Воловарски неволи

Имаш ли хабер, какво е да пасеш волове, дето сутринта са преяли с попара!... Хвърчал ли си, от единия край на мерата, до другия, с торба врязана до кръв в рамото! Преглъщал ли си без слюнка, щото си излял манерката, та да олекне тая пуста торба? Залитал ли си от глад, че си изхвърлил цяло канче с кортмач, котел с каварма, самун хляб, и какво ли не, та връвта да не ти „скъса” рамото… Плакал ли си със сълзи за Пенчо и Ванчо - два луднали вола?

Бях на десет…

Сутрин баба ме събужда, баш когато най-сладко се спи - трябва да изкарам воловете на паша по хладно! Времето за закуска предпочитам да отспя – в седем животните вече ме чакат на пътя… Плисвам лице с две шепи вода от кладенеца, нарамвам натъпканата торба и тръгвам след тях да ги напоя на Гаргаджовата чешма…

Всичко добре докато ги откарам на пасището - щом видят другите хайвани, Пенчо и Ванчо дигнат муцуни, размърдат ноздри, изпръхтят, гаче подушват нещо си, сетне изфучат, вирнат опашки и хукнат подбаджикани[1] накъде им видят очи…

Хорската стока се е кротко запасала, децата вече играят на джитма[2], а аз линкам[3] с торбата след тях… И няма спиране и няма озаптяване!... И как ли да спрат, като заран баща ми става в четири часа да ги подхранва!... Кой да ти стърже, тая ми суха трева, щом търбуха е пълен с попара!...

Един ден Женков Трънго рече:

- Бе, тия волове, що не им земеш страха!...

- Ми, как, като не мога ги стигна!...

- Да ги заклещим в сляпото дере и да им теглим един пердах…

Речено- сторено – заклещихме ги и почваме да налагаме с тояги… Те скачат по брега, а ние застанали със сопи на изхода удряме кой как и де свари. По едно време Пенчо се извърна, изфуча и тръгна с рога срещу нас! Брях, мамка му и чудовище - хвърляме сопи, драпаме по брега и крещим обезумели! Страшно си е осемстотин кила вол да се юрне връз тебе!... То, пак добре, че хайванчето е с акъла си, та изскочи от дерето и хукна към корията…

Дядо Гочо се хили отстрани и оглежда Трънго:

- Бе, ти що си мокър отзад, гато в дерето вода няма!...

А на мен вика:

- Зарежи ги, тия урсузи да вървят на майната си, де ще идат… Стой си туканка, ей сеге ша рукна[4] малевци да направим едни борби…

Колко му е - мен малко ми тряба...

Един по един набързо ги натъркаляме по гръб ония ти малевци - на всичко отгоре се перят[5], че били по-чаламлии от нас! Ай, стига бе -  каздисани ги погваме с тояги, та до Балъкли река назад не поглеждат…

Привечер се сещам за воловете и тръгвам да ги диря!... Тука Пенчо, там Ванчо – никъде ги няма… Брей, ми сега!... Връщам се на село – гледам дама празен… Хуквам пак в тъмното да ги търся по чукарите…

- Яла Пенчо, яла Ванчо, гя, гя!...

Гя, гя, ама буца е заседнала в гърлото ми и сълзи в очите напират – няма, и няма волове!...

Връщам се посред нощите, а мама и татко дигат гюрултия до небето - сега пък дядо го няма, тръгнал мене да търси…

- От утре хватам[6] чирак, от тебе хаир няма – пишман - воловарин си!...

Пък баба:

- Де, холан, ка ше хваташ чирак, ше станем за смях на хората!... Нашият люпенин да линка из село, па ти на чирак да плащаш!...

Тихо мрънкам на мама:

- Ми, воловете...

- Воловете овършали царевицата на Бурата и падарина ги затворил при бика в общината - татко ти ги докара, ама сега трябва да платим един декар царевицата – рече мама и ме погали по главата…

Лягам и заспивам като отсечен…

На другия ден се събуждам по обяд и хвърча да изкарам воловете  на паша – да, ама ги няма!...

- Къде са Пенчо и Ванчо! – питам баба.

- Не видиш ли, че ги няма, чирака ги подкара…

Оттогава ме е срам да си покажа носа навън - не ставам за воловар...