Светът беше плашещо студен тази сутрин. Студът се забиваше в кожата му като хиляди миниатюрни игли, напоени с безсмъртен невротоксин, изковани от вечна болка и сълзотворен газ. С времето шега не бива, но въпреки това в тази декемврийска сутрин температурите бяха съвсем нормални. Не валеше сняг и наглед безгрижните пешеходци не бяха навлечени с онези тежки палта. Кожата им не бе, уж от студа, скрита зад черни плетени ръкавици и погледът им не беше сломен от вихрещия се вятър, който в гнева си не оставяше нищо след себе си.
Беше едно ужасяващо студено утро, през което всичко стоеше на толкова голямо разстояние от него. Сякаш великата Земя, уж неподвижна, беше разтворила колосалните си каменни ръце, за да стигне някой плод, окачен на висок клон, който потрепва под натиска на вихрещия се космически вятър, но Земята не можеше да го стигне. Сякаш се беше разтегнала и бе удвоила, утроила началната си площ. Всичко беше толкова далеч и всичко беше безумно студено. Той мислеше, че ако се пресегн ...