26.

Наум седеше и той навлечен със зимни дрехи и раница и явно нервен. Аз обаче се появих три пъти по-нервна от него, така че всичките му вътрешни драми дотук загубиха всякакво значение.
- Зумера. – казах му аз кратко и му подадох приемника. Бях си разпределила двете компонентчета в ляв и десен джоб, удобни за бързо вадене.
- Мирна вече е там, така ли? – попита той, докато си закопчаваше внимателно зумера около врата. Аз пък му хвърлях по едно око, да не обърка нещо, докато си слагах предавателя.
- Там е, всичко мина по план, имаме си и параван. – кимнах аз. - Оттук нататък всичко зависи от твоите действия и трезва мисъл.
Той въздъхна дълбоко, явно за да се концентрира, и затвори очи. Мен пък ме блъсна някаква вълна на умиление, заедно със загубата на Мрежата и появяването на пищенето в ушите. Милите ми те, справят се просто чудесно! Нямаше ненужни въпроси, нямаше излишна паника, всичко просто вървеше толкова по план, че се плашех, къде ли ще ни изненада моят накриво скован късмет. Тази моя неуместна радост естествено продължи няколко секунди, после започнах пак да се нервирам, докато Наум търсеше Мрежата.
- Нужда от съвети? – попитах аз услужливо. Наум поклати глава.
Така си е, какво ново можех да му кажа? Достатъчно му бях набивала в главата, как се търси Мрежата за пръв път. Започнах пак да си гриза кожичките по пръстите, докато не попаднах на онази, която я изгризах до месо още в Центъра. Болеше, пущината, както и удареното от куршума място. Време, време… Секунди. Двете примамки в Мрежата ме успокояваха донякъде, те ми предоставяха най-благоприятния възможен мизансцен, за да си губим времето тук в обучение на новобранец. Въпреки това ми се искаше всичко да стане по-бързо. Пак започнах да преживям като крава секундите, чакайки някакъв отклик от Наум. Пищенето в и без това изнервената ми и претоварена тиква хич не ми помагаше да съм по-търпелива. Отново ме подгониха разни визуални представи за ленцови копои, скачащи в потока. Знаех, как биха действали онези копелета, ако ни намереха тук. Щяха да уточнят, кой е медиумът, да гръмнат другия и да си тръгнат с плячката. Хайде, слънчо, побързай малко… За Мирна имах представа от първо лице, колко бързо ще намери Мрежата. Ами Наум? Ами ако му трябват часове за това?
Лицето му трепна под моя съсредоточен поглед и той каза колебливо:
- Аз май съм…
Включих, за какво говори, само гледайки физиономията му. Беше надникнал в миналото си.
- Връщай се насам по Мрежата. Бързо. – прекъснах го аз.
Известно време наблюдавах на лицето му напрегнато и объркано изражение. Продължавах да усещам времето като нещо, което минава болезнено и неприятно през мен, докато Наум търсеше пътя навън от поточното време. Тъкмо изчерпвах резервите си от търпение и мълчание, две в едно, когато лицето му се изпъна донякъде смешно (на мен не ми беше много смешно и даже хич) и клепачите му трепнаха.
- Това ли е? – попита той тихо, с някакво омаломощено учудване в гласа. Въздъхнах с облекчение. Отне му повечко време отколкото на Мирна, но я намери. Намери Мрежата. “Съвсем малко остана, давай все така!”. Изглеждаше ми твърде шашнат, за да действа бързо, затова сама се пресегнах и увих ръцете му около кръста си.
- Излизаме. Съсредоточи се и не се паникьосвай. И не скачай в движещи се обекти! – добавих аз, като си спомних за гафа на Мирна. Наум ме стисна внимателно в прегръдката си и сбърчи чело. Понечих да му кажа и на него, да не се напъва, но се сетих, че той не е припрян колкото Мирна и че първата му реакция при неуспех не е да се напъне до насиране, а да си подреди стратегията. Едно на нула за него, ще си замълча.
Мълчах си твърде дълго, вслушвайки се в затихващата пулсираща болка в ребрата ми и в отвратителното пищене в многострадалната ми глава. Бих проклела всички изобретатели на зумери до девето коляно, ако не ползвах едно от тези устройства в момента за своя си цел. Наум отговаряше на цялата ми стаена нервност с пълно мълчание. Нека, нали сама му казах да се съсредоточи. Само ако можеше да се съсредоточава по-бързичко… Нямаме сто години на разположение, да му се не види! Вътрешно се ядосах, че тази неориентирана простакеса Мирна, т.е. аз, успява да се адаптира към Мрежата три пъти по-бързо от един подреден и целенасочен човек като Наум. Може би Мрежата е създадена за глупаци? Колкото си по-тъп, толкова по-добре?.. Продължавахме да си седим като идиоти прегърнати в същата стая.
Замислих се, какъв може да му е проблемът с Мрежата на един ориентиран и съсредоточен не-тъпак. Къде куца системата? Защо още сме тук? Осени ме една идейка, която се връзваше идеално с моментното ми душевно състояние на наяло се с барут припряно копеле.
- Спри да мислиш! – креснах аз току до ухото на Наум. Лицето му се изопна за момент и тъкмо щеше да се отпусне пак, когато добавих със същия болезнено (за тъпанчетата му) гръмовен глас: - Чувствай!
Две-три секунди след това загубих сетивата си. Нямах нищо против, точно това очаквах с нетърпение от субективно твърде много, а обективно твърде малко време. “Още малко остана”, повторих си аз наум насред сетивната си безчувственост и зачаках притеснено. Две примамки – страхотен късмет! Стига Тим да е ОК, за да даде сигнал от нужния ни приток. И Наум да се почувства достатъчно в свои води, за да усети този сигнал. “Не мисли, чувствай!”, примолих се аз наум, тъй като на глас вече нищо не можех да кажа. Мрежата човек не може да я мисли. Тя е толкова по-голяма от теб, че трябва да се съобразиш с нейните правила, а не да й налагаш свои. Трябва да я допуснеш до себе си без страх и да я усетиш. Обърнах се към вътрешния си часовник и отметнах около десет минути. Бавничко се оправя, но поне не скача нагоре-надолу из градския транспорт като Мирна. Да й се не види, ако не се повози гратис в метрото, няма да е тя… Добре че поне Наум не е такъв кретен. Междувременно обаче всеки един подаден от Тим сигнал може да бъде забелязан от хората на Диспансера. Само това липсва, да ни чакат там, потриващи ръчички. Пак си представих фаталната сценка, но вече с нови декори. Сняг, планини, скали. Ние с Наум изникваме на снега. Вкарват ни няколко тупаника, оглеждат зумерите. Това няма да им отнеме повече от десетина секунди. Застрелват човека, за да не се главоболят с евентуален противник и свидетел, и си взимат медиума. Мирна чака напразно на лифта… Отметнах още пет минути на вътрешния си часовник.
Тупнах леко на снега със събудени сетива. Първо се огледах стреснато за засада, после се зарадвах за един кратък момент, а накрая метнах поглед към скалата. Падналото в реално време паве си стоеше на предишното си място по вертикала. Наум продължаваше да ме държи внимателно и надеждно в прегръдките си (“Не се разсейвай!”), около краката ни не видях никакви следи от стъпки. Нямаше дори и бегла следа от човешки крак по снега наоколо, накъдето и да погледнех.
- Грешка. – изкоментирах аз, докато Наум още се канеше да си отвори устата. – Излизаме пак. Изчакай сигнала и скочи точно след него.
Той кимна и аз пак се отнесох в света на нищото. Тази негова неточност… Дали е просто случайност, или е нещо, което ще се повтаря системно? С всяка нова грешка шансовете ни за успех намаляваха драстично. Молех се да изчака търпеливо сигнала и да го последва като по учебник. Не можехме да си позволим повече грешки. Вече твърде много “посещения” бяхме отбелязали в потока си, за да останем незабелязани. А сигналът на Тим сочеше и точното място към нас… “Не го карай да повтаря сигнала повече от нужното, моля те!”, изстенах мислено. От нямане какво да правя и от обща психическа преумора започнах да отмятам минута по минута от субективното си време. Първа. Втора. Мамка му! Трета. Четвърта. Какво става с Тим? Пета. Наум имаше проблеми с усещането на вибрациите още на симулацията. Шеста. Седма. Ще се побъркам… Осма. Дано поне успее да се върне в собственото си време. Горката Мирна... Девета. Ако изобщо скочи някъде най-сетне, ще му кажа, че вече няма смисъл. Десета. Твърде много. Само десет минути, а е прекалено, безкрайно много време… Единадесета. Спи ли, какво прави?! Дванадесета. Тринадесета. Провалихме се. Четиринадесета. Това беше. Петнадесета. Съжалявам, Мирна. Много съжалявам. Шестнадесета. Аз съм виновна за всичко…
Пак тупнах меко на снега. Този път погледнах веднага към скалата отсреща, без излишни радостни емоции. Павето лежеше на земята, леко наръсено със сняг, тъй като наоколо продължаваше да превалява леко. Парчето яке и катарамата от раница не се виждаха вече, но около краката ни личаха следи от стъпки, позатрупани с пресен сняг. Проследих с поглед и върволицата от отпечатъци, която водеше към гората по посока лифта. Доколкото можех да се доверя на окомера си, стъпките в пъртината бяха с моя размер.
Този път моята мисъл изостана от събитията, Наум ме пусна от прегръдката си, преди да съм си отворила устата.
- Мисля, че е тук.
- Сваляй зумера. – отговорих аз и започнах да разкопчавам предавателя на врата си. – Колко сигнала видя?
- Три. – каза Наум, докато бъркаше трескаво под яката си.
- Ужасно. – констатирах аз с безизразен тон и разкарах най-сетне зумера от себе си. Пак ме понесе онова чувство на облекчение, все едно щях да литна. Наум все още се бореше с пластовете зимни дрехи около врата си.
- Зарежи това и тичай надолу. – изрекох аз в скоропоговорка. Той се завъртя като робот и пое по оставената от Мирна пъртина. – Когато имаш свободно време, унищожи зумера.
Той завъртя глава в полуоборот към мен, вървейки надолу и започна:
- Аз много…
- Казах тичай! – креснах му заповеднически и той наистина се затича. Въздъхнах с облекчение. Чувствах се замаяна и уморена като куче. Тия зумери май изпиваха бая силици. В Диспансера това не го бях забелязала, беше ми достатъчно зле на фона, за да не си направя равносметка. Сега обаче се усещах като нещо, изкарано насила от устата на котката. Проследих с поглед, как Наум се скри между дърветата, разтръсках глава, за да се вкарам в час и се приготвих да изляза в Мрежата. Тогава усетих първото потреперване в мембраната на потока. “Какво се мотаеш още тук, тъпачко?!”. Понечих да изчезна светкавично, но от въздуха изникна някакъв тъмнокос здравеняк, който ме събори на земята с цигански плесник през лицето. В главата ми нахлуха вълни на объркване и болка, плюс мислени възмутени писъци “Не, това не може да е истина!”. Как само мразя да падам на земята от това, че някой ме млати по физиономията! Поне Наум беше се скрил от погледа вече... С някакво безучастно отчаяние усетих още три скачания в потока, докато се стоварвах като на забавен каданс върху снега. Знаех, какво следва. Упойваща инжекция или бой до припадък, ако им се забавляваше. Бях се запознала с методите им, четейки останалата в Диспансера документация. Усещането от това литературно четиво беше, все едно четеш упътването на СС относно “как да се оправяме с евреите”.
Тези мисли прехвърчаха през съзнанието ми за частици от секундата, след което отнесох един шут в гърба. “Мамка му, детето!”, помислих си аз и панически се свих на топка, пазейки корема си. Надявах се и бронежилетката да опази донякъде бебето. Мрежата се въртеше на една ръка разстояние от мен, но нямах необходимата ми секунда концентрация, за да се изпаря в нея. Отгоре ми се посипаха още удари. Стратегията на гадовете беше да бият, докато не сложат приемник на жертвата или не й инжектират приспивателно. След инжекцията биеха, докато не подейства. Самите приемници се заключваха около врата и се отключваха само с цифров код, ако имаше настроен такъв. А онези копелета непременно кодираха ключалката преди акция... Мисълта ми препускаше трескаво в търсене на изход от положението, докато тялото ми се свиваше на кълбо под ударите, оставяйки корема ми възможно най-защитен. Този път дори не се съпротивлявах, нито имаше смисъл от това, нито щеше да ми достави удовлетворение, ако пометнех в резултат на побоя. Фактът, че в бързането бях забравила пистолета си у Мирна, ме осени още с първата отрезвяваща плесница. Значи вариантът да ги избия на място отпада... Пък дори и с оръжие така или иначе нямах шанс срещу четири въоръжени горили.
Чувствах се изтръпнала от паника и безнадеждност. Какво за Бога можех да направя, за да опазя детето? Аз самата явно нямах начин да се измъкна засега, но нека поне детето остане живо за по-късно... Мернах с ъгъла на окото си, че единият от четиримата вади спринцовка. Един Господ знае, как биха се отразили скапаните им химикали на едно неродено дете! Мислите се защураха още по-хаотично из черепната ми кутия, която междувременно копелетата продължаваха радостно да подритват. Бяха научени, че шутовете в бъбреците не разстройват мисълта на един медиум достатъчно, че да не може да избяга. Така че си имаха правило “Ритай в главата”. “Дано поне си счупят пръстите на краката в бронежилетката”, проклех ги аз ядно. Трябваше да направя нещо и то бързо. “С какво разполагам, по дяволите?!” Висок праг на болка и склонност да допускам фатални грешки... Само това ли имам?.. Докато се чудех, оня посегна напред със спринцовката и единственото възможно решение ме осени като гръм от ясно небе. Всъщност, гърмът от ясно небе беше поредният ритник в главата ми, в синхрон с който се отпуснах като парцал и се направих на припаднала.
Подготвих се психически и понесох без никаква реакция следващия удар, който ми вкараха по инерция. “Отпусни се и не мърдай!”, заповядах си аз преко сили. Надявах се да ми оставят поне една секунда почивка от боя, за да си намърдам мозъка на мястото му и най-сетне и да се изпаря... Вместо това отнесох още два контролни шута в главата, веднага след които усетих чифт твърде чевръсти ръце да щракват зумер около врата ми. Главата ми, която вече и без това бучеше на умряло от ритниците, започна да кънти като църковна камбана. Аз продължавах да се правя на примерен труп, вече и без това не можех да направя нищо друго. “Поне да спрат да ме бият и да не ми инжектират нищо”, примолих се наум с нарастващо отчаяние. Как можах да сгафя толкова сериозно точно на финала?! И то с ясната представа, че имам най-отвратителния късмет на света?! “Ми, как можа да забъркаш тази каша?!”. Обещах си ако ме затворят пак да си отхапя езика и да преглъщам кръв тихо, кротко и незабележимо, докато не умра. Този метод за самоубийство ми беше хрумнал чак след като приключи предното ми затворничество в Диспансера. “Ако успееш да умреш навреме, няма да промениш потока на събитията”. Мамка му, само това ли ми остава?!
Някой ме сграбчи и изгубих сетивата си за трети път този ден. Този път обаче се чувствах десеторно по-зле, отколкото предните два, въпреки факта, че загубата на сетивност ме отърва от болките за малко. Защото там, където отивахме, не ме очакваше нищо по-добро от смърт. Във всички други случаи рискувах да променя баланса на силите в нужния момент и да създам ново разклонение на реалността, в което Диспансерът да остане действащ в реално време. Да прецакам всичките си близки хора... “В никакъв случай не трябва да забележат, че си прехапваш езика”... Изведнъж в съзнанието ми се събуди още един глас на разума (или може би на безумието): “Чакай малко, много бързо се предаде. Не е сега моментът да се тръшкаш.” Хубаво де, няма да се тръшкам. А какво мога да направя, по дяволите?! Всякакъв опит за борба щеше да е безсмислен в Диспансера. Друго? Мислите ми пак се завъртяха в омагьосан кръг около самоубийството. “Това вече го уточнихме!”, смъмрих се аз ядосано. Какво друго мога да направя?.. “Лъжи, копеле!”, обади се нещо из акъла ми със заядливия тон на Смърделин. Да лъжа... Ами да, в това наистина ме бива... Но в тази шибана ситуация трябваше да лъжа наистина много убедително, за да подейства. “Началото е най-важно”, прошепна ми пак Смърделинчо. “Накарай ги да те слушат, после ще имаш време да мислиш”. Да ме слушат...
Сетивата ми се събудиха отново към живот, главата ми бръмна в болки и смущения, като развалено радио. С някакво странно чувство на носталгия познах миризмата на Диспансера, без да отварям очи. Продължавах да се правя на припаднала, обмисляйки с неочаквано и за самата мен вдъхновение, какво точно да лъжа. “В това те бива, напъни си акъла малко и ще го измислиш! Пести време!”. Чух тихите сигнали на бутоните, докато някой от четиримата нещастници, които ме влачеха, набираше на таблото кода за дезактивиране на алармата. След малко ме помъкнаха нанякъде, докато аз полагах всички възможни усилия, за да вися като абсолютен парцал и да не подавам никакви признаци за живот, освен дишане. Да ме слушат... Да продължат да ме слушат още след първата фраза, вместо да ме застрелят или пребият до безсъзнание, или още нещо... Мамка му, случаят изискваше една наистина виртуозна лъжа! “Ако я измислиш преди първата зелена мъгла, имаш шанс да спасиш бебето”, обади се Смърделин окуражаващо. “Пробвай ти да мислиш с толкова наритана тиква!”, заядох се аз. Добре, говоря си сама, значи съм в нормалното си умствено състояние. “Успокой се и мисли”.
Проснаха тялото ми върху някаква плоскост и започнаха да ме събличат. Запънаха се известно време, разкопчавайки ремъците на кобура. “Стресни ги! Объркай ги, накарай ги да те слушат!”. Позволих си да отворя очи с половин милиметър. По процедурен ред би трябвало да съм в медицинския кабинет в момента. Не си бях губила времето да проучвам файловете на десантните екипи, но бях чела няколко пъти личните досиета на щатните лекари в Диспансера. Какво си спомнях от тях, освен имената? И кой беше на смяна? Завъртяха ме грубо няколко пъти наляво-надясно, докато изхлузваха дрехите от гърба ми и разкопчаваха бронежилетката. Лекарят, ако изобщо беше тук, все така оставаше извън полезрението ми, което и без това беше достатъчно стеснено от незначителния процеп между клепачите ми. Продължих да прехвърлям из обърканото си съзнание данните, които бях изчела за Диспансера. Какво можеше да ми свърши работа?.. “Объркай ги!”, кресна пак заповеднически нещо в главата ми. Така си е, за да ги объркам не ми трябват много данни. Само няколко добре подбрани реплики в нужното време и на нужното място. И казани по нужния начин... Зарязах всякакви опити да видя лицето на лекаря и си опресних наум досиетата, които си спомнях най-добре.
- Готова е, док. – чух някой да казва на английски, веднага след като бях изхлузена грубо от долното си бельо. “Сега!”
Впрегнах всичките ми останали душевни и физически сили, за да се изправя рязко седнала на кушетката и да се усмихна самоуверено. Ето го лекаря, мислено му лепнах етикет с име върху познатото от снимките лице. “План В”.
- Доктор Ноаро пак ли има проблеми с оня наркоман сина си? – заявих аз спокойно, продължавайки да се усмихвам. “Блъфирай!”. – Мислех, че той е на смяна днес.
Престорих се, че не съм забелязала с периферното си зрение ръката, която замръзна на педя от лицето ми, малко след като си отворих устата. Погледът ми остана неотклонно вперен в очите на лекаря, въпреки че ми се виеше свят. “Продължавай да се усмихваш!”.
- Здравейте, д-р Бейкър.
Докторът ме гледаше смаяно. “Дръж все така!”, поздравих се аз мислено. Не оставих време на моментно възцарилата се тишина да отшуми просто ей-така. Обърнах се със все същата маска на самоувереност към онзи, който ми беше посегнал преди малко и му намигнах нахално.
- Не съм сама. Трябва да сте идиоти, за да не сте го разбрали все още.
Това сякаш го събуди към действие и ръката му се плъзна към кобура на пистолета. Продължих с блъфа си, преди той да е довършил движението.
- Ленц много ще ви се ядоса, ако умра, преди да съм му казала всичко, което знам. – поклатих глава, посочвайки с поглед оръжието и завърших заплашително - А го очаква изненада... Съветвам ви да не ме удряте повече.