Jun 24, 2014, 9:51 AM

Внимавай какво си пожелаваш! 

  Prose » Narratives
1475 1 3
3 мин reading

               Внимавай какво си пожелаваш!

    Полицейска кола, виеше, крещеше и се заканваше на автомобилите наоколо. Плътно по петите ѝ линейката внимаваше да не изостане. Булевард "Драган Цанков" приличаше на пълноводна река, задръстена от гуми, пушек, ругатни и нерви. И в тая река като малки лодчици двете коли се надпреварваха с времето.
    Доктор Станислава Соколова, Вава както я наричаха приятелите ѝ, работеше в "Бърза помощ" повече от осем месеца. Докато следваше и караше практиката си, младата жена успя да се разочарова от търговските дружества, наречени "болници". Вава беше само на двадесет и седем години, вярваше в Хипократовата клетва и отказа да застане на "тезгяха" на здравната каса. Постъпи в "Бърза помощ", за да бъде лекар, да помага на хората и работата ѝ спореше.
    Отзад в линейката секундите достигаха космически стойности. Вава, като по учебник, механично прикрепяше системите на пострадалия. На малкото екранче ритъмът на сърцето му се губеше и колебаеше около правата линия. Тя не виждаше лицето, помнеше само раздробената глава, плахия пулс и ръката, която я сграбчи за престилката, докато с бинт покриваше очите му. Мониторчето тревожно запищя. Лекарката се надвеси над носилката, постави лявата си ръка до сърцето на пациента, а дясната кръстоса.
    - Раз, два, триии! Раз, два, трии... раз, два, триии... - секундите се подгониха
отново. Изпод бинтовете на главата една невидима за човеците струйка се проточи и взря в екранчето. Екранчето крещеше "правата" линия, а Вавка, през сълзи, продължаваше да отброява.
    - Раааз, два, триии... раз, два, триии...
    Бавно струйката заприлича на прозрачно момче. Момчето се залепи за стъклото, като светлина премина през него и хвръкна над колите. Летя кратко и кацна на последния етаж на невисока сграда. Погледна към земята. Долу щъкаха хора в бели престилки, спираха таксита, леки коли, а линейката и полицейската кола се бавеха някъде.
    - Какво зяпаш? - някой потупа прозрачното момче по рамото.
    - Не е твоя работа! - отвърна му то, без да се обръща.
    - Майка ти ще дойде, чак когато полицията я потърси с писмото, а линейката
с твоето тяло до десетина минути. - едва сега прозрачното момче се извърна и отдели от прозореца. До него се рееше невъзмутимо из въздуха ангелче, цялото в бяло със златна паяжина в косите.
    - Нямаш право да четеш чужди писма! - възмути се момчето.
    - Така е! - съгласи се ангелчето. - Следователят го прочете, докато те качваше
доктор Вава в линейката. Само не мога да разбера защо се простреля в главата?
    - Защо ли? Защото човек не трябва да живее, когато не е обичан...
    - Кой не те обича? - ангелчето застана пред момчето, кръстоса ръце и спря да пърха с крилца.
    - Майка ми. Когато бях малко момче, мама ми казваше, че ще ме обича винаги и аз
ще бъда единственият мъж в живота ѝ. Е от няколко месеци мъжете сме двама. Аз и чичо Пешо от съседния вход. Обичта ѝ към мен намаля наполовина, а когато и роди от него, ще намалее още повече. Мария пък иска време, за да бъдела наясно с чувствата си.
    - Мария? И това момиче там долу се казва Мария. - ангелчето подхвана момчето
под мишниците и го качи на покрива.
    - Мама е жената, която плаче и прегръща... моята Мария. Това е майка ми! Пусни ме, ангелче, да отида при тях. Моля те! - но ангелчето вече го нямаше.
    Прозрачното момче огледа покрива и очичките му видяха прозрачна красавица. Красавицата се разхождаше по покрива с детето си, усмихваше се и му махаше с ръка.
    - Това щеше да бъде твоята жена. Погледни, щеше да имаш син. - ангелчето отново изплува от небето, хвана го за раменете и го върна на долния етаж. Остави го на прозореца и си замина. Прозрачното момче погледна надолу. Видя Мария и майка си прегърнати, те продължаваха да плачат.
    - Ангелчето си отиде, а сега кой ще ми помогне, Боже? Кой?

    Доктор Вава, уплашена  зареди електрошоковия апарат и притисна електродите
към гърдите му. Мощен електрически импулс разтърси младото тяло. Уморена и възбудена, тя изрева от възмущение. Отново зареди апарата и отново потръпна тялото. Задрямалото сърце се размърда, екранчето си отдъхна и записука бодро-весело като птиче.
    Линейката спря. Шофьорът Методи отвори вратите и белите престилки поеха
носилката.

СО22062014СО

© Свободей Огражденец All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Мед за душата ми. Ив, благодаря ти за начина на поднасяне!
  • Браво ти!
    Чудесно послание към забързаните за никъде хора, забравили най-важното в живота...
    Силно, много!
    Благодаря ти!
  • Нека се замислим сред забързаното ежедневие не изпускаме ли моментите на близост с децата си.Показваме ли им ,че ги обичаме и колко са важни за нас.Хубаво написано.Просълзи ме
Random works
: ??:??