Живял някога някъде… викинг. Не бил обикновен, а велик пълководец на непобедима армия. Със смелост, устрем и ум, печелел битка след битка. Бил упорит и целеустремен, и нищо не можело да го отклони от завоюване на поредната му бляскава победа. По дългия си труден път на воин, той бил срещнал зли хора, сблъскал се с много препятствия, наслушал се на сладки лъжи, но това нито за миг не го сломило. Напротив – направило го по-корав, научило го да не споделя плановете си и да не показва емоциите си. Все важни уроци… Той бил роден да побеждава. А победителят не повтаря грешките си. Истинският воин, рискува себе си и сърцето си, само заради нещо, което си струва…

Като всеки човек, и смелият викинг си имал душа. Но я пазел само за себе си, на никого не я разкривал. Може би, защото му била твърде скъпа и не искал да я окалят хорската завист и злоба. Но нали такава е съдбата на душата човешка – всички знаят, че я има, но никой не я е виждал. Тя може само да се усеща…

Душата ли? Тя била най- обикновена. Понякога крива, лоша и заядлива. Друг път пък – нежна, добра и закачлива. Но… каквато и да била, никога не забравяла кой е нейният човек. И макар  да не вярвала в случайности, била благодарна на съдбата, че ѝ отредила да бъде душата точно на този смел воин.

Годините минавали. Викингът остарял и побелял. Старите му рани, получени в битките,  напомняли за себе си повече отпреди. Макар и все така упорит и целеустремен, усещал, че силите му намаляват. Заедно с него, остарявала и душата му. Все по-често получавала знаци, че  вече не може да лекува така добре, както в младостта си. Но нищо. Нали все още били заедно – човек и душа, душа и човек… Защото рано или късно, всяка душа намира точния човек и всеки човек намира своята душа. И им е добре така. И имат нужда само от себе си.  И независимо от мястото и времето, се чувстват спокойно топло и уютно, когато са заедно…

Докогато е писано…