Н |
ощта беше настъпила. Вечерната тъмнина, обгърнала целия град във властната си прегръдка, се разсейваше от единствения си достоен противник. Луната. Само тя се изправяше в равностоен двубой със съперницата си. И в тази битка никой не отстъпваше. И на милиметър дори. Ще погълне ли всичко наоколо тъмата или ще бъде победена от Луната, чиято лунна пътека сочеше правилната посока на изгубилите се моряци и пазеше в прегръдката си невинно влюбените.
Мракът... или светлината...?
Хлебарката... или човекът...?
Десет и половина вече минаваше. Исето влезе във входа на блока, а в главата й се въртеше само една мисъл: да вземе ли асансьора или да върви пеша до втория. Бързо взе решение, че предпочита да слезе два надолу, отколкото да изкачи четири нагоре. Цял ден бе на крак, затова и не мисли дълго. Ще слезе на третия етаж и оттам надолу до втория (ей, ама, не ги оправиха тези асансьори!).
Коридорът към стаята й бе добре осветен. Приличаше на болничен коридор, както и целият блок, между впрочем.
На десетина крачки от вратата Исето се сети за снощната си среща. Младото й лице се изкриви в гримаса на отвращение. Само при мисълта за това черно същество, цялото й тяло потръпваше погнусено.
Бе срещнала хлебарка!
Да, да, наистина! Прибирайки се от работа предната вечер, бе заварила хлебарката да се разхожда необезпокоявана в коридорчето на НЕЙНАТА стая. Безсрамница! Удивлението й бе по-голямо и от омразата към това природно недоразумение. А това забави реакцията й.
Но същия този миг, хлебарката, видимо непритеснена, продължаваше да се разхожда, без дори от един срам да си дава вид на уплашена (вероятно до този момент не се бе срещала с ЧОВЕКА, а само бе слушала героичните разкази на множеството й оцелели предци!). Впусна се в бяг едва когато, непосредствено до черното й тяло, падна все още неориентираният и невярващ крак на Исето. Хаотичното й бягство съвпадна с пристъпа на безпомощност на обитателката-титуляр. Това се оказа фатално за едната и спасение за другата.
Така завърши първата среща между Исето и новата й „съквартирантка".
Връщайки се към тези мигове, в главата й се появи мисълта, че добре трябва да обмисли положението. Трябваше й план. Докато стигна до вратата на двеста и втора, вече имаше стратегия! Всичко беше много просто.
Много внимателно вкара ключа „Метал" в ключалката, молейки се тази вечер да не заяде. Съвсем тихичко го превъртя и още по-тихо открехна леко вратата. Колкото да провре слабичката си ръка. И да светне крушката... и да влезе с гръм и трясък...
Веднага във фокуса на полезрението й попадна „черният труп" на натрапницата. И тя бе подготвена. Няма изненада, няма паника. С всичка сила стовари синия чехъл, леко обгърнал малкото й краче, върху пода. И пак. И пак. И пак... и пак.
Но и тя беше подготвена! За бягство! По начина, по който си знае: наляво, и надясно, и наляво, и надясно. И така, та чак до прага на вратата. Мушна се там и „черният труп", който бе видяла Исето, отново се превърна в проста хлебарка. А дали наистина е проста?
Задъхана, Исето скочи два пъти върху дървената дъска, служеща за праг на входната врата, но съзнавайки, че от това няма да има полза, затръшна бясна вратата.
Не се побираше в кожата си. Очакваше да срещне хрисимата хлебарка от предната вечер, а срещу нея застана един хладнокръвен противник, бегач на дълги разстояния.
Въртя се няколко минути из стаята, след което излезе в малкото коридорче. Отвори входната врата и се наведе над прага. Това, което видя бе следното: по цялото продължение между дървената дъска и пода имаше разстояние, достатъчно хлебарките да си построят лагер.
Какво да прави, какво?
Затвори и отново влезе в стаята.
Тогава й дойде спасителната мисъл.
Отвори шкафа и извади торбичката, в която държеше прочетените вестници. Взе програмата за предходната седмица, един химикал и отново застана до прага. Почти на колене.
Започна да къса вестниците, да ги мачка и „тика" в дупката. С химикала си помагаше да вкара по-добре хартията, по-навътре (нямаше нищо по-подходящо под ръка, а и той беше на Катя!).
След като запълни и последния процеп така, че и въздух да не може да проникне, тя се изправи доволна. Изразът на лицето й показваше, че е изпаднала в особена форма на вътрешна нирвана. Нирвана, създадена от дявола и злото. И само крехката й фигура напомняше, че все още принадлежи към света на хората.
Затвори вратата с чувство на задоволство, но веднага след това, отново я отвори. И излезе навън. Изведнъж й се прииска да види творението си от друг ъгъл и да се полюбува на собствения си гений.
Затвори входната врата отвън и пред пълните й със задоволство очи, се разкри потресаваща гледка. Между входната врата и прага имаше поне един пръст разстояние. А между вратата и пода - достатъчно, че да могат хлебарките изправени и с гордо вдигната глава (е, пипалата ще сгънат), да влязат през парадния вход, без да се налага да пълзят на шест (или бяха осем) крака!
АААААААААА („а" в период)!
И вече беше наясно.
БЕ ОБЯВЕНА ВОЙНА!
P. S. Поне ще има кой да ме посреща като се прибирам вечер от работа!
КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ
27.08.2007г.
© Исето Петкова All rights reserved.