка светлина. В тази светлина Веско видя лика на майка си - усмихваше се... А лъчите от изумителната бяла светлина милваха и стопляха тялото и душата му... Сълзите се стичаха по брадясалото изпито лице.

  - Не плачи, детето ми - спасен си! Вече няма от какво да се страхуваш и... разкажи истината - цялата истина.

Светлината кротко се стопи и остави пред взора на Веско само снежинките, които се рееха и танцуваха.

                                                                                ***

  Още на следващия ден след постъпването си в болницата, при Веско дойде първо психолог, а няколко часа по-късно и следовател от милицията. Думите на майка му, да разкаже истината, му вдъхнаха сила и кураж.

  Отново живееше у дома. Баща му го гледаше с омраза и злоба, но не смееше да му повиши тон или удари. Животът на Веско се промени, но не беше нито по-весел, нито по-тъжен - просто по-спокоен. Трийсетгодишен, Веско спечели своята първа победа срещу нерадостната си съдба.

  В началото на лятото Сия се омъжи. Благодарение на членството си в БКП и дейността си в ОФ организацията, Стойчо получи голям ведомствен апартамент и заживя там с младото семейство. Сия роди син - кръсти го на баща си. Седем години по-късно се разболя от рак и почина в ужасни болки. Стойчо изгледа внука си и му завеща апартамента, в който живееха - за да няма претенции Веско. Но когато малкият не беше вече малък и навърши пълнолетие, го продаде и проигра на комар. Стойчо остана на улицата. Вече болен и немощен - 79 годишен старец, се примири и постъпи в старчески дом.

  Веско случайно научи за положението на баща си и още същия ден го посети:

  - Татко, аз съм Веско, чуваш ли ме? - докосна плахо ръката му.

Стойчо бавно отвори очи.

  - Мога да се грижа за теб, татко, ще живеем заедно...

  - Махай се, махай се от очите ми - изрод! Да не си посмял да дойдеш повече!

  Няколко седмици по-късно му се обадиха от дома, че баща му е починал. Веско го погреба - беше сам, заедно с гробарите:

  - Бог да ти прости, татко! Аз ти простих - отдавна...

                                                                                    ***

  И днес може да срещнете Веско около гарата. Спретнат, усмихнат и любезен - винаги готов да помогне. А види ли малко дете - лицето му грейва. Знае, че тази му мечта ще си отиде с него и затова се радва от сърце на чуждите деца.

  - Дом си имам, пари си имам и здравето го бива... Най ми тежи самотата - вече съм на 50 години... Но Бог няма да ме остави сам, винаги ми е помагал и пак ще ми помогне, защото - БОГ МЕ ОБИЧА...