Той е тук. Дойде. Най-после!
- Тихо, тихо! – отговаряше панически изплашената ми половина, докато намествах чашите на таблата – в средата по-високите чаши, около тях по ниските, в другата ръка безалкохолните. Вървях бавно към беседката настройвайки се позитивно. Гледай да не се спънеш! – казваше другата. – По-бързо сервирай и си бий камшика. Не го гледай в очите, това е най-важно, гледай в чашите! Ако засечете погледи, всичко ще разбере и тогава ще прави с теб каквото си поиска. Нали не искаш това?
- Не, не искам, млъкни, откачалке!
- Заповядайте, заповядайте. – повтарях като програмиран папагал до масата.
Спомням си най-ясно тишината. Пронизваща, неловка, след всяко благодаря. И след глухото тупване на всяка чаша в дървената маса. Той стоеше до онова момиче, точно срещу мен и следеше движенията ми. Внимавах да не се навеждам прекалено много, защото служебната ми риза беше с трапецовидно деколте и с връзки, а бях толкова отслабнала, че сутиените ми бяха започнали да хлопат. Той каза не ...