С благодарност към леля С. от автобус №…

Градският автобус, чиято последна спирка беше Централния гробищен парк, се зададе от другия край на широкия булевард. Намали скоростта си преди кръстовището, изчака Негово Величество светофарът великодушно да му даде предимство и спря пред тото пункта срещу пазара. Един млад мъж с чанта за лаптоп, преметната през рамо, слезе, нахлупи зимната си шапка и се отправи към центъра на града. На негово място се качиха двама младежи с маскировъчни панталони, кубинки и късо подстригани глави. На зелените им пилотски якета беше пришит малък български трикольор.

След тях, в последния момент, преди шофьорът да затвори вратите и да продължи по маршрута си, успя да се качи и Колева. За своите близо седемдесет години тя беше удивително пъргава и жизнена. Преди да се пенсионира, когато работеше като учителка по руски език, редовно участваше в работническите спортни турнири по лека атлетика. Все още пазеше в себе си зрънце от своята спортна злоба и хъс. Напоследък прибягваше до тях винаги, когато сутрин старостта присядаше до леглото ѝ, опитвайки се да я убеди да остане в него поне още час. Така се случи и днес, когато беше решила да отиде до гробищата и да помене паметта на съпруга си. Наближаваше поредната Задушница, а тя си имаше свой ритуал, който спазваше съвестно. Особено в последните дванадесет години, откакто завинаги остана съвсем сама със себе си и спомените си. Всеки път отиваше на гроба му, почистваше бурените и храсталаците, които бяха обрасли отстрани. Палеше свещ, която купуваше от будката на входа или от църквата преди да дойде. А след това запалваше цигара от любимата му марка. Поставяше горящия фас до малкия паметник с избелялата черно-бяла елипсовидна снимка, над която тъжно стоеше името на нейния възлюбен и годините, които бе живял. Вглеждаше се в празното място отстрани и си даваше сметка, че един ден там ще стои нейното лице, име и години с тире между тях. Улавяше се, че мисли за това тире все по-често.

Докато фасът догаряше, Колева винаги изваждаше едно старо, изтъркано от четене, издание на "Граф Монте Кристо". Привеждаше се леко надолу към паметника, сякаш се готвеше да сподели някаква тайна със своя другар в живота, и започваше да чете на глас откъс от романа. Съпругът ѝ обожаваше тази книга и приживе постоянно я препрочиташе. Това беше нейният начин да му покаже своето уважение и обич. Да си спомни за всичко, което ги свързваше.

Думите на Александър Дюма си изнизваха като леко дихание от устните ѝ. Подобно на десетки малки дронове политаха във въздуха и се рееха над местата за вечен покой наоколо. Спохождаха отегчените гробари, които играеха белот в служебната си пристройка, докато чакаха поредно повикване за работа. И накрая изчезваха в неизвестна посока, за да търсят бленуваната справедливост и възмездие, за които толкова бе копнял Едмон Дантес.

След като свършеше с четенето, Колева винаги казваше без думи нещо на мъжа си, поставяше за миг ръка върху паметника и после бързо си тръгваше с наведена глава.

Същото щеше да се случи и днес. След като в последния момент успя да се качи в автобуса, тя седна на една двойна седалка близо до шофьора и постави в краката си малката си зелена пластмасова кофа, в която беше сложила тесличката си, букет градински цветя, свещи и един кибрит, увит в найлонов плик, за да не се навлажни. Опипа с тревога дамската си чанта, за да се увери, че книгата на мосю Дюма е там - на сигурно място. Едва сега се сети, че беше забравила да купи цигара от кварталното магазинче, но щеше да поиска една от гробарите. Нямаше да е за пръв път.

Шофьорът беше увеличил звука на радиото, за да запуши устата на нахалния градски шум, който блъскаше по стъклото му и да чува по-добре новинарския поток, който явно живо го интересуваше. Предаваха поредната емисия новини за войната в Украйна. Колева погледна през мръсния прозорец и се замисли за тази лудост, която се случваше толкова близо до България. Навън февруари се опитваше да бъде снизходителен към гражданите. Ниското зимно слънце се показа за миг иззад сивите облаци и заснежените склонове на планината. Потърси с лъчите си някого или нещо и после бързо отново се скри сякаш малко разочаровано и объркано.

Всъщност, за нея, този най-кратък месец от годината, представляваше нещо като предчувствие за пролетта. Някаква странна смесица от усещане за край и начало на нещо, което идваше и си отиваше всяка година по същото време. Вечният кръговрат, който я караше да се чувства жива, укрепвайки по вълшебен за нея начин имунната система на душата ѝ.

Тя гледаше голите клони на уличните дървета и накацалите по тях настръхнали градски врабчета. Представяше си как само след няколко седмици всичко ще се покрие със зеленина, а песните на пристигналите от юг птици ще пригласят на грохота на автомобилите и автобусите. Природата ще се събуди от дългия си неспокоен зимен ступор, а с нея и надеждата и вярата на хората, че въпреки всичко животът е прекрасен и трябва да продължи. Изведнъж обаче си спомни за един пасаж от "Граф Монте Кристо", който все още се шляеше безцелно по широките улици на паметта ѝ и очакваше кога ще го повикат, за да охлади плахия оптимизъм, дръзнал да вдигне глава:

"Сърцето се пръсва, когато, разширено прекомерно под топлия повей на надеждата, се свива и затваря изведнъж от студа на действителността!"

Говорителят по радиото продължаваше да чете новини за бежанците от войната. Колева се замисли за тези страдалци. Беше ѝ мъчно за тях и изпитанията, на които бяха подложени. Даде си сметка, че на тези хора едва ли им беше до всичко онова, за което тя мислеше в момента. Спомни си, че като дете дълго време си пишеше писма с едно момиче от Одеса. Помнеше все още и името ѝ -  Екатерина Немчук. Още оттогава мечтаеше да посети този красив град на брега Черно море и да се запознае с Катя и нейните родители. Баща ѝ работеше като шлосер, а майка ѝ беше служителка в един от градските музеи.

Беше сънувала тази среща толкова много пъти, че с годините започна да вярва, че наистина се бе случило.

Колева не разбираше и не приемаше тази война. Беше сигурна само в едно - цената за нея накрая щяха платят обикновените хора от двете страни на барикадата. Щяха да страдат и да платят проклетата цена, много от тях с най-ценното, което имат - своя живот. Богатите щяха да станат още по-богати, а човечеството ще прибави още един конфликт в своята богата история.

Беше объркана и омерзена от онези, които се надпреварваха да крещят против едната или другата страна във войната. Осъждаха, заклеймяваха, разпъваха на кръст, зовяха за мъст и справедливост. Размахваха пръст и назидаваха, присвоили си правото да говорят от името на справедливостта.

Тя обожаваше Достоевски, Чехов, Толстой, Пушкин. Понякога пускаше на стария си грамофон плочите с музиката на Чайковски и Шаляпин? Това правеше ли я съучастник на всичко онова, което се случваше в момента? Трябваше ли да чувства вина за това?

Дори си мислеше, че ако онези, които започнаха тази война, бяха чели малко повече руските класици, никога не биха дали началото на тази лудост и не биха поставили народа си в позицията "сами срещу света, сами срещу всички".

Гласът на шофьора я откъсна от мислите ѝ. Той псуваше на висок тон Путин, войната, бившата си жена, повишените цени на бензина и черния опел, който го изпревари неправилно. Колева понечи да каже нещо, но се спря. Искаше ѝ се да му напомни, че много често политиката е онзи грозен и мръсен начин, по който политиците чешат зад ушите собственото си его. Че омразата и любовта са двете най-тънки струни от арфата на човешката душа, а хората свирят на тази от тях, чийто звук чуват най-добре. Че тя не мрази никого и не взема страна, защото чувства, че така е правилно. Че страда с обикновените хора и от двете страни. Че тези дни дори не гледа новини по телевизията, защото те я плашеха и натъжаваха. Искаше ѝ се, но замълча, не намери сили в себе си за подобен героизъм и се загледа в двете момчета с бръснати  глави, които бяха слезли току-що и бавно се отдалечаваха в посока към големия градски мол.

Няколко минути по-късно автобусът пристигна на последната си спирка - Централният гробищен парк. Колева слезе и бързо се запъти по алеята към гроба на съпруга си. Отби се през стаята на гробарите, които пиеха чай и им поиска една цигара. Мъжете я познаваха и бяха ѝ услугвали и друг път. Най-възрастният от тях извади от джоба си смачкана кутия и ѝ подаде. Тя взе цигарата, благодари и излезе.

След минута вече беше на мястото. Набързо почисти и помете наоколо. Запали една свещ и цигарата, които постави до малкия паметник. Отвори "Граф Монте Кристо" на произволна страница и зачете на глас:

"На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече.“

Поспря за миг, огледа се наоколо и се ослуша, но чу само собствения си дъх и студения зимен вятър. Закопча и последното копче на старото си зимно палто и продължи да чете:

„..Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът..."