42.
Изпаднах от съня си с рязко вдишване и с неясно, но твърде силно тревожно чувство. После въздъхнах тежко. “Ден последен”. Това обясняваше всичко. И звучеше като присъда. Бях се събудила в девет, като по часовник. Явно регулярно повтарящите се аларми от предните дни бяха реанимирали някакво подобие на дисциплина у вътрешния ми часовник. “С мен ли си?”, запитах аз отчаяно Смърделин, който беше единственият ми съюзник, с когото можех да си поговоря в момента. “Тук съм”, отвърна той с неочакван бащински тон. “Днес се решава всичко. Повтаряме миналото или съсипваме бъдещето.”, оплаках се аз. Чувствах се безпомощна и невежа. Сигурно в резултат на обзелата ме паника. “Живи сме. Всичко е наред. Довери се на Йохан и останалите. Дишай и без паника. Още малко остана, дръж се в ръце”.
Взех се в ръце. И си помислих с благодарност, че Смърделин може да е заядлив копелдак през повечето време, но иначе си е приятелче на място. Станах, наплисках си лицето със студена вода, изпиках се. Междувременно ...