43.

            Часът беше 11:15, а аз започвах да се потя от нервност. “Ако спазят условията, батерийката на Ленц би трябвало да се появи тук след пет минути”, споделих аз мислите си със Смърделин. Той, разбира се, ми отговори с едно кратко “Знам”. Ленц така и не се беше върнал в стаята ми, изглежда беше преценил, че има милиони начини да ме държи на мушка от разстояние, без да ми слуша проповедите междувременно. Йохан вече беше приспан, което отговаряше напълно на най-смелите ми надежди. Оставаше още около час и половина до втория дубъл на един от най-важните моменти в историята на Мрежата. А аз бях на прага на нервна криза…

            “Дали ще спазят условията?”, попитах аз Смърделин. “Откъде да знам… ще ги спазят, предполагам. Не е твърде разумно да рискуват точно в момента”, заключи въображаемият ми лайнар. Нямах представа кой ще бъде личният акумулатор на Ленц за пътуването му в бъдещето. Предполагах, че ще е или Йохан, или Тим. Не исках нито един от двамата да се подлага на този риск. Всъщност не исках никой от Центъра да се подлага на този риск като цяло. “Трябваше да се самоубия още в самото начало”, завайках се аз наум. “Я млъквай!”, скастри ме Смърделин. В 11:17 часа.

            В 11:25 часа слушах потока от рапорти в слушалката на нокти и с повишено внимание. Все още нямаше и намек за чуждо присъствие в “Диспансера”. Ако можех да следя Мрежата само! Щеше да е толкова по-лесно… Изобщо нямаше да се главоболя да слушам всичките тъпи доклади в слушалката. Точно в този момент се чувствах, като да съм се върнала назад във вековете, някъде, където никога не съм съществувала аз, а дори и телеграфът. Чаках доклад за нещо от някаква шибана примитивна слушалка! От някакви шибани посредници! За нещо, което за мен беше естествено да го усетя на мига…11:27 часа. “Май ще го метнат малко с тайминга, а?”. “Малко или много… времето ще покаже.”, отвърна Смърделин неуверено.

            Аз обаче бях сигурна, че ще е малко. “На Стийв му предстои близка среща с твърде много жени, но той е обмислил всеки свой ход и ситуацията е изцяло под негов контрол”. Това ми беше казал Петер в порносайта. Което означаваше, че “батерията” все пак щеше да дойде. В последния момент ли? Да използват регламентираните час и половина за целите си? Абсурд. Първо – Карлитос щеше да надуши нещо гнило. Още в  момента, в който рапортите по слушалката тръгнеха в посока “ще местим някого при М 305-67”. И второ – за пълна възстановка на събитията се искаше Карлитос да е ТУК. За да го закопаем заедно с останалите. И за да не се пръкват излишни притоци с жив Карл Ленц в тях. “Взимат лека преднина, остават броени секунди”, заявих аз уверено на Смърделин. “Ще видим, сигурно си права”.

            Правотата ми се доказа на мига. На килима пред мен изникна седнала на пода гола фигура. Коленете в брадичката, китките отпред, на глезените. С вързани ръце и крака.

            - Паша! – изтървах аз. Той дори не трепна. Но ме изгледа в очите със сериозния и уверен поглед, означаващ “аз знам какво правя, не ми спъвай плана”. Изобщо не очаквах да видя точно него като “батерия” на Ленц, ако изобщо предполагах да е някой друг, освен Йохан и Тим, мислех, че ще е по-скоро Хес. Вечно жертвоготовната Хес, готова да направи всичко за другите.

            Копоите на Ленц връхлетяха секунда по-късно със зумер-предавател в ръце. Паша не оказа никаква съпротива – нито при слагането на зумера, нито при претърсването. След като му сложиха зумера, го изправиха на крака. Доста грубичко впрочем, така, както ченге би изправило някой неадекватен пияница, припаднал на детската площадка. През разпиляната коса на Паша мернах още един спокойно-съсредоточен поглед – “всичко е наред, така трябва да бъде”. “Той така и не се подстрига след освобождаването си…”, прелетя из ума ми. Поех си въздух и оставих нещата в неговите вързани ръце.

            - Най-сетне! – заяви Ленц, влизайки в стаята ми. Междувременно по прекия му канал се чуваше: “…стаи 102 и 103 все още са без водоснабдяване, консултираме се с медиците и психолозите за решение на проблема…”. “КОНСУЛТИРАЙТЕ СЕ ПОВЕЧЕ!”, изрева Смърделин победоносно. “Ликуваш преждевременно”, укорих го аз.

            Ленц отиде до Паша и го опипа внимателно от глава до пети. Без да пренебрегва интимните части. Провери и въжетата дори. “И на теб ще имам да ти се извинявам МНОГО, приятелче…”. Чудех се, дали сцената “разтвори бузи” ще се случи пред очите ми, или не. Паша изглеждаше все така невъзмутим. Нормално, това не беше нещо, което да не бе очаквал при появата си тук.

            Карлитос кимна заповеднически на подчинените си към вратата и те понечиха да отнесат Паша към коридора.

            - Не! – отрязах аз и всички замръзнаха. Фиксирах Ленц в очите с най-сериозното изражение, което можех да докарам. – Ние изпълнихме условията. Имаш го невъоръжен, добре вързан и чисто гол. Ще си тръгнеш с него оттук. Няма да го изпусна от поглед преди това.

            Ленц бързаше. Нямаше представа дали не сме го излъгали и колко време остава до развръзката. И ще не ще се примири. Така че “разтвори бузи” се случи пред очите ми. Набързо, един от охранките си носеше гумени ръкавици в джоба. “Всичко си предвидил, а, Карлитос?”.

            - Може ли да тръгваме вече? – попита Ленц сухо, прегръщайки Паша. Погледът на Павката обаче беше все така уверен.

            Само кимнах. Не намерих думи в себе си, които да излязат без треперене в гласа. Двамата изчезнаха. Претърсващата охранка ме изгледа подозрително, докато си сваляше с внимателна погнуса гумените ръкавици.

            - Марш навън! – изкомандвах аз. – Нито една точка от условията не налага да ви гледам тъпите физиономии!

            Единият май беше има-няма двадесетгодишен и понечи да възрази нещо, но другият го дръпна към вратата. Излязоха си хрисимо, явно главният беше получил точни инструкции. “Евала за дисциплината!”, провикна се Смърделин като на футболен мач. А аз останах сама в пълната с тревоги стая. Да отброявам още близо час и двадесет и пет минути. Усещах си главата като твърде емоционално натоварен часовник. И цъкащ твърде шумно. Без дори да броим бръмченето от зумера.

            Продължих да отчитам секунди и стотни от секундите още час и нещо. Критичният срок наближаваше фатално, аз се чудех, дали Карл ще се върне навреме за развръзката или… Или? Да си свършим работата тук и да го намерим, където и да е, и да му видим сметката? Това също беше достатъчно добър вариант. Но не даваше гаранция, че бъдещето ни ще се повтори същото. Гризях си останките от кожички по пръстите, докато часовникът бавно напредваше към 12:50 ч. Имах чувството, че отброявам последните си минути живот. “Още шест… още пет… още четири…”.

            Карл изникна насред стаята четири минути преди крайния срок. Беше избързал спрямо отпуснатия му час и половина, изглежда подозираше, че има уловка. Запита с леко нахална физиономия:

            - Изпуснах ли нещо?

            - Никак даже. – отговорих веднага, хич не му трябваше да знае, че след броени минути може да стане свидетел на рухването на Диспансера. – Готов ли си за пътуване в бъдещето?

            - Напълно. – кимна той.

            - Провери ли връзката със зумера на нашия медиум?

            - В момента приемам емисии само от него. И съм в контакт с Мрежата. Значи всичко е наред.

            - Ами… - свих рамене. – Да започваме тогава. Доколкото разбирам, имаме два етапа. Първо – раздвояваме те; и второ – заминаваме за бъдещето. Нали?

            - Точно така. – “Гледай да си го обмислил това раздвояване качествено!”. От раздвояването на Ленц се очакваше да се пръкне още един приток в наше минало време на същия поток. Това щеше да е притокът, в който Ленц се оправя без мен в двоен екземпляр, т.е. само с Мирна от 53-та килия. Този приток би трябвало да се слее с основното стъбло, стига Карл там да не прави дяволии. В другото възникнало разклонение щях да се върна и да го отвлека в бъдещето. Мизерно малкото приточе, в което Карл го няма в Диспансера, щеше да бъде изтрито от мен веднага след приключване на операцията.

Карл се вписа на място в моите мисли:

 – Бих искал да ти обясня по-подробно плана си, преди да започнем.

            - Слушам те.

            - За да създадем нов приток на тази реалност с друг Карл Ленц, останал в нея, са важни две неща. Аз да съм без зумер и нещо да се промени в този поток. Вече има доста промени, но всичките водят до едно и също събитие. Така че се иска промяна в дългосрочен план. Тъй като не искаме да променяме бъдещето, достатъчно ще е и намерение за дългосрочна промяна, докато самата промяна е въпрос на секунди. Така ще получим един малък приток, който да просъществува достатъчно дълго, за да можеш да се върнеш. И тогава вече промяната ще стане реалност – едно от моите “Аз” ще отиде в бъдещето.

            - Конкретизирай действията, за да не стават недоразумения. – казах аз делово, тъй като той млъкна.

            - Би станало лесно, ако не ползвах зумер. Но аз искам да ползвам зумер по време на пренасянето в бъдещето. Така че ще трябва да направим рокадата преди това. Искам ти да излезеш от потока с намерение да избягаш завинаги и да взривиш Диспансера. И да се върнеш после. – уточни той.

            - Това няма да е трудно. – усмихнах му се аз. – По-скоро връщането ще е въпрос на морална обремененост.

            - Имай предвид, че събитията тук и вторият ви медиум са в мои ръце. Ако не се върнеш, ще саботирам собственото си настояще, както намеря за добре. – предупреди Ленц.

            - Наясно съм. – кимнах аз.

            - Добре. Но трябва наистина да си повярваш. Сигурен съм, че си способна.

            - Аз също. – уверих го. За мен би било прекрасно да изляза от тази реалност и да гръмна шибания Диспансер. Стига Паша да не беше някъде на майната си, охраняван от неизвестни типове с неизвестни поставени им условия. И стига да не рискувах зараждането на собственото ни бъдеще с това.  – Достатъчно ще е да изключа за момент моралните си задръжки, това го мога. Готова съм.

            - Бързаш ли? – поинтересува се Ленц. “Лисица такава!”, обади се Смърделин с преиграно палав тон.

            - Да, бързам да приключим с цялата тази глупост и да се прибера вкъщи. – отговорих невъзмутимо. – Писна ми да си прекарвам дните в собственото си най-гадно минало. А и имайки предвид евентуалните забавяния, няма да е зле да започнем преди ключовия момент.

            - Ще ми кажеш ли най-сетне точния час? – натърти Ленц. “Защо пък не? Действай с тези данни, щом искаш...”.

            - Все още не го знам, докато не се е повторил, може нещата да се объркат. Но вторият медиум трябва да се появи в моята килия в 12:50 ч. Ако нямаш нищо против, може да изчакаме до този момент, за да се уверим и двамата, че всичко върви по план.

            - Да, бих изчакал. Ако нещата не вървят по план, няма смисъл да рискувам.

            - Добре. Но после стартираме веднага. Тук не трябва да има две Мирни бе зумер в едно и също време. Разбрахме ли се?

            - Ясно, стартираме в 12:50 ч. – и двамата погледнахме към часовника. Карлитос констатира: – Още две минути.

            Точно тогава и двамата чухме в слушалките доклада по прекия “шефски” канал. “М 23-65, временно прехвърляне в стая 53 при М 305-67. М 305-67 и М 23-65 са в безсъзнание, капацитет на стационарния зумер - достатъчен…”. Значи бяха понесли Йохан към моята килия. Съзнанието ми се колебаеше между възгласи “Йиии-хаааа!” и вайкания “Олеле, майко!”. “Ако не друго, то поне цялата галимация ще свърши най-сетне”, обади се Смърделин с отегчен тон. “Я не ми се прави на големия непукист!”, сопнах му се аз. Паша беше някъде из Мрежата сред някакви враждебно настроени индивиди, нашето бъдеще и актуално настояще висяха на косъм, а на мен определено ми се искаше “галимацията” да свърши добре, а не зле за нас.

            - Всичко е точно. Ако го вкарат в 53 навреме, започваме. – каза Ленц, изяждайки ме с поглед. Сигурно търсеше някакви издайнически признаци за нечестна игра от моя страна. – Съсредоточи се и бъди готова за фалшивото намерение.

            - То се знае, няма нужда да ми напомняш. – успокоих го аз. – После се връщам директно в онова разклонение на притока, където ме няма. И то би трябвало да е ново разклонение. Включваш си зумера и те нося към бъдещето. Нали така?

            - Точно така. – кимна той доволен. – Аз ще присъствам и в двата притока, ти от 53-та килия също, така че няма нужда да се притеснявате за вашето бъдеще.  Изгорете после онзи приток, от който съм отпътувал към бъдещето. И оставете другия, в който нещата стават според вашия план.

            - Чудесно. – кимнах му аз, докато вътрешно играех нестинарски танци по своите купища от съмнения.

– Приготви се, остава минута.и нещо. Държа също да ме заплашиш преди да избягаш. За да се разклонят правилно потоците.

            Кимнах в знак на съгласие. Двамата млъкнахме, трещящи от напрежение и очакване. Царящата тишина обаче се запълваше в главата ми от надвикванията на моето стандартно Аз и Смърделин – “Ей сега си еба майката, стискай палци!” – “Писна ми от всички вас, защо усложнихте толкова нещата?!” – “Паша знае какво прави, нали?.. Или?..” – “ТИ не знаеш какво правиш, овца такава, как ни докара дотук?!” – “С изобретателност, да ти го начукам, престани да се оплакваш, нали си жив още!” – “В момента НИЩО не е сигурно и ти си виновна за това!” – “Ще се извинявам пред хората, които не са ЗНАЕЛИ за това, а не пред теб, който си един жалък БАГАЖ в цялата ситуация!” – “Така ли ме възприемаш бре, свиньо?!” – “Пет пари не давам за теб, искам само реалните ми близки да са добре!” – “А аз значи съм деветата дупка на кавала?!” – “И двамата с теб сме девета дупка на кавала, ако все още не си разбрал!” – “Това си е твое мнение, аз пък с удоволствие бих теглил една майна на всички и бих си тръгнал оттук!” – “Ами пробвай се тогава, като си толкова наперен!” – “Не мога, нямам ТЯЛО!” – “Ами трай си тогава, като ползваш моето!” – “Без мен щеше да си в гъза!” – “Може би, ама пък ти без мен нямаше да съществуваш!” – “Факт е, че ти ни набута и двамата в това отвратително място, нали?” – “Факт е и това, че ти знаеше за всичко през цялото време и не ме спря…” – “Че как да те спра?! Ти си психопатка някаква! Луд умора няма, само се поти!” – “Да, аз се потя, за разлика от теб, перфектни ми въображаем приятелю, дето ползваш моето тяло! Ти всъщност си почиваш през повечето време и обаждаш по някой-друг мъдър лаф на високосна година…” – “Ама ти изобщо не оценяваш всичко, които съм направил за теб!” – “Как да го оценя, като ти мрънкаш три пъти повече, отколкото правиш нещо?!” – “Аз си мрънкам на място, ти си сбърканата!”

            В слушалката се обади очакваната реплика – “М 23-65 е временно прехвърлен в стая 53 при М 305-67”. Ленц влезе в ролята си, без да чака покана.

            - Ще те отърва от зумера и ще те пусна да си вървиш. Не искам повече проблеми тук.

            - Най-сетне! – подех и аз своите реплики. Междувременно се постарах да си повярвам максимално и оставих Смърделин да отговаря за здравия ми разум... колкото и нездраво да звучи това. – Колкото по-скоро ме освободиш, толкова по-малко проблеми ще си имате.

            - Ключалката се разкопчава оттук. – той откопча собствения си зумер, извади слушалката от ухото си и го остави да падне в скута му. – Стационарният зумер е изключен, разкодирах ключалката на твоя от централния компютър.

            Посегнах с неуверен жест към врата си. Въпреки целия предварително планиран сценарий все така ми беше трудно да му вярвам на Ленц за каквото и да било, очаквах пръчки в колелата, удари под кръста и волове под телето. Натиснах все пак необходимото бутонче на устройството и усетих, как “строгият нашийник” се изплъзва от врата ми. Секундата, през която каишката падаше от ръката ми на пода се проточи за мен безкрайно дълго. Гадната лентичка падаше бавно, като змия, плъзгаща се дебнейки по въздуха за мухички, като перце на вятъра, а едновременно с това усещах колко е била ТЕЖКА всъщност, тъй като без нея тялото и съзнанието ми сякаш олекнаха със сто-двеста кила. Докато зумерът се отделяше от мен, аз се чувствах като да изпълзявам изпод земята; да свалям после непосилно тежка раница, която ми е пречила досега да се влача из тесняците; да свалям безумно тежки и неудобни пластмасови обувки; да махам от очите си запотени и олепени със скреж и сняг очила; и накрая да си пускам крила на гърба, с които да летя към хоризонта… Мрежата се върна в мен с цялата си сила и прелест, безбрежна, пъстра и изпълнена със свобода и възможности. Бръмченето в главата ми най-сетне изчезна. Усетих обичайното при сваляне на зумер омекване в коленете и замайване, но свободата, която дойде с него, беше много повече от физическа. Вдишах дълбоко и с огромно удоволствие.

            - Дотук беше целият ти скапан концлагер, копеле мръсно. – казах на Ленц, вкусвайки с върха на езика си всяка една сочна думичка от това изречение. Най-хубавото беше, че наистина го мислех.

            Изпарих се моментално в “свои води” – в безкрайността и безвремието на Мрежата. Идеше ми да обиколя и “докосна” всеки един приток от нея, толкова ми беше залипсвала. Вместо това обаче се стегнах за действие. “Минутка за консултация в Центъра?”, допитах се аз до Смърделин. “Непременно!”, отсече той. Втурнах се към вкъщи. Не ми трябваше време за размисъл, за да се сетя да връхлетя в общата столова, а не някъде другаде. И точно там ме чакаха Йохан и останалите.

            Така се бях засилила, че се материализирах “накриво” и без малко да падна. Йохан ме подхвана за рамото преди да се изтърбуша на пода. Приятелската му ръка, на която се облегнах при “приземяването” и познатата му загрижена физиономия изведнъж ме изпълниха със спокойствие и увереност, че всичко ще бъде наред. “Леле, колко се радвам да те видя!!!”.

            - Здрасти, тате. Да го взимам ли тук? – попитах аз бързо, не разполагахме с много време.

            - Взимай го. – той се усмихна едва забележимо на “тате”-то. – Няма да рискуваме, сигурно се е застраховал.

            - Паша? – попитах аз, заставайки читаво на краката си най-сетне.

            - За него не се притеснявай, всичко е под контрол.

            - Кой наблюдава Диспансера? – обадих аз поредния критичен въпрос в този разговор, който се мереше в секунди.

            - Диспансерът се наблюдава, спокойно. – Йохан ме прегърна, силно и окуражаващо. – Всичко ще бъде наред, връщай се да вземеш Ленц насам.

            Кимването ми в рамото му можеше да се тълкува и като сгушване, както от мен, така и от него. Погалих набързо Йохан по гърба за довиждане и се изпарих пак в Мрежата с нови морални сили. Огледах се за пресни запъртъци по нежелания от нас приток на “Диспансера”. “Ако притокът не се раздвои, целият план пропада!”, завайка се ненужно Смърделин. Притокът обаче действаше стриктно по план. Беше се разклонил в края си, толкова незначително малко, че дори и опитен медиум можеше да не забележи раздвояването. И все пак то беше факт. “Аааалилуя!”, изказах аз наум облекчението си и се стоварих обратно в единия от краищата на притока. При Ленц, който очакваше бомбена атака от избягалата Мирна, т.е. мен. И си беше активирал пак зумера. “Само едно незначително малко приточе за триене… Колко му е?”.

            - Радвам се, че се върна. – констатира потърпевшият от завръщането ми, т.е. бъдещия потърпевш и пак т.е. – Карл.

            - Нямаш ми доверие, така ли? – избъзиках се аз и веднага пристъпих към действие. Оставаше твърде малко време до развръзката тук, в Диспансера.  – Готов ли си за пътуване в бъдещето?

            - Повече от готов. – потвърди Ленц. – Даже го очаквам с нетърпение.

            - Тогава тръгваме. – казах аз и притиснах омразното му тяло възможно най-близо до себе си. Тази миризма ми беше станала позната… за съжаление. Честно казано предпочитах да гушкам труповете на Мирна и Наум, отколкото този научен маниак. Излязох в Мрежата на момента – първо, за да се отърва от неприятния за мен физически допир до Ленц и второ – за да избегна всякакъв вид излишно забавяне. Последния път, когато проточих събитията с пет секунди отгоре, ми струваше твърде скъпо…

            Понесох го без заобикалки към актуалното време на Центъра. Изкушавах се да “разтворя ръчички” в Мрежата и да го изпусна, но той беше със зумер, захранван от емисиите на Паша. “Не, не ми се занимава да те търся по Мрежата – теб и Паша, когото кой знае на какво ще го направите, докато стигна там”. В Центъра имаше достатъчно хора, които да му видят сметката на Ленц.

            Материализирах се пак в столовата, прегърнала най-неприятния за мен тип във Вселената. За сметка на това ни посрещнаха най-приятните за мен лица – Йохан, Тим и Андре, въоръжени. И тримата привидно дружелюбни. Но само аз можех да кажа “привидно”, тъй като ги познавах – не само тях самите, но и мотивите им. Ленц не би могъл да разчете израженията им, беше ги гледал само като опитни зайчета. “Останалите сигурно наблюдават потока от Мрежата”, отчете се Смърделин, докато аз отчитах леките вибрации от надничане в мембраната на потока. С чувство на облекчение пуснах нежелания товар от ръцете си. Карлитос впрочем наистина изглеждаше подмладен, но много малко. “Три-четири години максимум, не повече”, констатира Смърделин. “Боли ме фара колко е подмладен…”.

            - Това е нашето настояще и твоето бъдеще. – съобщих аз на Карл. – Трябват ли ти доказателства?

            - Не. – каза той кратко. Май за пръв път го виждах толкова сащисан. – Стига ми това, което видях в Мрежата. Това определено е мое бъдеще.

            Да, няма смисъл да спориш с внезапно уголемяващата се към бъдещето Мрежа, която той е видял. Ленц огледа критично ръцете си, явно за да види, дали пътуването е имало подмладяващ ефект. Нямам представа какво видя там, промените наистина бяха доста незначителни. “Само една година напред, нормално е да няма съществена промяна”, констатира Смърделин.

            - Има ефект. – заяви Ленц с нотка на научен интерес и започна да се пипа по лицето. “Той е бил със зумер през последните три години. Консервиран, какъвто е бил преди това. Познава всяка своя бръчица и я смята за константа…”.

            - Здравейте. – обади се Йохан учтиво. Ъгълчетата на устата на Карл трепнаха, явно беше разпознал отдавнашния си колега и “пациент”.

            - Здравей, Йохан. Как я караш? – обади той предпазливо.

            - За съжаление нямаме много време за празни приказки, Мирна трябва да се върне да контролира процеса. – Йохан ме изгледа многозначително. – А вие естествено оставате тук. Но без зумер.

            Карлитос се замисли за момент. Подмладяващият ефект от пътуването в бъдещето не оправдаваше очакванията му, въпреки това обаче беше сключил сделка. Той се усмихна горчиво.

            - Какво пък, и без това съм резерва… - сви рамене Карл. – Дали ще е възможно да говоря със себе си?

            – Карл Ленц би желал да се срещне с вас, - отговори Йохан - но не може да се намира в един и същ поток с вас, докато имате способностите на медиум. Ако изключите зумер-приемника си, ще изпратим човек да го извика.

            - Добре. – Карлитос въздъхна тежко. – Вие изпълнихте условията.

            Той свали зумера и остана ограничен, сам и беззащитен в нашата реалност. Аз лично взех гадното апаратче от ръката му. Все още никой не посягаше да му стори каквото и да било зло.

            - Ще ви настаним в лявото крило, докато Ленц дойде да говори с вас.  – рече Тим с делови тон на учител по физическо и тръгна към вратата, кимвайки подканящо към “скъпия гост”.

            - Отивам да извикам Карлитос. – каза непринудено Андре и се изпари.

            Ленц понечи да тръгне след Тим, но се спря за момент до ухото ми.

            - Вие изпълнихте условията. Ключовата дума е “липса”.

            Проследих пътя му към Тим, изненадана от коректното отношение на Карл. “Знаех си, че си е запазил капанче!”. После Тим просто го сграбчи и изчезна за момент.

            - Изхвърлих го. – заяви той с непристъпно каменно изражение, когато се върна сам. – Нали искаше Мрежата? Да си стои в нея тогава.

            За момент ми стана жал за Карлиос. Излъгахме го. “Излъгахме го” може да звучи победоносно или пък виновно. Определено си бях направила разумната и обективна равносметка, че Карл Ленц не трябва да съществува никъде в Мрежата. Въпреки това ми беше криво за него… При Тим обаче нещата стояха иначе. Той беше изгубил потенциално безсмъртната си любов заради амбициите на Ленц. Понякога болката от загубата на близките хора се изразява в такива метални нотки на безразличие, каквито чух в репликата “изхвърлих го”. Тим поне имаше на кого да отмъсти за безпричинно изгубеното си щастие… Аз можех само да сътворя ново щастие. Изгледах за последно всички присъстващи с виновен поглед и срещнах окуражителното кимване на Йохан. “Тръгвай, можеш”, преведе ми го Смърделин. Нямаше повече време за губене. “Ей сега ще видиш любимия си Карлитос в кръв и плът, не се притеснявай!”, утеши ме лайнарът. Махнах немощно на Йохан и Тим за довиждане…