Вината

 Сам... Сам лягаше, сам ставаше...
Ако не го потърсеха за работа, денят минаваше бавно, трудно... Радваше се, когато отидеше да работи някъде. Работеше до късно вечер, за да не остава вкъщи. Със спомените си. С вините си...
Със строителство се занимаваше - всичко, каквото трябваше, за да се построи или ремонтира къща. Научи занаята като млад - в казармата, та до днес. Колко пъти трябва да се наведеш, да вземеш тухла, да я поставиш на място; накрая да бъде здраво, красиво, да останеш доволен... Вечер умората плъзваше по ръцете, нощите не успяваха да я изцедят докрай, а сутринта трябваше да се продължи. Ден след ден, година след година... По-старите майстори си пийваха, кой колкото смяташе, че му е "нормата". Скоро започна и той. Дали помагаше за умората, не беше сигурен, но успяваше да отпусне тялото си след тежката работа през деня.
Но днес прекали. Няколко дни работи в тези хора. Работата спореше. "Чорбаджията" беше все до него, поднасяше му едва ли не в ръцете материалите, допитваха се един друг кое-как да стане, пък и приказката вървеше. Имаше нужда да се наприказва. Да усети, че го разбират, да олекне на душата му... Попадна точно на такъв човек. Вечерта поседнаха на двора. Дълго разказва за мъката си, много ракия изпи...
... Полунощ отмина, а сънят сякаш се беше изпарил. Пък и как да заспи, като разказът продължаваше! Спомените в безпорядък се блъскаха в главата му, един изместваше друг - кой от кой по-мъчителен...
Вече мина половин година, откакто остана сам. Тя... Ангелина... почина... Тези дни ще и направи панихида. Казват, че на такива дни мъртвите идват и се срещат с най-близките си хора. Никога не е вярвал в това, но сега толкова му се искаше да стане! Ала дали искаше и тя? Дали му е простила всичко...
Обичаше я! Беше сигурен! Обичаше я по своя си начин. Разбираем само за него.
Бе тиха женица. Добра, работлива... Не беше хубавица, но и сега виждаше пред себе си, в мрака на стаята, големите и тъмни очи, които все така обичливо, но и често укорно го гледаха. Укор, да... Никога гняв, никога омраза не съзря в тях. А заслужаваше...
Харесваха го жените. А и той не бягаше. За какво го харесваха и сам не разбра, но успя да се забърка в не една и две истории. Още като ерген... Но и после! Сега, ако поискаше да си спомни всичките изневери, би ги объркал! Кога - как беше се случило... И тя, Ангелина, все прощаваше. Не разбра само, простила ли е за най-тежкото му прегрешение.
Бяха бригада от село. Прочуха се с майсторията си, та ги търсеха надалеч. Хората харесваха работата им и ги канеха да построят още една, още една къща... Спяха у стопаните, на които работеха. Лятно време, под навес. Колко му трябва на един мъж, свикнал да го пече слънцето и да го мокри дъжда! Случваше се и цял месец да не се прибира у дома, където го чакаше Ангелина с двете им момичета.
...Тази жена живееше наблизо до къщата, която строяха. Забеляза я още първите дни. Минаваше няколко пъти на ден покрай тях, а очите и игриво шареха нависоко, където се бяха наредили зидарите. Как няма да я забележи! Разпита вечерта стопаните - вдовица била. На другата нощ не спа под навеса.... и по-другата... и така, докато не свършиха работата. Другарите му разбраха веднага къде ходи по нощите, но съучастнически мълчаха и само скришом го подкачаха. А той беше горд и доволен.
Когато всички си тръгнаха за село, заръча да кажат на Ангелина, че ще остане още някой ден, защото са го наели за още малко, на друго място.
Така и обяснили те, но някой не издържал, та подшушнал някъде, разнесло се... стигнало до нея.
А вдовицата добре си беше направила сметката. Цял ден му намираше работа - тук ще закърпи, там ще направи нещо ново... През нощта се разплащаха - отдавна нямаше мъж край себе си.
Минаха няколко дни, беше се разположил като стопанин в нейната къща. Харесваше му да се събужда до чуждата жена, да го глезят. Тя умееше тези неща - със салтанатите му, с целия си женски подход. Така и онази сутрин, когато денят беше напреднал, а те още се забавляваха в леглото.
На портите се почука веднъж, два пъти, а след малко последваха няколко силни настойчиви удари. И двамата ги чуха, спогледаха се, но тя го успокои - някоя съседка е навярно, иска нещо... Загърна криво-ляво пеньоара си и излезе да отвори. Той любопитно надникна зад пердето на отворения прозорец, та видя и чу всичко.
Сякаш мравки пропълзяха от петите до главата му. През портите влезе Ангелина! Неговата Ангелина!
А тя огледа внимателно двора и като не видя никого, отправи поглед към прозорците на къщата. Краката му омекнаха...,дръпна се... Чу я да казва:
- Майстора търся! Имало добър майстор тук, та... него търся.

- А... това ли е било... Майсторът е тук. Ти не си тукашна?
- Не съм, но много го похвалиха, та надалече се чува за него!
- Сега, сега... Той вътре работи. Почакай, ще излезе...
Облече се с треперещи ръце, показа се. Погледът надолу... А Ангелина без заобикалки подхвана:
- Хайде, майсторе! Имам много работа за тебе!
Погледна я изненадано. Очакваше плач, клетви... Тогава за първи път видя пламъци в очите и! Сякаш го пронизваше с погледа си, изпълнен с укор, ирония, яд...
Докато успее да каже нещо, тя продължи:
- Събирай си инструментите и да вървим! Автобусът скоро ще се върне...
После се врътна и излезе на улицата. Двамата останаха в двора - той виновно мълчеше, вдовицата с изпитателен поглед го оглеждаше и сякаш схвана най-сетне положението, та му рече:
- Е, щом си толкова прочут... Заминавай... Моята работа свърши...
Събра си багажа. Намери я на спирката. И автобусът скоро пристигна...
После... Тя не отвори никога дума за това свое пътуване. Опита на няколко пъти да подхване разговор, да обясни, да се извини... Отговаряше, че му е простила, но никога не беше убеден. Дълбоко в себе си се чувстваше като уличено в беля дете, а вината трябваше да носи до края на живота си.
Никога не и изневери повече...
...Сега е сам. Двете дъщери се омъжиха надалече. Рядко го навестяваха.
Сам... Сам лягаш, сам ставаш... Със спомените си. С вините си...
- Ангелино... Ще дойдеш ли?... Прости ли ми?... Тежко ми е... Ангелино!
В мрака изплуваха отново големите и очи. И в тях същите пламъци...
Стана и се отправи към шкафа, където имаше бутилка с ракия. Надигна я и изля дълга глътка в гърлото си. Седна на пода, пи отново и отново...
Потърсиха го едва след няколко дни. За работа...
Но Ангелина му беше простила и прибрала отново при себе си...