Така се случи...
Един ден просто всичко свърши.
Той си тръгна по неговия начин, без да казва нищо.
Просто го видях как върви към метрото, прошепна ми с поглед колко много съжалява.
Съжаляваше, what ever. Не се обърна, не откъснах очи от него,
знаех, че няма повече. Знаех, няма накъде, изгревът нямаше да се върне,
той нямаше... Аз нямаше да си тръгна. Нямаше да спра да го очаквам,
да забравя или да опитам. Той просто вървеше някак облекчен,
готов да обича някой друг. Не успях да тръгна, не можех да откъсна поглед
от него... не можех... да пожелая някой друг.