Иван ми се обади един ден:

– Удобно ли е да се видим? Аз... имам проблем и искам да поговоря с някого. В стария апартамент, става ли?

Чакаше ме седнал на дивана, точно както толкова много пъти преди това. Погледнах го:

– Какво става?

Той помълча малко:

– На него не му пука за теб, на теб защо ти пука за него?

Вдигнах ръце:

– Няма да водя този разговор, Ванка.

– Защо? Защото не искаш да чуеш истината? Той ти изневерява пак и даже не се крие. Прави си купоните в най-големите кръчми, дори не счита за нужно да се скатае някъде. Играят му по масите и той им пъха пари в прашките, после ги минава в някоя тоалетна, а след това се прибира и ляга при теб. На него му е добре, а на теб?

– Ванка...

Той се наведе към мен:

– Пропиляваш си живота с човек, който само те използва, Алекс. И не знам дали наистина не го виждаш или те е страх да си го признаеш.

Замълчах и после го погледнах в очите:

– Той е бащата на детето ми.

– Е, и? Не те карам да му вземеш детето. Просто искам да си отвориш очите и да видиш, че той заслужава да получи точно толкова колкото ти дава.

Стоях права и той стана и се приближи към мен:

– Може да ти е лесно и хубаво или трудно и лошо. Ти си решаваш.

Мълчах и Иван ме погали по лицето:

– Премести се в София, не му бери срама тука. Ела при мен, с Марта се разделяме.

Изгледах го и той сви рамене:

– Тя ме оставя. Ти имаше скрупули да и кажем за нас, но тя няма. Хванала се е с 15 години по млад и го е хранила с моите пари. Пари, които вадех за децата. Сега иска развод, но това зависи от теб.

Погледнах го озадачено:

– Аз какво общо имам?

– Ако кажеш, че искаш и двамата да се разведем и да се съберем, ще го направя. Ако не, не виждам смисъл да и улеснявам живота. Да я видя как ще обяснява по телевизиите, че тя е изневерила.

Седнах на дивана. Борил от два месеца беше подкарал старите тертипи. Знаех го какво прави и без Иван да ми казва, но вече не виждах смисъл да му викам. Отделих го да спи в една стоя долу, цапаше и ми тропаше когато спеше горе и спрях да се занимавам с него. Погледнах Иван:

– Ще се преместя в София, но не искам да се развеждам или да афишираме, че с теб имаме връзка. Дари расте и... Искам да си мисли, че нещата са нормални и с татко и се обичаме. Достатъчно трудно ще и е, че родителите и са толкова възрастни, не искам още да и усложнявам живота.

– Добре, ще го направим както мислиш че е добре. Ще кажеш ли на Борил за нас?

– Не, ще идва пиян да прави циркове. И ще те помоля и ти да не казваш на никой.

– Няма. Никой няма да разбере.

Хвърлих на Борил няколко снимки от купонджийските му изпълнения, наистина бяха отврат и станах и заминах за София. Прибирах се два пъти в седмицата вкъщи заради работата и му забраних под смъртна заплаха да мъкне жени у нас като ме няма. На Дари и харесваше много в София, непрекъснато ги карах с Бори по най-различни места да се забавляват. Борил като се освестеше също ги разкарваше, Дари го виждаше на два три дни и се чувстваше добре. Борил издържа десет дни сам и една вечер ми цъфна ухилен на вратата.

– Коя част от „не искам да те виждам“ не разбра, Бориле?

– Стига де, що се ядосваш за глупости?

Разкарах го с единствената заплаха, която му действаше „ще се разведа“. Ама и ние имахме една връзка, сапунките ряпа да ядяха. Иван не падаха по-долу. Една вечер Светла беше взела Дари у тях и ние с Иван гледахме телевизия, когато телефона му иззвъня в 11. Той го погледна и въздъхна:

– Сега пък какво иска...

– Кой е?

– Кой може да е... Вече съжалявам, че не се разделихме със скандал като всички, тя ми звънеше по-малко като бяхме заедно.

Марта се беше изнесла от няколко месеца и живееше с любовника си, но наистина не преставаше да търси Иван почти всеки ден. Той вдигна:

– Да?... И мене какво ме интересува? Имаш си мъж, обаждай се на него... Ами тогава си викни майстор. И престани да ми звъниш, разведени сме ако не си спомняш... Аз пък вече не искам да сме в добри отношения. Не ми се обаждай повече, освен ако не е за децата. - и затвори.

Погледнах го и Иван се засмя:

– Изгорели и бушоните и да съм отидел да ги оправя, че оня го нямало. Гледаш ли как правят жените, пък ти не ме остави да ти сменя климатика.

– Просто иска да те види.

Иван поклати глава:

– Не, непрекъснато ми звъни за такива неща. Свикнала е аз да се грижа за всичко, а този явно чака тя да върши работата и да вади парите.

– Май любовта им няма да продължи дълго, а?

– Въобще, мисля че вече се мъркат.

– Ще се съберете ли пак?

Той ме прегърна:

– Не знам. Не я искам, но сигурно ще я прибера. Остаряваме, а ти не искаш да ме вземеш, така че по-добре познато зло.

– На 50 сме Ванка, колко пъти да почваме отначало?

Иван въздъхна:

– И това е вярно.

Една „прекрасна“ сутрин телефона ми звънна и ми се обади Борил:

– Стана една беля и съм в болница. Счупих си крака. Ще трябва да ме оперират и... Можеш ли да дойдеш? Не бързай, днес няма да ми правят нищо.

Отидох, закарах го в София, правихме операции, слагахме пирони и после въпреки, че не изгарях от желание се прибрах с него вкъщи, някой трябваше да го гледа след операцията, а не го исках в София. Щеше да ми е по-трудно да се виждам с Иван. Операцията не излезе сполучлива, правихме втора в Германия и повече от половин година се мотахме по болници и прегледи. От една страна исках да го убия, беше се потрошил защото е бил пиян, от друга ми беше жал, наистина много го болеше. Като се оправи аз се върнах в София. Официално си бяхме заедно и когато поизтрезнееше или се налагаше се появявахме винаги двамата. Той беше научил за нас с Иван, но вече нямаше желание да ми прави панаири. Операциите го бяха уплашили, че няма да има кой да го гледа, ако пак стане нещо. Когато беше много пиян и му дойдеше на ума, че му изневерявам започваше да ме псува на „помия“, но трезвен изпадаше в удобна амнезия. Марта също сви платната и се прибра при Иван. Явно без парите на Иван романтиката не вървеше. Ако съдех по погледа и тя също вече знаеше, че ходя с мъжа и но и на нея и се виждаше по-удобно да си затваря очите. Ние с Иван се стараехме да спазваме приличие и това устройваше всички. Повечето ни познати минаваха през същите циркове като нас, така че нищо ново под слънцето. А аз се радвах, че въпреки пиенето си Борил правеше всичко за Дари и тя растеше весело и щастливо дете. Криси и Светла живееха що годе добре, Борил се оказа прав за нея, тя знаеше какво иска и си гонеше целта. А тя беше Бори да живее възможно най-добре. Аз се постарах да и обясня, че пътя до парите минава през това да останат женени с Кристиан и тя ме разбра много добре. Наистина смятах да оставя парите на нея, ако ги дадях на Кристиан, някоя жена щеше да го превърти, да му ги изяде или ако направят други деца да ги вземе за тях и Бори нямаше да получи нищо. А Светла винаги щеше да се грижи за детето си и да дава всичко за него и хубаво или лошо щеше да гледа и Кристиан като остареят. Наистина беше като мен. Убедих я за второ дете и една хубава пролетна сутрин научих, че си имаме още една принцеса, Александра. Галя също беше родила момиченце няколко месеца по-рано, а Ани беше бременна и тя с момиченце. Когато Борил научи и за Ани ме погледна озадачено:

– Абе на Господ да не му е свършил материала за пишките? Какво е това женско царство?

Аз обаче си имах други дертове. Притеснявах се когато ходех да карам и да взимам Дари от училище, бях на години да и бъда баба и не исках децата да и се подиграват. Вече бяха големи. Оказа се обаче, че парите са ми купили привилегията да мога да си правя каквото искам. Никой от околните не се вълнуваше от ЕГН-то ми, а всички се интересуваха от ползите, които можеше да им донесе познанство с мен. Борил нямаше такива терзания, в класа на Дари имаше поне двама бащи по-стари от него, училището беше за богаташи. Аз обаче бях най-възрастната майка, което си беше гадно. Иван се смееше на притесненията ми:

– Аз пък виках да те навивам да направиш едно и от мене.

С него отдавна бяхме влезли в графата на официалните любовници. Трудно се опазва в тайна извънбрачна връзка, която продължава с години. А ние ходехме вече 10 години. Боже, как минава времето...

Бях навършила 56 години преди няколко месеца. От години с Борил де факто живеехме разделени. Аз си живеех с Дари в София, той си беше вкъщи. Пред хората обаче се държахме като двойка. Излизахме заедно, ходехме по почивки, посрещахме децата и внуците си. Той продължаваше да ходи и да пие и имаше добри и лоши периоди. Прекарваше месеци наред в чужбина по разни места на които не можех да им произнеса имената и пилееше луди пари. Аз си седях в България и работех. Когато той си беше тук от време на време се прибирах при него, колкото да напомня на него и на околните, че е женен. През останалото време всеки си правеше каквото иска. Понякога спяхме заедно, но повечето пъти вече в буквалния смисъл на думата. По-голямата част от отношенията ни бяха станали поза. Все още се разхождахме прегърнати навън и той ми кавалерстваше, а аз го обгрижвах. Понякога улавяхме завистливи погледи на непознати двойки и на мен ми ставаше смешно. Познатите ни се подхилваха като ни видеха, но и повечето от тях разиграваха същите сценки. Всичко беше театър на илюзиите. Най-забавно беше когато се засечахме с Иван и любовницата на Борил и четиримата се отдадяхме на светски разговори. Кой казва, че живота не е интересен.

Един ден той влезе в офиса ми в София и аз го изгледах изненадано:

– Защо не каза, че ще идваш? Щеше да доведеш децата.

Той се отпусна уморено на дивана:

– Бях на лекар.

Изгледах го:

– Какъв лекар?

Направи физиономия:

– Преди няколко дни ми стана много лошо в едно заведение, викнаха линейка и в болницата ми казаха, че съм бил в прединфарктно състояние и ми се е разминало на косъм.

– И защо не ми се обади?!

– Нямаше какво да направиш, за какво да те тревожех. Правих някакви изследвания тия дни и сега ходих при доктора да ги види. Даде ми една торба хапчета. Каза ми никакво пиене, нищо мазно, солено, кисело. Никакво натоварване. Явно ми остава само да гледам как расте тревата и да карам на въздух и вода.

– Стига Бори, просто ще си спазваш диетата и ще си пиеш хапчетата също като мене. Трябва да вземеш и да отслабнеш, приличаш на преял кит, не може да си 150 кг с болно сърце. И трябва да започнеш да се движиш.

Борил въздъхна:

– Знам. Ако не се закрепели нещата щяло да се наложи операция. Можело и да ми се размине, ама малко вероятно. Има и още нещо - той ме погледна с виновна физиономия - Знам, че не ме искаш, но... Казаха ми, че вече не мога да живея сам. Ако пак ми стане така и няма човек... Искаш ли да си дойдеш при мене? Ще съм послушен, не мога да пия, от тия хапчета щяло съвсем да спре да ми става, няма да те ядосвам. На 60 съм, я изкарам още година, две с това сърце, я не и ще се отървеш от мене.

Усмихнах му се иронично:

– Ъхъ, направо миришеш на пръст. - после замълчах и го загледах – Не искам да се прибирам.

Борил ме погледна като уплашено дете:

– Моля ти се, Алекс. Трезвен съм, ще си живеем както преди. Не може да ме зарежеш точно когато се разболях. Ако беше станало с тебе аз щях да те гледам.

Да бе, таман да беше навярно. Бях влизала в болница три пъти за последните две години и той беше разбрал само единия път и така и не беше дошъл, беше на някакъв остров да си прави кефа. Другите два пъти беше толкова пиян, че така и не проумя какво му казвам като му се обадих. Иван търчеше за всичко и ме гледаше. Борил ме погледна в очите:

– Какво толкова ще ти правя? Ако мама беше жива щях да отида при нея, сега къде да отида? Използваше ме като бях здрав и сега като не мога вече, не ме искаш. Без мене щеше още да живееш в някоя панелка и със сина ти да бачкате за 500 лв. Как ще кажеш на Дари, че не искаш да ме гледаш?

– Какъв точно ти е проблема Бориле, любовницата ти не знае как да набере 112 ли?

Той ме погледна тъжно:

– Искам да си дойда при теб.

– Защо? Знаеш, че ако не дай боже стане нещо ще дойда и ще те гледам. Но сега ти няма нищо. Не си на смъртно легло, просто ще си пиеш хапчетата и ще си живееш както преди.

– Страх ме е, искам да съм си при теб.

Изгледах го:

– И аз какво, ще ти дам душа ли, ако си при мен?

Той сви рамене:

– С тебе ми е спокойно, искам да сме си заедно. Какво толкова ще ти преча? Пак ще си правиш каквото искаш. Няма да забивам кол, Алекс. Толкова ли е трудно да ме изтърпиш няколко месеца? Не го ли заслужих за 20 години?

– Престани да се вадиш мъченик. Като те гледам, аз ще се гътна далеч преди теб. Не искам да живея с тебе, вече нямам нерви да се ядосвам.

– Стига, Алекс. Трезвен и скопен съм. С какво толкова ще те ядосам, че не съм си сменил чорапите ли? Хайде де, не си ли живеехме хубаво преди да почна да пия? Нека да се съберем за малко, ако пак не ме искаш, ще се разделим. Моля ти се, страх ме е да съм сам. Няма да ти преча за нищо, ще си идваш тук когато искаш и ще си правиш каквото искаш.

Поклатих глава:

– Не. Ако стане нещо ще те гледам, но сега си добре и не виждам защо да си съкращавам живота пак като живея с тебе.

– Моля ти се, Алекс. Не знам колко ми остава, искам да съм си с Дари и теб. Не можеш да ме отпратиш, семейство сме. Искам да сме си заедно както едно време. После може да е късно, на 60 съм и съм болен. Не може да ми откажеш да съм с детето си, какво ще и кажеш един ден, че си зарязала баща и болен?

Погледнах нагоре, боже какво толкова бях съгрешила в предния си живот, че Господ така ме наказваше... Въздъхнах:

– Няма да си дойда, ти ще се преместиш тук. Не може да местим Дари в друго училище. Отивай да си взимаш партакешите и доведи Бори и Алекс, довечера са на рожден ден и ще ги закараш. И Бориле, само една изцепка като предишните ти и ще те зарежа на стари години и ще пукнеш сам като куче.

Той ми се ухили:

– Няма, ще видиш че по-послушен от мене няма да има. - тръгна да излиза и на вратата се обърна - Знаеш ли, ти беше жената, която най-трудно свалих и която единствено си струваше.

Излезе и аз се завъртях със стола към прозореца. Загледах се в облаците и ми се прииска да съм някъде много, много далеч оттук и никога да не се връщам...

– Алекс, спиш ли?

– Не, какво има?

– Все се чудя... Съжаляваш ли, че ме срещна?

– Заспивай, Бориле.

Той замълча и точно когато се унасях се обади пак:

– Аз не съжалявам, много ми е хубаво с теб. Чак с тебе разбрах какво е да си с истинска жена.

– Ще млъкнеш ли най-накрая... И стига си се отвивал, ще изстинеш.

                                                                                                                       Край.

Тази книжка започна от един разказ и никога нямаше да се появи, ако не бяха положителните коментари тук. БЛАГОДАРЯ ВИ!