Върху хълмовете се появиха първите от авангарда на османлиите. Бяха като всички, събрани от кол и въже, които пълководците слагаха в челото на армиите. Никой не ги броеше за войници, камо ли за хора. Паплач, която вървеше напред и се хранеше с докопаното, първа се сблъскваше с противника, по този сблъсък командващият оценяваше врага – силите и слабостите му, а основната й задача беше да нанесе колкото се може повече вреда на отсрещните. После в действие влизаха редовните войскари…
Башибозуците спряха. Пред тях като стена се бяха изправили рицарите. Дълга почти километър, блестяща в стоманените си доспехи, страховита като ужасяващ с бодлите си непобедим гигантски таралеж…
И всички – рицари, оръженосци, копиеносци, арбалетчици, мечоносци, мълчаха…
После някой отзад даде команда за атака и тълпата се юрна напред. Към смъртта или – при евентуален късмет – към славата…
И настъпи времето на инстинктите и демонските черни страсти…
Привечер полето утихна. Все още се чуваха последни стонове, вс ...