ЕПИЛОГ

Нашите приключенци достигнаха Непознатия квадрант. Той беше като рай за местните, но на тях не им се видя нещо особено. Те знаеха добре, че всичко рано или късно щеше да бъде в тяхна полза. Колонистите категорично отказаха завръщане на родната си планета, но по-късно се съгласиха.

Когато всички се завърнаха, видяха че Зегандария е придобила по-приятен вид от по-рано. Оставена на спокойствие и без войни, бурна зелена растителност беше покрила планетата. На повърхността ѝ имаше вода и тя като че ли ги очакваше. Разбира се имаше все още преобладаващо пустинен характер. Но нещата в този аспект бяха като че ли в положителен смисъл. Планетата не беше вече враждебна към децата си.

Съдебната комисия на Осония реши единодушно, че Гордън Елмбаум e виновен в умишлено организиран геноцид на родната си планета. Когато го разпитваха между въпросите имаше и един твърде интересен, а как именно е вербувал Кийт Ендуокъл и как той е предал база “Диомед”. Отговорът на Гордън беше:

- Кийт е момче, което беше играло на коленете ми като дете. Той на практика обаче не ме помни. Неговият баща ми беше задължен, за сдобиването с поста си във Вътрешното министерство. Вярно е, че аз го изнудих да ми помогне. Но той единствен можеше да отиде там, без да буди подозрение. Изключването на защитната стена на базата обаче не бе извършено точно от него. Той им даде паролите за достъп при смяната на караула. Джейкъб Уолъс или Зараг Ту добре знаеше как да използва дадената информация и как да нападне в подходящия момент. А що се отнася за онези, които говорят за морал, нека знаят, че Джейкъл просто си отмъщаваше за проявеното спрямо него безхаберие и нехайство. Аз просто използвах всичко това в своя полза.

Те го транспортираха до Зегандария, където Гордън беше обвинен и осъден за двеста деветдесет и четири престъпления от най-различен характер. Магистратите се чудеха дали да не му дадат възможност да избира между мигновена смърт, изстрелян в космическа капсула, или просто да го затворят в известния затвор “Шор Тук”, недалеч от Озин Тун. Гордън беше безразличен. След узнаването за кончината на двамата си единствени роднини беше изпаднал в доста особено състояние. Не можеше да се опише какво точно изпитва. Бившия губернатор се беше затворил изцяло в себе си и не допускаше никой в мислите си. Беше нужно известно време, през което обаче му сложиха бронята на Сева. Сева беше всъщност мъртвата съпруга на Джейкъб Уолъс – Катрин Уолъс, която се беше била рамо до рамо с него и неговите преобразени войници. Имаше мигновен ефект. Гордън позеленя и просто всичко трая няколко секунди преди да си възвърне нормалния телесен цвят. Нищо друго не се случи. Той просто остана така за известно време, но беше като вцепенен. Когато се съвзе, ДНК-то му беше напълно променено според тестовете, които му направиха. Това само утежни присъдата му с още едно престъпление като присвояване на чужда самоличност и присвояване на чужди гени.

Желанието на Гордън все пак се сбъдна и след като беше изпълнена смъртната му присъда, прахът му беше разпръснат над Зегандария. Гордън беше умъртвен чрез затваряне в херметична камера и обгазяване със смъртоносен газ зембран. Точно такъв, от който нашите приключенци замалко щяха да загинат. Мнозина не пожелаха да отидат на екзекуцията, но тези които все пак присъстваха се съгласиха напълно, че той си е получил заслуженото. Гибелта му не предизвика и капка съчувствие. Разбира се имаше няколко семейства от Осония, на които беше помогнал на времето. Техните наследници бяха дошли да изкажат благодарността си, но и те бяха потресени, когато научиха кой всъщност е той.

Адмирал Спиърс и Елизандра Дионс се ожениха. Бяха бойни другари толкова дълги години. Бракът им стана едно от централните събития. Елизандра беше толкова елегантна в своята рокля. Това определено беше незабравим момент.

Гейбриъл дълго оплаква своя възлюбен Дислан, но по-късно осъзна, че това е просто детска прищявка и той не беше нейният модел на поведение. Тя се отдаде на научна дейност и описа историята на Зегандария за бъдещите поколения.

Кенджи остана да инспектира Трудова колония 206, тъй като имаше много неща, които не бяха прибрани. Цели шест експедиции бяха ходили до планетата Зирул Тан, където всъщност се намираше тя. При една от тези експедиции той откри какво в действителност се беше случило с Ричоутър. Вярно беше, че другите затворници му бяха предали как в началото е бил смятан за предател и подложен на така нареченото “затворническо приветствие”. Още същата нощ развил температура заради жестоките травми по тялото си. Но никой нямаше спомен къде точно беше то, тъй като при бунта имаше прекалени много убити и един от тях именно беше той. При първото си посещения на Зирул Тан Кенджи нямаше време да оглежда всички жертви, но при второто, което беше след около три месеца субективно време, той успя да го намери. Той лежеше захвърлен под един от ксентарите на надзирателите. Лицето му беше полусмазано. Кенджи провери чрез електронен лицев скенер дали действително беше той. Нямаше съмнение. Самоличността му беше потвърдена. Тогава транспортираха тялото му и го погребаха на родната Зегандария. Когато Кенджи се разрови из архивите на Акустро, той се убеди, че въпреки зверските мъчения, той не е издал нито една военна тайна. Заради храбростта си и вярната си служба той беше награден с “Орден за посмъртна служба” и беше изпратен в последния си земен път с всички почести.

Хилда Еренгейлс, Дъг Енлоу и всички останали членове на екипажа на “Ензория” бяха почетени също. Погребаха техните отливки, грижливо съхранявани във специален контейнер.

Беки не се събра с Мийор и всеки просто тръгна по своя път. Беки се отдаде на журналистиката. Мийор – на писателска дейност.

Особено знаменателен беше моментът, в който тя се срещна със своя брат Дърниам. Оказа се, че специалните му способности да вижда толкова много неща отчасти се дължаха и на връзката му със неговата сестра близнак. Техни кръстници бяха самите арханайци, които се надяваха чрез тях да се изпълни поличбата за тяхното спасение. И не сбъркаха. Без тяхна помощ не се знаеше какъв щеше да бъде изходът от войната.

Сасия продължи кариерата си на пилот. Тя стана инструктор – каквато беше мечтата ѝ. Новото учредено звено под нейно командване правеше проучвателни патрули в близка орбита около планетата с цел опазването на сигурността ѝ.

Капитан Пероуз помогна изключително много в транспортните работи. Тъй като Върховния съвет на Зегандария отдавна не съществуваше като управително тяло, сега той не беше пряко подчинен на никого. Всъщност, всичко беше само формалност, но за него това беше от значение.

По-късно беше учреден специален мемориал в памет на всички загинали през прекалено дългата война на Зегандария. Зорин учреди Военна академия за мирни цели. Марк и приятелите му станаха военни герои.

Когато се срещнаха със Сасия, те се прегърнаха, но между тях никога нямаше да има нещо повече от извънредно силна симпатия и приятелство от детските години. Марк трябваше да признае, че някои хора имаха просто малко по-специална мисия от останалите и може би не им беше писано да бъдат заедно като съпрузи. Особено, когато трябваше да спасяват цялата планета от сигурна гибел. Но той знаеше, че нямаше да се справи, ако не бяха Пол, Сам Уолъс, Отеца, Плъха, Дядо Джак и всички останали. Както и безрезервната преданост на тази храбра жена пилот. Когато я видя пред новоизградената Военна академия, Марк весело ѝ подвикна:

- Помниш ли онези гонки из уличките на Енсариан? Сега ние трябва да служим за пример на бъдещите поколения. Те разчитат на нас.

Войната беше официално забранена на цялата планета. Парите на губернатор Елмбаум щяха да стигнат на първо време за възстановяване на почти цялата инфраструктура. А от нея не беше останала почти никаква следа. Един от инженерите от Орос Хинто се беше съгласим да помогне с техническите си познания. Той беше отговорен за въвеждането на тахионните двигатели за масово ползване сред населението, за изработването на скорости арсинайски тунели под повърхността на планетата, който да свързван разрушените по-рано полиси, както и други локални и по-отдалечени райони.

Ако беше жив Ендрю Дислан безспорно щеше да бъде от полза, но той беше транспортиран обратно на Зегандария и прахът му също беше разпръснат във въздуха, подобно на този на дядо му.

Неола остана на практика в една военна болница, която беше създадена към академията на Зорин.

Тя не забрави добрия едноок чичо Зенгар, който беше изиграл толкова важна роля в тази война. При всяко преглеждане на пациент, той сякаш се изпречваше пред погледа й и весело се взираше в нея с единственото си око.

Един ден тя намери електронен бележник, който беше взела със себе си, когато напускаха Родуел. Той беше толкова малък, че никой не го беше забелязал. Малко преди да умре, чичо Зенгар беше надраскал нещо в него. Тя с мъка прочете разкривения му почерк:

“На моята Неола. Дъщерята, която никога не узна за съществуването ми. Дъщерята, която, за да наблюдавам тайно и да закрилям, бях принуден да се движа с обоза. Дъщерята, която предадох в онова приемно семейство, което отмени грижите ми за нея. Нека знае, че добрия стар чичо Зенгар, разкрил предателството на Ендуокъл, предпази Сасия и я доведе при нея, за да я избави! Това ще облекчи съвестта му за пропуснатите години, както и за много други допуснати грешки в живота му. Прости му!”

Когато прочете тези редове, Неола тихо проля няколко сълзи. Явно толкова малко знаеше за него. Като знак за признателност за неговото дело, тя се погрижи всички да узнаят за добрината му. Чичо Зенгар нямаше да бъде забравен никога! Той беше истинският спасител на Зегандария!

Кийт Ендоукъл беше публично порицан за предателството си, но с оглед на заслугите му, избегна смъртната присъда. Той разказа как точно е бил вербуван от губернатора, който го беше изнудвал с това, че ще убие родителите му чрез свои подставени лица измежду “призрачните” воини. Кийт беше твърдо решен да спаси родителите си, дори и с цената на подобен подъл акт. Той изтърпя наказанието си в затвор на Зегандария, откъдето излезе старец на почти деветдесет и три години след повече от шестдесет и пет години в затвора. Докато беше в затвора често се сещаше за стария си приятел майор Кетроул. Из съзнанието му се въртяха премъдрите думи на стария му другар “Не се оставяй на текущия момент да те заблуди тази война не започна с нас няма и да завърши с нас.” Кийт си беше повтарял това милиарди пъти, наблюдавайки влажната стена, опитвайки се всеки път да открие в тях някакъв нов смисъл. Но нещо като че ли му пречеше да погледне отвъд. Странното беше, че вътре в съзнанието си той ясно усещаше нещо. Това беше духът на промяната. Нямаше как да я избегне. Докато лежеше в затвора, светът отвън бавно и неусетно се променяше – към добро или към по-лошо беше трудно да се каже, но се променяше. Всичко това не можеше да не даде отражение върху съзнанието му. Къде ли щеше да отиде после? А оставаха още толкова много години от присъдата му. Прекалено много години. Трябваше да ги излежи. Сам и добре изолиран от дебнещите опасности навън.

Един ден на хидронната врата се похлопа. Ръката, която чукаше от другата страна беше уверена и очевидно знаеше какво иска. Някъде вътре в себе си Кийт Ендуокъл събра мислите си и осъзна, че просто началото на новия му живот като че ли започваше. За разлика от много други политически затворници той не беше полудял или загубил надежда. Ако имаше късмет можеше да види отново зората. Поне за един последен път! Някъде там можеше да намери спасение! И да прости сам на себе си!

Щом вратата хлопна зад него, той разбра, че тепърва му предстоеше много по-трудно съществуване от тъжното, но сравнително предсказуемо такова в затвора. А имаше и още нещо – никой не си го спомняше и на никого не беше нужен.

Опита се да се погледне в едно дигитално огледало и сам не можа да познае себе си. “Това аз ли съм?” – чудеше се той. – “Нима е възможно?” – сърцето му трепкаше, но той добре знаеше отговора. Той все още беше жив. Макар и съвсем сам. Но поне знаеше какво иска. Искаше да започне начисто. Трябваше да се научи да живее със себе си при новите условия. И може би всичко щеше да си дойде на мястото. Кийт имаше приятели в миналото. Смеховете с Марк, Сасия и останалите бяха останали далечен блян. Какъв романтичен период беше само! А сега той щеше да построи бъдещето си само със своите две ръце. Нямаше какво чак толкова да губи. Беше старец, но умът му беше просветлен и той искаше да изживее последните мигове от своя живот с достойнство. За пръв път ясно осъзна, че няма нито щастие или нещастие, а субективна представа за този живот и онази далечна “снимка”, която се беше запечатала дълбоко в съзнанието му, определено не отговаряше на реалността. Тъжно, но факт! Поне беше честен със себе си! А сега смело напред! Нямаше време за губене!

След това напусна Зегандария на борда на някаква совалка и повече никой не го видя.

Кийт се ожени и синът му стана виден общественик, въпреки че не доживя да види баща си, тъй като почина много млад. За разлика от неговия живот, изпълнен с бурни премеждия, той имаше относително щастлив живот и кариера, белязана с успехи. Той напълно получи общественото признание за своята дейност като адвокат по Зегандарианско право и се опитваше да облекчи страданията на родителя си, доколкото може.

Това беше поне частично успокоение за затворения му баща. Ако някой го попиташе какво беше научил от него, той недвусмислено щеше да отговори, че човек трябваше да поеме дълга си, каквото и да последва след това.

Акустро получи наказание за престъпленията си, които определено бяха тежки. Той беше заловен и разпитван от много магистрати. Те единодушно решиха да го накажат жестоко и той беше екзекутиран по същия начин, по който се беше разправял със своите жертви. Беше завързан гол върху огромен зегандариански кристал, който нажежиха до бяло. Стенанията и писъците никак не подхождаха на суровия му вид и образ, който той си беше изградил пред останалите затворници. Акустро нямаше да бъде вампирът-кръвопиец на Трудова колония 206. Никога повече!

Трупът на Виар също не беше забравен. Разбира се, губернатор Елмбаум не доживя да го види, тъй като беше екзекутиран по-рано. Кенджи го беше прибрал заедно с останалите. Когато обаче се взря в мъртвите му очи, деформираното лице и изкривените пръсти, Кенджи се запита дали този човек беше осъзнал защо на практика беше живял. Положиха трупа му до специалната космическа урна с праха на неговия син – Ендрю Дислан. Така поне в отвъдното двамата щяха да са близо един до друг. На Виар беше издигнат паметник, които да напомня за зверствата му в колонията. До него можеше да се забележи и бюст на Акустро. Макар и изградени от най-чист и благороден Зегандариански кевларит, фигурите изглеждаха така като че ли не се познаваха, но някаква обща кауза ги задържаше заедно.

Джейкъб Уолъс оглави гуароните, както и по-рано. Принц Нундраг и Киер Зох станаха отново братя. Вече тронът на Угрок Син нямаше да ги разделя. Малцината оцелели гуарони се опитаха да живеят съвместно с хората, макар на първо време да организираха свои собствени селища.

Сам Уолъс се срещна с баща си. Очите на Зараг Ту и неговите се срещнаха. Джейкъб веднага позна най-малкия си син.

- Това е вашият брат – обърна се той към Нундраг и Киер Зох.

Двамата го изгледаха с учудване. Но когато погледите им се срещнаха, гласът на кръвта заговори. Те се прегърнаха.

- Аз успях да го скрия навреме, преди всичко това да започне. Но той не посрами баща си. Следваше стриктно заръките ми и се бореше докрай. Сами е славно момче!

- Урааа! – извикаха братята една от малкото думи от човешката реч, която бяха научили.

Рас Тиан беше щастливо омъжена за по-малкия от братята, на когото навремето беше отворила очите, че не става само с перчене и смъртоносна омраза. Сякаш се беше подмладила толкова много. Алегоричната история за богинята и вселяването на Марас Тулба в нея дори само за миг беше отворило очите на мнозина. Рас Тиан беше на особена почит, особено когато трябваше да възстанови достойнството на гуароните. В крайна сметка всичко си идваше на мястото.

Арханайците се завърнаха на родната си планета и след обстойна проверка им беше разрешено да се завърнат по родните си места в Мъгливите планини. Там те имаха възможността на живеят като предците си и да съхранят част от изгубеното познание за бъдещите поколения.

Реона стана нов лидер на студентско движение, което да дава право на глас на тази прослойка от населението. Тя направи много за организиране на широката общественост по много важни въпроси.

Хису не беше забравен от приятелите си. Може да се каже, че той ги спаси, когато войниците ги бяха подгонили. Те пиха в негова памет и издигнаха специален мемориал, където той беше почетен като герой-мъченик.

Дърниам в ролята на водач на групата на Марк беше станал учител по морал на новото зегандарианско поколение.

Роян успя да види баща си. Пиндор продължаваше да бъде в будна кома, от която едва ли някога щеше да излезе. Но момчето се успокояваше дори при вида му. Все пак можеше да му говори от време на време и се надяваше той да го чува. Роян започна своята прочута ораторска кариера надлъж и нашир из Зегандария, за да покаже на всички оцелели как свободният дух може да пребори всичко. Той не забрави и редник Съмърс, която му беше помогнала да оцелее. Тя му стана като втора майка. Или по-скоро по-голяма сестра. Тя официално поиска попечителството над него, когато това беше възможно.

И накрая Лиройт, Джонатан Хернс и всички оцелели политически затворници възродиха науката на планетата. Вече никой не можеше да спре свободната енергия да стане достояние на всички. Неизчерпаеми количества, добивани от космическия вакуум, направиха част от ресурсите на планетата не толкова ценни и търсени. За сметка на това сега всеки можеше да се почувства щастлив и свободен. Дори въздухът на планетата вече беше годен за дишане. Това революционно откритие на Лиройт съвсем промени облика ѝ.

Принцеса Миеру – предводителката на миеранианците – се отнасяше грижливо и внимателно към новия им дом. Тя добре помнеше тридесетте години на васално подчинение, при които расата ѝ плащаше огромни налози на Гордън Елмбаум и му се подчиняваше за всичко. В психиката на миеранианците остана моментът на отплатата. Те бяха постъпили не като отмъстителни създания, а като потиснати такива. Това не беше акт на благородство, а справедлив стремеж за нов живот. Някъде дълбоко в себе си малката принцеса се съгласи, че Гордън беше принуден да действа така от обстоятелствата, но и те действаха така заради същите тези обстоятелства.

Постигнато беше примирие с Циклок То – оракулът-суверен на планетата Себур Наг. Мъртвите себурнаци – не повече от двеста или триста – бяха отличени със планетарни отличия. Те бяха изпълнили дълга си с достойнство. Дълбоко в себе си обаче миеранианците продължаваха изолирания си начин на живот. Отделиха им значителни пространства в долината Симор Син – доста далеч от столичния град Нарас Ту и им дадоха тържествено обещание, че няма да се месят в развитието им, стига те да не унищожават ресурсите на планетата и да не предизвикват безредици. Миеранианците се съгласиха. Миеру започна да разбира, че чисто консуматорско-хищническото им мислене трябва окончателно да остане в миналото, ако искаха да оцелеят в бъдеще. Далеч напред – в непредвидимото бъдеще.

А какво стана с Аусландер? Е едва ли някой го запомни, освен Кенджи и още няколко души, станали свидетели на разговора с Елмбаум. Ханс Аусландер беше живял като предател, действал като предател, и най-накрая просто умрял като предател. Беше толкова естествено. Дълбоките качества на един предател остават такива до самия край. Той беше принуден да действа също от свои подбуди. Истината беше, че някои хора просто нямаше с какво друго да блеснат. Такъв беше и случаят с Аусландер.

Енио Хамър се самоизпрати в изгнание. Там можеше да си събере грешните мисли. Там щеше да си спомня за Миеру и какво ѝ беше причинил. Там омразата по неговия враг Ендрю Дислан щеше да го изгаря. Напълно нормално беше да остане на някоя самотна планета и да се опита да оцелее сам или просто да вегетира в слабонаселената част на някоя друга. Но що за живот щеше да бъде това? Екипажът на “Космическият Втори Пръстен” се разпиля в различни посоки. Военната дисциплина не можеше да задържи хората, при условие че въпросният военен обект вече не съществуваше и техният командир им даваше мъгляви и неясни заповеди не по служба, а в свой личен интерес.

Една вечер Енио Хамър беше срещнат от група побеснели мародери на една от слабо населените планети след двестния квадрант. Опитваше се да оцелее, въпреки че отдавна се беше превърнал в една душевна развалина и образите от миналото непрестанно изплуваха пред очите му. Планетата дори нямаше истинско име, а носеше буквено-цифрено обозначение – CFRG 1583. Беше посетил една малка кръчма, тъй като населението обитаваше прости зервилони , които имаха дори и по-проста конструкция от ксентарите. Атмосферата на планетата беше твърде богата на различни изпарения затова стоенето извън добре изолираните зервилони не беше препоръчително. Енио беше обхванат от меланхолия към предишната си власт, но инстинктът му за самосъхранение все още работеше безотказно. Той стана да си върви. Докато беше в кръчмата редица злостни погледи го стрелкаха, но когато искаше да ги посрещне с поглед, изпълнен с достойнство, те го избягваха. Усети, че се канят да го унищожат. Този път завинаги. Може би някакъв слух беше достигнал за него дори тук. Откакто беше избягал заедно с екипажа, той не се беше задържал много време на едно място. Беше обиколил сума ти планети – коя от коя по-забутани и безлюдни. Но никъде не можа да намери сигурен пристан. На излизане избухна пиянски спор, който прерасна в брутална схватка. Енио се бранеше. Той рани един, после втори, дори и трети с лазерния си резец. Но четвъртият му заби парче евлораст в снадката на скафандъра, за да предизвика декомпресия. Резултатът не закъсня, и макар скафандърът да се самопоправи, тъй като нанесената щета не беше тежка, много скоро той започна да се задушава от липса на кислород, защото бяха засегнали аспираторната система за сгъстен въздух. Това направи движенията му мудни и некоординирани. Един последен удар от елмозаторен термочук го довърши окончателно. Той беше убит и останките на тялото му разнесени в различни посоки.

- Я виж, та той бил много важен бивш военен – заяви един от нехранимайковците, гаврещи се с трупа му. – Какво ли търси чак тук?

- По-добре да се омитаме, че кой знае какво може и на нас да се случи – обади се другарят му. – Поне прибрахме ценностите му.

- Е, те не бяха кой знае колко много – присмя се другият. – Но си прав, че тук не е безопасно.

Стъпките им заглъхнаха в далечината. Енио беше мъртъв, с изцъклени безжизнени очи. Стъклото на скафандъра му беше счупено. По отражението на визьора се виждаха отдалечаващите се силуети. Твърде тъжно беше да умре сам и изоставен. Този, който беше причинил толкова злини на хората от планетата Зегандария. Тук поне тялото му можеше да намери покой. Завинаги! Твърде баналния разпад на човек като Хамър беше може би твърде поучителен, тъй като този човек някога беше контролирал цялото небе на Зегандария. Там – високо в небето – той се беше чувствал като бог. А сега, лежейки долу на земята, беше доста по-близко до червеите. Но на тази планета поради климатичните условия нямаше даже и червеи!

На Зегандария беше настъпил траен мир, защото планетата започваше своя нов живот. Сега неограничавана от борбите в миналото, търговията се беше усилила и мнозина от малцината оцелели започнаха да осъзнават колко малка част от галактиката са. Те смятаха своята планета за твърде специална, но много други раси влязоха в досег с тях. Оказа се, че Гордън беше поддържал контакт и с тях много по-рано. Но сега беше различно! Расите на Оз Ту Нал, хората цигулки (истинското им име беше ерзонианци), както и много други, бяха техни приятели, макар и да се намираха на неописуемо голямо разстояние от тяхната планета. Сега всички можеха да погледнат спокойно към звездите. Защото си бяха у дома. Беше времето на новите деца на Зегандария. Както и на всички онези, които щяха да се родят след тях. Времето на всички нас!

Когато уредиха проблемите на родната си планета, те решиха да изследват и пространството след Непознатия квадрант. Разбира се Кенджи, Марк, Пол, Сасия и всички останали вече отдавна не бяха между живите. Това сториха техните наследници, както и наследниците на техните наследници. Много поколения допринесоха това да се случи. Не без изненада те откриха, че оттам започва една цяла нова вселена! Явно Вселенският Глас ги беше закрилял през цялото това време!

Започваше една нова история, предмет на едно по-извисено съзнание, но това е история за друг ден.

КРАЙ

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Зервилон – мрежовидна конструкция, обвиваща масивен гъвкав скелет от наноматерия. Нещо подобно на огромна палатка.