28.



Събудих се доста свежа... По-точно ме събудиха. Започвах да си връщам физическите спомени за носене на зумер и определено можех да кажа, че без зелена мъгла и други забавни игри животът със зумер е много по-поносим. Вечерта се въртях доста дълго, без да заспя. Не че вързаните крака или дежурният дебил, дето си мореше нервите да стои буден ми пречеха кой знае колко, просто мозъкът ми превъзбудено прехвърляше всичките оставени на склад в него данни и навързваше врелите-некипели, дето се очакваше от мен да ги кажа на другия ден. Стратегията ми се навърташе колебливо около личната среща с Ленц. Но това, дали изобщо ще ме допуснат да говоря с него, все още беше под въпрос. Пак добре, дотук си бях спечелила стая, почти прилични условия на пребиваване и липса на разни идиотски химикали в кръвта ми. И не ме биеха вече. Ако напредвах с толкова големи крачки всеки ден, до една седмица щях да съм президент на страната. “Напредваш чудесно, не се отпускай!”.

От мъртвешкия ми сън ме събуди дежурната охранка. Явно се бяха сменили през нощта, не беше същия кретен, чийто омаен лик съзерцавах на заспиване. Известно време продължих да мижа, докато си подредя мислите. После отворих очи и му се усмихнах мило. Хората, които ме познаваха, биха избягали на километри от тази усмивка. Кучетата впрочем също бягаха. Обикновено се усмихвах така, когато се опитвах да прикоткам някой лаещ ме помияр на един ритник разстояние. Никога не се получаваше, дърпаха се на още по-голяма дистанция. Доколкото забелязах обаче, личната ми охрана не надуши нищо гнило. Само дето ми се чудеше, откъде намирам мерак да се хиля в моето положение. “Нека, мисли се за силен, малка рибо”.

Чувствах се отпочинала. “Ако във вчерашното си състояние си ги забаламосала така, днес просто ще ги разбиеш”, казах си аз. Зумерът гълташе силици естествено, но все пак бях изкарала доста дълъг курс по живот със зумер. Как пък не, един скапан предавател да ме изкара извън релси! Абсурд. Чаках “будилника” ми да съобщи, за какво ме юрка да ставам. Предполагах, че заспала съм им по-приятна, безопасно упоена още повече. Значи ме вдигат за нещо. Какво? “Газова камера”, обади се услужливо Смърделин от дънцето на подсъзнанието ми, което вече отдавна ми беше станало съзнание. Да бе, газова камера... Толкова мухи им бях вкарала в главите, че нямаше да посмеят. Не и преди да са ме изслушали и проверили. “Я стига си се ебавал”.

- Ставай. – каза часовият, докато ми развързваше краката. Реших да се включа рязко на режим дрънкане. Да знаете, непрекъснатият поток думи върши работа в най-различни ситуации, използвайте го. Докато се усети събеседникът, или е забравил за какво иде реч, или се е захванал да спори с вас, или се е изтървал нещо, дето не трябва да го казва. С две думи – плещенето работи.

- Време е за закуска ли? Мога да хапна и в леглото, ако ми я донесете, не е нужно да ви разкарвам да ме водите някъде. – подхвърлих аз слънчево. – Или някой все пак е нахълтал в зданието да прави проблеми? Трябваше да ме викнете да говоря с него. Никой не е пострадал, надявам се?

Усетих се навреме да вкарам загриженото изражение. “Отпускаш се!”. Набих си два шамара мислено. “Не си на курорт!”.

- Млъквай. – рече онзи с каменно изражение на лицето.

- Сетих се, забранили са ти да си говориш с мен. Моля те, влез ми в положение и кимни за “да”, ако всичко е наред и няма пострадали. – физиономия тип “мацка”. Притеснена и кротка. Същинска душица. Оня се поколеба, но все пак кимна. Без малко да въздъхна с облекчение искрено. “То се знае, че няма пострадали, не се вживявай чак толкова!”. Въздъхнах с облекчение неискрено. Охранката ме подхвана под едната мишница, с явното намерение да ме смъкне по-скоро от леглото. Белезниците ми бяха натрили леки мазоли по китките. Бял кахър. Важното е единственото ми оръжие да се използва. Т.е. – приказките. За момент ми стана смешно, че влизам в ролята на Шехерезада и дрънкам измислици, за да оцелея още една нощ. “Добро сравнение, запазвай си винаги нещо за утре!”, вкара ми малко акъл Смърделин. Замотах се излишно с обуването на маратонките си. Колкото и да бях мислила вечерта, искаше ми се да знам, къде ще ме водят.

- Да не би информацията най-сетне да е стигнала до Карлитос? Не може да бъде, тук йерархията е толкова затлачена, че ще отнеме векове. За съжаление. – обадих аз кисело, докато си връзвах връзките. Един мимолетен поглед към лицето на охраната – не, не ме вика Ленц. Кой друг?

- Надявам се Бейкър да е задвижил вече изследванията. – проблясък в очите на охраната. “Бинго!”. – Това протакане ми действа на нервите вече.

- Млъквай. – нареди онзи кратко. - Говориш – убиваме те. Това са нарежданията.

- Няма да млъкна. – заявих аз спокойно и се изправих. – Убий ме. Но докато още не си го направил, ще продължа да повтарям, че тук може да стане касапница всеки момент. Не мога да си позволя да млъкна.

Малко рискован блъф... Но нямаше начин, държах всички наблюдателни камери в обсега ми да запишат възможно най-много от дрънканиците ми. Трябваше да говоря. И то да говоря достатъчно, за да стигне всичко до Ленц. Бейкър не беше от кликата, която планираше да свали Ленц от върхушката, но не беше и от върлите му привърженици. Ако той не иска да говоря, значи е решил да си запази инфото за себе си, копелето гадно. Току-виж ме затворил в някоя тайна килийка и ме поставил под свое лично наблюдение, докато родя. Ленц рано или късно щеше да разбере за мен, но аз исках да е по-скоро рано. А и винаги можеха да му кажат, че съм избягала или умряла... Но стига толкова лирически отклонения, да се върнем към действието. Охраната ми извади пистолет и мълчаливо и многозначително опря дулото в челото ми. Кръвчицата ми се посмрази, докато аз продължих да се правя на невъзмутима.

- Стреляй. Закопай собственото си бъдеще. Хайде! – повиших глас подканващо. Той нищо не направи, само ме изгледа злобно. – Нямаш никаква представа, каква веселба ще настъпи после. Макар че всъщност вие, горили тъпи, нямате нито правомощията, нито мозъка, за да мислите...

Е изпросих си го. Плесникът през лицето ми ме прати обратно на леглото. “Рейтингът ти пада”, предупреди Смърделин. “Виждам!”, изръмжах аз наум. Оня гад прибра пистолета, извади ролка дъгтейп и ми залепи устата. Знаех си, че не е получил заповеди да ме убие! Само да ме заплаши с убийство. Но това не променяше факта, че все пак ми затвориха устата. Лявата ми буза пареше, “тъпата горила” ме затисна на леглото, отключи едната ми ръка от белезниците, извъртя ме цялата по корем и ми закопча ръцете зад гърба. Рейтингът ми наистина падаше главоломно. Дано да успеех да го вдигна пак при разговора с Бейкър.

Охранителят ми, който ми седеше върху задника, стана рязко, повдигайки ме изправена на колене. Из главата ми прехвърчаха десетина саркастични забележки, но нито една не можа да се измъкне покрай лепенката на устата ми. “Само да отприщите този извор на лъжи и ще видите!”, заканих се аз. Бейкър сто на сто щеше да иска да чуе, каквото имах да кажа. Конвоирът ми грубо ме изтика навън от стаята, където чакаха още двама. Тримата ме помъкнаха без излишни почести към кабинета на Бейкър. Стараех се да крача гордо и равномерно, въпреки обстоятелствата. Лицето ми все още пулсираше от плесницата.

Този път разпитът щеше да се проведе в личния кабинет на Бейкър, а не в медицинския кабинет. Този факт го установих още на втория завой по коридорите. Връхлетяхме вътре, без някой да почука, явно така се бяха разбрали. Кабинетът беше семпъл и спретнат – бюро, еднообразни стени в пастелни цветове, компютър върху бюрото... а на стената - още един календар! Това помещение беше по-малко от медицинския кабинет, различавах всички цифри без проблем. Червеното целофанено квадратче маркираше датата осемнадесети септември. “Десет дни!”, ужасих се аз за момент. Определено щеше да се наложи да си оставям “по нещо за утре” като Шехерезада...

Сложиха ме да седна в едно тапицирано с черна кожа кресло. После Бейкър махна с ръка на трите горили и те послушно излязоха, затваряйки вратата след себе си. “Е сега вече ще трябва да я махнеш тая скапана лепенка!”. Бейкър се приближи към мен с отракана крачка. Явно цяла сутрин се беше надъхвал със самонадеяност, за да обори моята. Отлепи дъгтейпа от устата ми с жест на превъзходство и лека усмивка, лепенката оскуба мъха по горната ми устна.

- Как сме днес? – започна той сам разговора.

- Ядосани от вашата неземна тъпота. – отзовах се аз кисело. – Пределно ясно ми е, че още не си осведомил Ленц за присъствието ми тук. Сто на сто си изключил и охранителните камери тук, щом като се държиш толкова нахакано. За какъв се мислиш?

Самонадеяното му изражение трепна под презрителния ми поглед, но той се постара да запази самообладание.

- Очаквам с нетърпение да чуя разказа ти.

- Което ще рече, че вече си получил резултатите от изследванията. Остана ли доволен от ДНК-анализа?

Той се подсмихна криво и кимна.

- Ясно ти е вече, че наистина съм от бъдещето. Така че би ли спрял да се правиш на шефче, ако обичаш?

- Започвай да пееш. – каза той вече сериозно. – Откъде идваш, кои са тези, които твърдиш, че ще дойдат за теб и какво се очаква в близкото бъдеще.

- Казах ти, тази информация е твърде важна за твоите уши. – отвърнах аз невъзмутимо. – А какво се очаква в близкото бъдеще – вече ти казах. Въоръжен сблъсък в сградата, ако не се разберем цивилизовано или ако не ме пуснете да си вървя. Но ти това сто на сто ще го приемеш като безпочвен блъф.

Той кимна.

- Докато не ми докажеш обратното.

- Искаш да ти докажа бъдещето? – засмях се аз. – Интересна идея, но няма да стане, освен ако не го дочакаме да се случи.

- Откъде идваш? – запита той пак заплашително.

- От бъдещето. – ухилих му се аз.

- Не това те питам.

- Но само това ще чуеш.

И двамата млъкнахме, както се гледахме враждебно. После той се обърна, извади от чекмеджето на бюрото си пакет соленки и започна да дъвче бавно.

- Гладна ли си? – запита той иронично.

- К’во ти пука? – свих рамене аз.

- Може да не получиш храна в близките дни.

- От глад се умира за повече от десет дни. – заявих аз ненужно. Тази мисъл имаше някакво по-специално значение само за мен. Бейкър ми протегна пакета соленки, въпреки че ръцете ми бяха закопчани зад гърба.

- Искаш ли?

- Да го духаш. – подхвърлих аз с дружелюбно безразличие. “При мен не минават тия пошли гаврички, нещастник!”. После добавих с нагла усмивка: – А ти искаш ли да знаеш, дали ще одобрят молбата за включване на дъщеря ти в екипа?

Той си замълча и остави соленките настрана. После се наведе към мен и ме сграбчи болезнено за косата, обръщайки лицето ми нагоре към неговото. “Тоя май е гледал твърде много филми”. Смръщих се злобно.

- Искам кода за достъп до личната лаборатория на Ленц. – прошепна той в лицето ми. Погледнат отблизо имаше гаден дъх и мазни разширени пори. – Ако кодът ти е реален, ще ти повярвам за всичко.

- И какво ще стане, ако не ти го кажа? – изсъсках му аз в отговор.

- Бедна ти е фантазията. Изобщо не ми пука, колко си бременна. – е това вече беше опашата лъжа. Колкото и да беше заслепен от жаждата си за власт, бременността ми не можеше да не е предизвикала пламенен научен интерес у него.

- Ще ти обясня простичко, защо точно ми изглеждаш толкова жалък. – казах му аз, докато косата ми продължаваше да се опъва болезнено назад. – Всичко, което искаш да получиш от този код за достъп, скоро ще го имаш така или иначе, и то без излишни конфликти. Единственото, което може да попречи за това, е да се промени предишният ход на събитията. Щом съм тук, значи сме в нов приток на реалността. Ти не си медиум, обикновен човек си. Спокойно можеш да си останеш тук като дубликат на оригиналната си личност, но с по-неприятна съдба от нея. А това, което може да промени събитията тук съм аз. Достатъчно ясно ли се изразих?

Той сякаш не отдаде никакво значение на думите ми.

- Кода. – натърти Бейкър.

- Как точно да ти втълпя в тъпата глава, че този код може само да ти усложни живота?! – не се сдържах и го ритнах умерено силно в едно по-чувствително място. Писна ми да ме скубе тоя кретен! Той се преви надве и по-скоро инстинктивно, отколкото умишлено, ми зашлеви плесница. “Две”, започнах аз отброяването. Колко ли пъти щяха да ме ударят днес? Засега бяха все още много далеч от вчерашния рекорд. Лявата ми буза тъкмо беше спряла да пари, сега я замести дясната.

- Ти!.. – изсъска Бейкър, разтривайки се неприкрито между краката. Гледаше ме с омраза. – Ще ми го кажеш този код, дори ако се наложи да те одера жива за това!

- Каквото и важно да имам за казване, ще го кажа само на Ленц. – отсякох аз твърдо.

- Защо?! – явно все още го болеше, изпускаше си нервите да повишава тон и да задава ненужни въпроси.

- Защото, синко, ако ти го кажа на теб, ще направиш твърде много бели. И с това ще си навредиш сам, както и на другите около теб. А Карл е доста по-умен от теб.

- Глупак ли ме наричаш? – запита ме той предизвикателно.

- Именно. Първо – как може да кажеш основното си искане още в началото? – попитах го възмутено. – Кода за достъп искал... А сега ако ти кажа, че и аз искам нещо, в отплата за което ще ти дам кода? И започна да те въртя на пръста си, както си искам?

Оставих риторичния въпрос да повиси в пространството между нас.

- Искам стая в петзвезден хотел и ще ти дам кода. – издекламирах аз саркастично и продължих със същия дразнещ тон – Искам да ми свалиш зумера и ще ти дам кода. Сам ми даде коза в ръцете. Е не си ли глупак?

Облегнах се уж непринудено назад, въпреки че закопчаните ми отзад китки ми пречеха да се настаня удобно.

- Но аз няма да го използвам. Защото няма да ти дам кода, каквото и да направиш. За нищо на света. – постарах се репликата да прозвучи категорично. – Изобщо не става дума за моите интереси, това би причинило твърде много излишни смърти.

Бейкър беше спрял да си разтрива междукрачието и в очите му се пробуди някаква искрица на осмисляне. Аз пък вече си вярвах на лъжите безрезервно. Всичко, което казвах, можеше и да е истина. Защо да не е истина тук и сега? Умът ми работеше според измислените от самата мен обстоятелства. Самият Станиславски сигурно би ми свалил шапка.

- Този твой код може и да не е истински. Нищо не бих ти предложил в замяна, докато не го проверя.

- Предай на Ленц думите ми от вчера и ще получиш потвърждение. – казах аз с безизразна физиономия. Той само се подсмихна презрително. Ясно ми беше, че нямаше да каже на Ленц за мен току-така. Продължих словесната атака, преди да е измислил следващия си ход. – Но мога да ти дам едно достатъчно безвредно доказателство.

Бейкър впи поглед в очите ми. Доказателство за автентичността на кода? Това нямаше как да не му грабне вниманието.

- Мога да ти дам паролата за архива данни на Ленц относно тукашните “пациенти”. Това ще те убеди ли, че знам кода за достъп до лабораторията? – “Едва ли, но ще го обърка тотално”, изсмя се Смърделин. Архивът на Ленц съдържаше всички възможни данни за М-тата, събирани от различните отдели тук. Т.е. история (ако можеше да се проучи такава) на образеца, пълен график на емисиите през целия престой в килията плюс графика на повлияването им от различни фактори; видеозаписи, физиологични данни (пол, расова принадлежност, медицинска картина – тези неща Бейкър ги знаеше); психологичен портрет; история на залавянето (кой е бил в екипа, поименни доклади за поведението на обекта); различни модификации зумери, използвани върху обекта (това Бейкър не го знаеше) и профили на обектите, съставени от самия Ленц. Как смята да ги използва, какво намира за ценно или опасно в тях, какви изводи си е направил в резултат на опитите... До този архив никой освен Ленц нямаше достъп, също както и до личната му лаборатория.

Бейкър се поколеба две-три секунди, после седна пред компютъра.

- Кажи ми я. – нареди той.

- Влез първо в системата. – време беше да си върна командната роля, стига са ме били днес. Бейкър послушно влезе в общия портал на архива данни.

– Потребителско име karlitosM, парола 216expM. – издиктувах му всичко по букви. – Ще ти зададе допълнителен въпрос след въвеждане на паролата.

Той внимателно набра потребителското име и паролата и опря до допълнителния въпрос.

- Да ти кажа ли, какъв е въпросът? – попитах аз самоуверено. Не виждах монитора от мястото, където седях. – Въртят се общо пет, които се сменят произволно. Мога да ти ги изрецитирам всичките. Но не пробвай да познаеш отговора сам, системата блокира достъпа при първия грешен отговор.

Бейкър обърна поглед към мен.

- Добре, изрецитирай ми ги. – чудесно, това не беше никакъв проблем за мен. Толкова време се мъчихме с Йохан и останалите да разбием системата, че всичко ми се беше набило в главата просто неизкоренимо.

- “Кучето ми беше...”, “Най-лошо напиване”, “Мразя...”, - на този цитат клепачите на Бейкър трепнаха, явно беше попаднал именно на този въпрос. – “Любимото ми място” и “Липсва ми...”.

- Да кажем, че въпросът е “Мразя...”. – направи се на интересен Бейкър. Сърбяха го ръцете да напише погрешен отговор, за да види, дали ще се сбъдне предсказанието ми. Сто на сто се беше пробвал да влезе в този архив и преди, но така и не бе стигнал до коварните въпросчета на Ленц. – Какъв е отговорът?

- “Неизбежността на властта”. Но го напиши правилно, да не стане гаф. – издиктувах го по букви. Всъщност отговорът беше на немски - език, който нито аз разбирах, нито беше роден на Бейкър, но помнех словосъчетанието много добре. Навремето даже ми беше допаднало като житейска максима. Докторът въведе фразата и зачака пред компютъра. Проблясък в очите – получил е достъп до архива. Започна да ровичка из него, за да се убеди, че е истински.

- Защо нахълта тук въоръжена вчера? – вметна той, докато преглеждаше данните. Не намерих причина да не му кажа истината.

- Трябваше ми зумер. – Бейкър се изсмя.

- Идваш от бъдещето и нямате зумери? – каза той скептично.

- В бъдещето не ни трябват. И на теб няма да ти трябват скоро.

- А за какво ти беше? – опитваше се да подпитва тънко, мръсникът.

- Просто за една идея. – свих рамене аз. – Исках да прекарам един човек жив през Мрежата в друг поток. Без зумер нямаше как да стане.

- И защо се налагаше да го местиш?

- За да дойде при нас, естествено. – засмях се аз. – Беше един вид експеримент.

- Какъв експеримент? – Бейкър вече ме гледаше с неприкрит интерес.

- Исках да проверя, дали човек, приемащ емисии от медиум от бъдещето може да последва друг медиум до момент, който не е преживял. Т.е. – пътуване в бъдещето.

- И какво стана?

- Нищо. Той просто виждаше Мрежата по-къса. Бъдещето беше невидимо за него. Върнахме го обратно в родния му поток.

- А ти какво правеше на мястото, където те заловиха? – запита подозрително Бейкър.

- Именно там е родният му поток. – засмях се аз. – Пък аз не бях носила зумер от четиринадесет години, бях отвикнала. Чувствах се изтощена и се замотах излишно.

Умишлено преувеличих времевата разлика между двама ни, за да се почувства той още по-малък и “минал”. Думите ми го озадачиха, виждах го, как замислено търси слаби места в историята ми. После той поклати глава

- И все пак това не доказва нищо.

- Ти само за доказателства ли живееш? – заявих аз с досада.

Той пак се обърна към монитора и разцъка нещо за малко.

- Какъв е отговорът на въпроса “Любимото ми място”? – аха, значи проверява знанията ми с второ влизане в архива.

- “На тъмно”. – фразата отново беше на немски и пак я издиктувах буква по буква. Бейкър получи достъп до архива. – Смяташ ли за нужно да тестваш и останалите въпроси?

- Не. – поклати той глава категорично. После стана и се приближи до мен, този път по-надалеч от обсега на краката ми. – Искам кода.

- Няма да ти го дам. Каквото и да ме правиш, колкото и да ме изтезаваш, няма да получиш нищо повече от фалшив код. А още на първия ти опит да влезеш в лабораторията с грешен код, ще те заловят и очистят. Това ли искаш?

- Искам кода. Права си, това е основното ми искане. И единственото. Не ти вярвам на нито една недоказана дума. Искам кода и ще го получа.

Тоя се оказа абсолютен маниак... Само това липсваше.

- Добре, ето ти кода. – усмихнах се аз. – 18030421. Доволен ли си?

- Лъжеш ме, нали?

- Защо не го пробваш? Ще разбереш веднага.

Бейкър ме изгледа продължително, след което натисна едно копче на зумер-приемника си. Охранителите влязоха в кабинета, явно досега бяха чакали до вратата.

- Отведете я. И не й давайте храна.

Двама от хубавците ме подхванаха под мишниците. Този път смятах да избегна на всяка цена лепенката на устата. Млъкнах, все едно си бях глътнала граматиката. Движих се послушно, мирно и кротко, вече извън кабинета се прокашлях, за да си прочистя гърлото. Мълчах си, докато не видях първата наблюдателна камера в коридора. И изведнъж започнах да се държа като обезумяла. Мятах се бясно в ръцете на охранителите си, крещях с пълно гърло. Единият дори ме изпусна от хватката си за момент, докато аз се въртях, прикляках и се опитвах да се отъркалям по земята, заедно с двамата копои.

- Карлитос!!! – крещях, колкото ми глас държеше. – Карлитос, ти трябва да ме чуеш! Те ме крият от теб, Карлитос!!! Бейкър те лъже!!!