Времената сигурно са полудели

1.

 

Още първият ритник ме свали на земята. Може би защото беше изненадващ. А може би защото беше в коленете. На кого му пука? И без това се надявах да ме убият. Все пак ми стана неприятно – от един момент в живота ми насам бях добила достатъчно опит, за да осъзная, че мразя тялото и главата ми да се блъскат болезнено в земя и други твърди предмети. Просто не понасям внезапно обземащата те дезориентация, която те кара да се чувстваш безкрайно тъп. Не понасям и звука от изпукване на прешлените, след който се чудиш, дали не си си счупил врата...

Оглеждайки се между пороя от удари успях да преброя трима. Всъщност, възможно е да са били както повече, така и по-малко. Шутовете в главата не спомагат за по-добрата концентрация в сложни умствени действия, като броене например. Във всеки случай, бяха поне двама, защото отвреме-навреме си разменяха реплики. Отначало не сварих да определя езика (вече споменах за ефекта от шутовете в главата), после осъзнах, че е английски. Даже се зарадвах, че мога да чуя и разбера някакъв разговор. Един мълчалив побой би бил далеч по-скучен. От друга страна се разочаровах, защото единият (шефа?) заяви: “Don’t kill her!”, което изцяло противоречеше на моето мнение по въпроса. Изсмях се и им го казах, плюейки кръв.

Наритаха ме още по-активно. Болежките ми вече бяха толкова многобройни, че спрях да ги забелязвам. За сметка на това се ядосах и успях да сваля единия на земята, дръпвайки го рязко за крака. Падна ли ми, копеленце... Сварих да му набия един лакът в лицето, преди останалите да ме приведат отново в латентно състояние на гърчеща се под шутовете твар. В процепите между телата им понякога виждах вечерното небе и околните дървета. И завесата от пръскаща се на пепел изчезваща реалност, която се приближаваше към нас...

Сутринта за пореден път се бях събудила с чувството, че нищо не е наред. Станах от леглото не защото ми се ставаше, а защото беше безкрайно скучно да продължавам да лежа. Извърших поредицата от сутрешни ритуали, в които всъщност не намирах никакъв смисъл. Изобщо не ми дремеше, дали зъбите ми са измити, кафето и цигарата бяха просто навик, а чиниите в мивката утре пак щяха да бъдат там, защото някой го е домързяло да ги измие и е решил, че аз се кефя на тази работа. “Служебните задължения” ме чакаха горе на компютъра във вид на няколко страници досаден текст за превод. Но нямах нищо против да свърша всичко това, защото просто вече не ми се вършеше нищо друго.

Дори да спре да ти пука за каквото и да е, скуката си остава. Това трябва да се добави към законите на Мърфи. Може да не искаш да си мръднеш пръста за абсолютно нищо, но пак ще ти е досадно да седиш и да гледаш в точка. Сигурно за това са измислили телевизията – да могат хората да се отдават спокойно на пълната си апатия. За съжаление аз нямах телевизор вече от години, а нямах и желание да имам такъв. Има нещо в стандартните филми, реклами и предавания, което може да ти бръкне там, където слънце не огрява, ако си загубил навика да гледаш телевизия. А аз го бях загубила отдавна.

Все пак се преборих с няколкото страници за превод, след което поради липса на алтернатива се насочих към близкото магазинче за да си купя бира. Вкъщи нямаше никой, само радиото се обаждаше скръбно от едната стая, набивайки ми в главата поредната джазирана боза. Времето беше прекрасно – ранна есен, слънчев ден, перфектни температури. Всичко живо наоколо се беше разчуруликало, а котките бяха опънали морните си космати телеса на слънце в двора. На мен продължаваше да ми липсва желание за каквото и да е.

Може би още не сте осъзнали, колко вдъхновение и желание изисква това, просто да си живееш живота с удоволствие. Вдъхновение да прочетеш някоя книга. Желание да се облечеш по-така (а не с десетгодишната си пижама) и да срешеш гнездото на главата си. Желание да измиеш пода, който знаеш, че утре пак ще е мръсен. Вдъхновение да подрънкаш на китара и да съчиниш поредната песен с депресивен текст, акомпанирана от достъпните за уменията ти пет акорда. При липсата на това вдъхновение и желание би нахранил котките си, само ако ги видиш, че вече умират. В това отношение поне бях успяла да се преборя със себе си и пълнех купичките редовно.

Музика също не ми се слушаше. Започнах да се изприщвам душевно от всякакъв вид драматични изповеди на разни недозрели пубертети, ронещи крокодилски сълзи по събралата си багажа изгора. Разните му там готик-метъл възпявания на мечове, дракони, пръстени и тям подобни безсмислици също ми бяха безразлични. Както и ведрите и искрени песни за красотата на живота и доброто, изпълнени от хора, които не бяха осъзнали, колко е шибан светът. Предпочитах някой пънкар да ми попее абсолютно немелодично за това, колко го мъчи махмурлукът.

Способността на хомо сапиенс да се отнася безкрайно сериозно към какви ли не глупости ме дразнеше все повече и това се отразяваше и на отношенията ми с хората. Имах един добър и един лош начин да се оправям с жалванията от излязлата на дневен ред драма на приятелите си. Добрият беше, да им отвлека вниманието към някоя съвсем странична тема, при което те забравяха за жестоката си “трагедия”. Лошият беше да им кажа истината: “Това са пълни глупости. Ще ти мине.” или “Направи нещо по въпроса”. Цинизмът ми беше достигнал невиждани висини... Всъщност, той все още си е такъв.

Само скуката и наличието на задължения ме тласкаха да продължа да шавам. Докато усещането, че аз самата и целият ми живот са просто една нелепа програмна грешка, се засилваше с всеки изминал ден. Вече бях твърдо убедена, че това нещо, което представлявах в момента, не трябва да го има. За съжаление не ме блазнеше мисълта да си тегля ножа, защото бях изпитала на гърба си, колко е болезнена смъртта на близък човек за околните. Така че се бях отдала на активна вегетация, състояща се в поддържане на основните жизнени функции, разиграване на нормално поведение за пред другите и опити да разсея скуката, вършейки нещо добро и полезно. Странно, но загубата на вяра и интерес към живота не доведе до загуба на усета ми за добро. Само дето съществуването ми като личност беше спаднало към категория “необходимото зло”.

Размишлявах по тези въпроси по пътя към ежедневната си доза бира, убеждавайки се все повече, че нищо не е наред. Не само аз бях ненужен елемент сред брънките на вселената. Баща ми вече от дълги години беше изпаднал в апатия, по-крайна и безплодна дори и от моята. Това несъмнено не беше нужно на света. Също както и цялата бъркотия в световната политика и свеждането на информационните медии до маркетингови институции за популяризиране на това и онова. Бях слушала плач на майка, загубила сина си само няколко дни, но ми се стори вечност. Защото това просто не беше редно и не трябваше да го има.

Бях се молила на Господ сутрин и вечер в продължение на дванадесет години. Осъзнах, колко е несправедлив, чак когато аз самата загубих близки хора, на които нито им беше времето, нито мястото да си отидат от този свят. Наблюдавах мъката на близките им, наблюдавах как собственият ми свят се руши и не можех да намеря смислена причина, оправдание за това, което се случи. Това просто не трябваше да го има. Господ не беше прав да го допусне. А аз вече започвах наистина да осъзнавам, колко много други несправедливости е допускал, докато аз съм си затваряла очите, защото на мен всичко ми е било горе-долу наред. Напишете в Google ключови думи “осакатено дете бомба”, например. Вижте какво ще излезе. Това трябва ли да го има? Ако Господ съществуваше и наистина беше всесилен, тогава критериите ни за добро явно се разминаваха. Затова спрях да се моля. Не спрях да вярвам в Него, но спрях да Му вярвам. Все пак дванадесет години са твърде дълго време, за да си признаеш, че си бил пълен идиот и си говорил с въздуха. По-добре звучи, да си говорил с пълен идиот.

Постепенно крещящото в главата ми “не трябва да ме има” се обособи в “тази реалност не трябва да я има”. Защото аз бях следствие от тази реалност. Някъде по пътя беше станала грешка, или безброй грешки, довели до нещо недопустимо за съществуване. Нещо, разминаващо се с представите за хармония и правилност на всяко нормално човешко същество. И което определено не ми харесваше. Не харесвах и себе си и не исках никой да става като мен. Но със съжаление осъзнавах, че съм права. Хората наистина вярваха в глупости. Светът наистина беше скапан. И аз, резултат от съществуването на този свят, наистина нямах място в него. Тази истина продължаваше да се оформя все по-непоколебима в главата ми, докато с усмивка на уста си лафех с продавача и броих стотинките, необходими за получаването на бира от магазин. Докато не вдигнах поглед от стотинките в ръката си към продавача и не видях, че е застинал в същата поза, в която преди малко каза “лев и петдесет”.  Застинал като камък.

Не знам, дали сте виждали мъртъв човек. Поне заспал със сигурност сте виждали. Застиналостта на едно човешко същество има различни степени – от замислен, през заспал до мъртъв. Тази степен на застиналост обаче минаваше всякакви граници. В нея нямаше нищо от тихата безметежност на съня. Нито от неизбежността на смъртта. Мъртвият човек може да бъде всичко друго, но не и красив. Каквото и да разправят романтиците за Жулиета, тя е изглеждала като безжизнена черупка на някога съществувало момиче, която постепенно загнива. Повярвайте ми за това. Мъртвото тяло просто излъчва празнота и тленност. Продавачът обаче не изглеждаше нито празен, нито загниващ. Изглеждаше просто спрял. Също като часовника зад гърба му. Толкова спрял, че вместо тленен, по-скоро изглеждаше вечен.

- Ехо? – казах аз, правейки явно безплоден опит да го събудя към живот. После се пресегнах през прозорчето и го бутнах леко с ръка. Човекът не отреагира по никакъв начин. Замислих се, дали да не му затворя очите, за да не изсъхнат лигавиците на вятъра (тъпа прагматична мисъл, много типична за мен по онова време). Тогава осъзнах, че няма вятър.

Всичко наоколо беше спряло. Кучето, което доскоро лаеше по някакъв минувач, беше застинало със зинала паст. Минувачът също беше застинал, на лицето му имаше леко стреснато изражение, а очите му гледаха към кучето... Всъщност, не гледаха, а само бяха обърнати натам. Въздухът беше неподвижен като вакуум. По дърветата вече не се стрелкаше нито една от чуруликащите доскоро твари. Не се поклащаше нито едно листенце. Неволно констатирах, че още дишам и си премерих пулса. Страх не изпитвах, но объркването не ме оставяше намира. Какво става, по дяволите?.. После видях завесата.

Кварталът ми се намира в подножието на планината, доста над основната част от града. Цялата жалка и мръсна столица се вижда оттам като на длан, чак до планинския масив отсреща. Зад масива напредваше завесата. Реалността (не намерих друго определение) се разпадаше на пепел пред очите ми. А след разпада й се откриваше най-голямото нищо, което някога сте виждали. Ако мислите, че космическият вакуум е празен, грешите. Това нещо беше празно. То просто не съществуваше и никога не беше съществувало.

Точно тогава се появиха и онези копелета. Нямах представа, защо ме бият, въпреки че аз самата имах милиони причини да си хвърля един здрав бой. С безкрайно съжаление осъзнах, че купената току-що биричка се беше счупила в плочките на тротоара. Може би последната ми биричка, която така и не успях да изпия...

След краткотрайния си опит за съпротива, чийто резултат виждах в счупения нос на единия от нападателите, вече нямах сили да се боря. Единственото, което можех да направя, беше да се свия по-плътно на топка и да оставя по-твърдите ми тъкани да отнесат по-голямата част от ударите. Ако имах бодли като на таралеж, в тази поза щях да представлявам сериозен проблем. Тогава обаче представлявах просто една удобна и неподвижна мишена.

Малко след като спрях да мърдам, закопчаха на врата ми нещо като каишка. Винаги съм знаела, че съм кучка, но чак пък толкова!.. Със сетни сили захапах до кръв най-близо разположения вражески пръст и изядох още един тупаник. Не знам, дали беше последният, но явно ме е вкарал в несвяст, защото с това спомените ми за дадената сцена приключват.

 

2.

 

Събудих се в една спретната бяла килийка, облицована с мека тапицерия. Самата аз бях облечена в нещо като нощница, също така бяло. Явно ме бяха и поизмили, защото не напипах очакваната засъхнала кръв по лицето си. Огледало не ми бяха оставили, нямаше и прозорец, в чиито стъкла да се огледам или просто да надзърна, за да разбера къде съм. Можех да съдя за външния вид на многострадалната си физиономия само по безбройните болежки и различните по размер подпухналости, които напипвах с пръстите и езика си. Главата ме цепеше като от тежък махмурлук. Останалата част от тялото ми не беше в по-добро състояние. В ушите ми звучеше някакво изключително интензивно и досадно пищене, което не ме оставяше да си подредя мислите.

Килийката представляваше куб с размери приблизително 3х3х3 метра. Приглушената бяла светлина идваше от неуловим за окото процеп между тапицерията на стените и тази на тавана. Пикаеше ми се неудържимо. Огледах пак килийката, но не видях нищо, освен тапицирани в бяло стени. Таванът и подът също бяха добре подплатени със същата материя. Не се виждаше и никакъв намек за врата. Как ме бяха вкарали тук? Все отнякъде трябваше да се влиза.

- Ей! Чува ли ме някой?

Дори и в най-драматичния момент от живота си ще се чувствате като глупак, ако стоите прав в центъра на празна стая и викате на въздуха. Особено ако не се намери кой да ви отговори отвън.

- Мамка му, трябва да има някой! – изкрещях се пак аз. Отговорът беше пълната тишина, като изключим досадното пищене в ушите ми. Спомних си, че нападателите ми си говореха на английски и наредих няколко по-сочни псувни на дадения език. Пак нямаше ефект.

- Ако в най-скоро време не ме заведете до тоалетна ще трябва да пикая на пода! – извиках аз, отново на английски. Изчаках около минута, след което добавих:

- Поне една кофа да ми бяхте оставили, нещастници!

С показно тежка стъпка се отправих към единия от ъглите на стаичката, клекнах и запретнах тъпата бяла нощница, с която ме бяха облекли. Тъкмо щях да си маркирам територията, когато в съседната стена една малка плоскост 60 на 60 см. се отвори надолу като вратичка на шкаф. Остана да стои отворена под малък наклон.

- Знаех си, че ме наблюдавате, копелета... – констатирах аз.

Отидох до мистериозната вратичка (как по дяволите се отвори, по тапицерията не се виждаха дори шевове?!). От вътрешната страна беше направена от гладка пластмаса или фаянс с издигнат ръб отстрани и широк водосток по средата. Водостокът водеше към кръгъл отвор. “Кенеф!”, засмях се аз наум. На стената зад вратичката се беше открила ниша, от която стърчеше доста приличен наглед хромиран чучур с фотоклетка. До него имаше прозрачно овално резервоарче за течен сапун с копче-дозатор. Кенеф делукс за една персона...

Използвах тази своеобразна тоалетна чиния по предназначение, след което се измих на “мивката” и пих вода. Водата беше приятно топла, въпреки че чучурът не беше снабден с каквито и да било кранчета за регулиране на температурата. Избърсах се с кърпички за еднократна употреба, над мивката имаше ролка с такива. Няколкото използвани хвърлих в отвора на тоалетната, други няколко откъснах за да си ги запазя за после. Знае ли човек, кога точно може да ти потрябва кърпичка? Особено, ако си затворен в стая без врати и прозорци, а кенефът се появява само когато някой невидим нещастник благоволи да ти го отвори. В момента, в който се отдръпнах от “санитарния възел”, вратичката рязко и безшумно се затвори, оставяйки тапицерията на стената отново монолитна. Интересно...

- Благодаря! – извиках с явно фалшива признателност на въздуха. Не получих отговор, разбира се.

Все пак реших да проуча монолитната повърхност на стената, където допреди малко се беше отворила тоалетната. Търсех ръбове, процепи в тапицерията – каквото и да било, което да ме убеди, че нито съм полудяла, нито се намирам в някакъв пошъл научнофантастичен филм. Тапицерията беше абсолютно гладка и мека на допир. Материалът, от който беше направена, също ми беше непознат. Зачудих се, дали “тоалетната” може да се отвори някак по моя команда и заблъсках с юмрук там, където трябваше да е вратичката. Не се случи нищо. Попипах стената още известно време, докато не започнах да се чувствам като маймуна, проучваща телескоп. После се отказах и седнах на пода. Подът беше не твърде, но достатъчно мек – нещо като постелките татами, които се използват в залите за трениране на джудо и други бойни изкуства, свързани с падане. Температурата на въздуха беше идеална, за да може човек да си подремне без завивки върху мекия под. Чудесно...

- Има ли каквато и да било възможност да обсъдим въпроса? – запитах въздуха на английски. Не получих отговор. “Явно няма”, въздъхнах аз.

Скуката, моят древен и непобедим враг, отново започна да ме обзема. Този път с нова сила. В тази стая нямаше абсолютно нищо за правене и явно никой не се канеше да дойде и да си поговори с мен. Тъй като ме наблюдаваха, се замислих дали да не оползотворя времето си с едно малко представление, включващо показване на средни пръсти и задници. Реших обаче, че това може да доведе до запълване на въпросните задници с несъразмерни за възможностите им предмети и се отказах. Полежах известно време на пода, подреждайки в главата си последните събития. Постоянното пищене в ушите обаче ми пречеше да мисля. Зарязах мисленето и се отдадох на задачата да направя триста коремни преси, преодолявайки болката в наританите ми ребра. Получи се. Довърших програмата с тридесет лицеви опори. Набирания нямаше на какво да правя. Не успях и да се изкатеря по стените до процепа за осветление горе, въпреки че се бях занимавала със скално катерене от седем години. Просто нямаше за какво да се хвана. Самата тапицерия беше феноменално устойчива на дращене с нокти, пък нямаше начин да я захапя.

Имах избор между три варианта – да спя, да продължа с волната спортна програма или пак да започна да викам по въздуха. Нито един не ми харесваше. Бях сигурна и че опитът да си прегриза вените в най-добрия случай щеше да доведе до опаковането ми в усмирителна риза. Или някаква по-хай-тек дрешка. Ребрата ме боляха при вдишване и издишване, а устните ми бяха толкова нацепени и подути, че отхвърлих и идеята да си попея и да наруша досадната тишина. Освен това ако започнех да си тананикам сама в празна тапицирана в бяло стая, едва ли щях да мога да продължа да се залъгвам, че не съм окончателно побъркана и не се намирам в съответното лечебно заведение. Феноменалната ми способност да заспивам винаги и навсякъде, стига да поискам, също ме предаваше. Първо, защото току-що се бях събудила (кой знае колко часа съм спала?) и второ, заради пищенето в ушите. Мамка му, кой точно от ударите в главата я беше накарал да бръмчи часове наред след побоя? Нямах спомени за подобни симптоми след удар по главата, дори и при мозъчно сътресение.

Никога не съм си падала по медитацията, но реших, че тя е единствения начин да се отърва от натрапчивото желание да се махна оттук. Затворих очи и започнах да се самонавивам, колко ми е хубаво, опитвайки се да не обръщам внимание на пищенето в ушите. Колко приятно топъл и мек е подът, на който лежа... Каква прекрасна, спокойна тишина... не, пищенето в ушите го няма, забрави го. Имаш нужда да си починеш и това е най-подходящото за целта място. Не мисли за нищо... Почивай си, докато тялото ти се грижи за лекуването на различните болежки... не, болка не усещам, болката минава покрай мен и се разтваря във въздуха. А и болката ми е приятел, стар приятел. Тя ми напомня, че съм жива. Имах едно често вкарвано в оборот лафче: ако се събудя някоя сутрин и нищо не ме боли, ще знам, че съм мъртва... Дали сега е сутрин? Или нощ? Няма значение, зарежи това. Просто се отпусни и се наслаждавай на пулса си. Всъщност харесвам тази болка. Харесвам и пищенето в ушите, макар и малко по-трудно... Да, много го харесвам. То е като песента на щурците на окъпана в лунна светлина поляна. Леко пулсиращо, като песента на щурците. Ако го слушаш достатъчно дълго, спираш да го забелязваш. Като тиктакането на часовник, старо, познато и успокояващо... Затихващо...

Остро свистене ме накара да отворя очи и да се откъсна от унеса си. Струйка зеленикаво-бял газ излизаше под налягане някъде от процепа за осветление под тавана. Облакът бързо запълваше горната част от помещението.

- Оставете ме намира... – простенах аз.

Газът постепенно се спускаше към мен, запълвайки обема на стаята. Изругах, плюх на яката на нощницата си и поставих мокрия плат пред устата си. Знаех, че това няма да ме спаси задълго, но не е в стила ми да се предавам без бой. Около мен вече се стелеше зеленикаво-млечна мъгла, чийто гаден привкус усещах на върха на езика си, въпреки импровизирания противогаз. Свих се по корем на пода, задържайки устата и носа си възможно най-ниско. Този метод се оказа ефективен за следващите две минути. После започнаха халюцинациите.

Тичах по един безкраен бял път. Въздухът не ми стигаше, устата ми беше пресъхнала, а езикът подут. След мен пълзеше някакво мътно зеленикаво желе, протягащо към мен зловонни пипала. Изведнъж от двете страни на пътя се появи многобройна публика. Хората протягаха нагоре ръце, подскачаха и гневно викаха “Уууу!”. Видях лица на свои близки, приятели и познати. Тук, сред агитката, бяха всичките ми бивши гаджета и някогашни добри приятели. Аз продължавах да тичам със заплитащи се крака.

- Кучка! – изцепи се някой точно до мен. Познах лицето на един от най-близките си приятели. Гледаше ме с омраза.

- Как можа да се промениш! Толкова хора държаха на теб! – провикна се от другата страна първият ми любовник.

- Бягай, вече не си ни нужна. – отсече дядо ми, който беше мъртъв от четири години.

- Ууууууу! – провикна се оглушително тълпата. Огледах се назад и видях ръце, потупващи поощрително желето, което ме преследваше. Езикът ми надебеляваше все повече. Когато пак се обърнах напред на няколко метра пред мен имаше бяла тапицирана стена. Внезапно пред мен изникна баща ми и ми подложи крак. Претърколих се презглава и прехапах надебелелия си език. Баща ми се приведе над мен и презрително попита:

- Докога ще бягаш от себе си, питам? Не разбра ли, че няма смисъл?

После долепи уста до ухото ми и започна да пищи пронизително. Аз също отворих уста за да изпищя, но едно от пипалата на преследващото ме същество пропълзя по езика ми и гадното зловонно желе започна да се излива на големи лепкави буци в гърлото ми. Коремът ми започна да се издува като балон, първо разцепи бялата нощница, а после се пръсна...

Осъзнах, че лежа по гръб със затворени очи на равна и умерено мека повърхност. Сигурно пак в бялата стая. “Еба си гадния трип”, помислих си и отворих очи. Наистина бях в бялата си килийка. Кожата на корема ми обаче лежеше на дрипи от двете страни на тялото ми. На мястото на вътрешностите ми се виждаха прозрачни черва, пълни с шаващо зелено желе. “О, хайде стига вече...”, примоли се една част от съзнанието ми. В стаята цареше зловоние. От разпрания ми  корем се носеше миризма на мърша, покрай стените на стаята имаше безброй зловонни купчинки и жълтеникави локвички, които също смърдяха адски. Кенефът-вратичка беше отворен и от него ми се хилеше някакво гадно лайняно човече с остри зъби.

- Наслаждавай се на пулса си! – изписка то злорадо и се шмугна в дупката на кенефа.

- Да го духаш! – изкрещях му в отговор. Най-малко от всичко исках да започна да се връзвам на тези халюцинации и да си приказвам с тях, но тоя ме изкара извън нерви. А и вонята беше отчайващо реалистична... Със сигурност беше халюцинация, но това не я правеше по-малко гадна. Опитах се да се изправя, но прозрачно-зеленикавите ми черва се изсипаха и започнаха да ми се оплитат в краката. По дяволите, не знаех, че имам подобни гадости в подсъзнанието си...

Легнах пак по гръб и затворих очи. Опитах се да овладея дишането си и да се абстрахирам от вонята наоколо. Нещо обаче тупна на гърдите ми. Отворих очи и видях гадното лайняно човече. То също смърдеше, имаше къси криви крачка и пак се хилеше.

- Наслаждавай се на пулса си! – каза пак то и повлече червата ми като гирлянда към вратичката-тоалетна.

- Изчезни, копеле, ти си плод на фантазията ми! – изревах му аз заповеднически, сграбчвайки края на червото, което се виеше към отвора на кенефа. “Това започва да става твърде гротескно”, помислих си. Човечето стоеше на ръба на “тоалетната чиния” и дърпаше с все сили червото. Същото правех и аз от другата страна. Човечето се изхили пискливо.

- Поне една кофа да ти бяха оставили! – заяви то злорадо. Натегнатото черво се пръсна и от него се посипаха бели червеи. Вонята вече стана просто нетърпима. Не издържах и повърнах настрани.

- Благодаря! – изписка човечето и отвлече извоюваното парче черво в дупката на кенефа...

Осъзнах, че лежа по гръб със затворени очи на равна и умерено мека повърхност. Сигурно пак в бялата стая. “Еба си гадния трип”, помислих си и отворих очи. Този път очаквах да видя какво ли не. Изглежда все пак трипът беше приключил. Стаята си беше все така празна, бяла и осветена, във въздуха вече нямаше газ. Ужасната воня също беше изчезнала, неприятна, но търпима миризма излъчваше само петното повърнато до мен. Предметите пред очите ми леко плуваха. Главата ме цепеше отвратително, а пищенето в ушите беше достигнало рекордни честоти. Догади ми се и повърнах пак върху пода. Този път само стомашни сокове. Намерих сили в омекналите си крайници да се довлека до другия ъгъл на стаята, който беше по-чист. Там се проснах задъхана, продължавайки да се опитвам да фокусирам погледа си. Не се получаваше и затворих очи...

Тъкмо започнах да се унасям в сън, когато подът под мен трепна. Сепнах се и седнах, за да видя как тапицерията на пода се разделя на две. Двете половини от пода се “открехнаха” надолу, оставяйки по средата тесен процеп. Докато се чудех каква е целта на упражнението, отгоре рукна леденостудена вода. Лееше се на плътни и доста силни струи от проклетия многофункционален процеп за осветлението. Струите ме шибаха от всички страни и под различни ъгли, едва сварвах да намеря пролука между тях за да дишам. В първия момент водата ме заслепи, после направих “къщичка” с ръце над главата си. Потокът вода се изливаше по наклонените половини на пода към тесния процеп по средата, отмивайки повърнатото. “Това халюцинация ли е?”, запитах се аз безпомощно. Започна да ме тресе от студ. Май все пак не беше халюцинация.

Събрах малко вода в шепи и си изплакнах устата. Вече треперех неудържимо. Може фрикциите със студена вода да са полезни, но не и в такива количества. И не принудително ако може. Свих се на топка в единия ъгъл с гръб към стаята и обгърнах раменете си с ръце. Не ми стана по-топло, а водата продължаваше да ме залива. Конвулсивните движения, предизвикани от треперенето, предизвикваха остра болка в наританите ми ребра. На няколко пъти прехапах езика си, докато траках със зъби.

Студеният душ спря също толкова внезапно, колкото започна. По стените кротко и равномерно се спусна течност с дъх на дезинфектант, от която се отдръпнах. Тя се стече по пода и потъна във вече затварящия се процеп. Останах да стоя мокра и зъзнеща във влажната и миришеща на зъболекарски кабинет стая. Сигурно щях да си стоя така докато не настина, но след малко в килията ми с равномерно бучене нахлу сух топъл въздух. Температурата в стаята бързо се покачваше, а аз започвах да се потя. “Първо студен душ, а сега сауна”, помислих си. Както стаята, така и нощницата ми бързо изсъхнаха под въздействието на гигантския сешоар. И аз нямах нищо против. Когато пустинно-жежките температури пак спаднаха до нормални, се проснах на пода изнемощяла и най-сетне заспах. Приятно беше да сънувам пак нормалните си, познати от години цветни сънища...

 

Събудих се в същата поза, в която бях заспала. Стомахът ми беше празен като черна дупка, а главата продължаваше да ме боли, макар и по-малко. Пищенето в ушите обаче изобщо не беше отслабнало. Поради липса на други смислени идеи реших да кръстя този отрязък от съзнателност “ден втори” и с доста усилия издрасках с нокти две отчетливи кървави драскотини на лявата си предмишница. Едва ли преценката ми за времето беше кой знае колко точна, но пак беше някакъв критерий. Спомних си една история за някакви пещерняци, които прекарали под земята над два месеца. Накрая съвсем естествено преминали на някакъв странен режим, в който будували по над тридесет часа и спяли по двадесетина часа. Чудех се, дали и с мен ще стане така.

За краткото време, което бях прекарала в тази стая, я бях намразила порядъчно. Не ми харесваше да съм затворена. Не ми харесваше също елементарни свободи, като ходене до тоалетната, да зависят от друг. Още по-малко ми харесваше да ме упояват с халюциногенни газове и да ме заливат с леденостудена вода. И през цялото време да ме наблюдават... Какво по дяволите искаха от мен? Да полудея? Да наблюдават последователно етапите на развитие на лудостта ми? Ако още пъвия ден бяха влезли петима души и ме бяха изнасилили, щях да го разбера. Но изобщо не разбирах това, което се случваше.

Освен това бях вече ужасно гладна и жадна. Стомахът ми, макар и раздразнен, си искаше своето, а аз не можех да направя нищо по въпроса. Обаждаха се и други физиологични потребности, и по малка, и по голяма нужда. Не за първи път в живота си си помислих, че не е чак толкова лошо да ти е толкова гадно, че да забравиш за секса. Защото тук нямаше как да удовлетворя тази потребност, а и не бях в настоение да приема услугите на когото и да било от онези, които ме бяха затворили. Въпреки изчезналото ми либидо, останалите нужди просто крещяха. Не ми оставаше нищо друго, освен пак да си поговоря със стените. Мисълта да превърна в реалност наркоманското си видение за пълната с екскременти стая ме отвращаваше. Освен това бях сигурна, че след подобно действие пак ще последва “студен душ”.

- Трябва да отида до тоалетна. Спешно. – заявих аз на английски. Усещането, че съм пълен идиот да си говоря сама беше отслабнало. Знаех, че някой ме чува.

- Освен това съм гладна и жадна. Не сте ме затворили тук, за да ме уморите от глад, нали?

Отговори ми обичайната тишина, примесена с пищене в ушите. Чаках известно време, но нищо не се случи. Организмът ми не се впечатли от това и продължи да си иска своето. Аз обаче не ламтях за втори “студен душ” и продължих да стискам. Може би към час. Какво искаха тези от мен, мамка им?!

- Това е нелепо! Отворете тоалетната!

Отново нищо не се случи и в надеждата, че просто не са ме разбрали, извиках:

- Аз Искам Да Отида До Тоалетната! – съпроводих репликата с красноречиви жестикулации. Нямаше ефект.

Свих се в ъгъла, опитвайки се да контролирам пикочния си мехур. С всяка минута се чувствах все повече като опитно животинче в терариум. Това беше просто отчайващо. Пищенето в ушите ми беше достигнало кресчендо и също не ме оставяше намира. Ако това беше Адът, разкайвах за всичките си извършени грехове. Мислех само за това, че трябва да има някакъв начин да се махна оттук... Да се махна... Какъвто и да било начин...

Минута, след като изпаднах в някакъв отчаян и безразличен ступор, шибаната вратичка най-сетне се отвори. Имах чувството, че е минала цяла вечност. Колкото и да ми се искаше да запазя достойнство, се втурнах към “санитарния възел” като обезумяла. Разтоварих каквото имаше за разтоварване, след което се нагълтах с вода като удавник. Успях също така да се измия, но вратичката се хлопна под носа ми преди да се подсуша. Показах среден пръст на вселената и седнах в ъгъла. Тия сякаш нарочно ме дразнеха! Копелета гадни.

Отхвърлих идеята да се примоля за храна, тъй като надзирателите ми явно държаха да ми правят напук. Може би целта им беше да видят, за колко време ще умра от глад? Не, тогава едва ли щяха да ме упояват с газ. Това нарушаваше чистотата на експеримента. Или да видят, колко време е способен да стиска човек, който не желае да го заливат със студена вода? По-тъп експеримент от този не бих могла да си представя. Не, ако тестваха нещо, то беше психиката ми. Която за жалост беше твърде устойчива. Животът я беше помлатил вече с тежката вария върху голямата наковалня. Неведнъж съм си мечтала да бъда по-лесна за пречупване. Някак обидно е да продължаваш да блъскаш с пот на чело там, където другите вече щяха да са вдигнали ръце и да са казали “Не мога повече”. Даже много обидно.

Седях в ъгъла, гризейки кожичките по пръстите си. Явно това щеше да ми бъде закуската. Надявах се да съм била дотолкова обезводнена, че да не ми се доходи по малка нужда скоро. Вече си представях играта на нерви, която щеше да се състои, ако поисках пак да отворят тоалетната. Прекарах в тази поза около час, вслушвайки се в пищенето в ушите ми и набиращия сила гняв. После ме осени идеята, че ако се потя, ще изразходвам влагата, предвидена за пикочния ми мехур. Направих си една доста добра тренировка, включваща разтягане, тичане в кръг, клякания, коремни преси и лицеви опори. Упражненията имаха добър изпотяващ и ободряващ ефект и аз се отпуснах удовлетворена да си почина. За момент се почувствах добре от това, че правя нещо полезно. После вече познатото свистене ме уведоми, че отново ще се гмурна в света на халюцките. Този път реших да не отлагам неизбежното и просто се отпуснах по гръб, наблюдавайки как над главата ми се сгъстява зеленикавата мъгла. Помолих се на подсъзнанието си за по-приятни трипове...

 

Резките на лявата ми предмишница вече бяха шест. Не разчитах твърде много на чувството си за време, просто давах оценка “ден” на всеки един период между два съня (без да броим халюцинациите). Това можеше да ме ориентира поне приблизително. Опитвах се да спя възможно най-често, но не се получаваше. До момента не бях получила нито троха храна. Забелязах и странна зависимост – когато се уморявах с физически упражнения до степен да се отпусна, следваше или газова упойка или “студен душ”. Въпреки това не се отказвах от упражненията като метод за запълване на времето, докато още имах сили да шавам. На шестата резка вече нямах.

Събудих се, осъзнавайки, че организмът ми е изтощен до крайност. Оставаше ми само да лежа и да очаквам поредната гадост, която са измислили за мен “експериментаторите”. Вече не се съмнявах, че основната цел на действията им е да правят живота ми непоносим. Нямах представа, с какъв газ ме упояваха, но той никога не предизвикваше приятни “пътувания”. Ако действието на всичи халюциногени беше такова, на света нямаше да останат наркомани. Триповете бяха все така отвратителни, а лайняното човече беше станало постоянен и главен герой в тях. Понятието ми за “ежедневие” се сведе до толкова гадна равносметка, че при поредното изпълване на стаята с газ се опитах да си прегриза вените. Ефектът на зелената мъгла ме пребори преди да успея. Прегризването на вени изисква време. Ако нямаш време си оставаш с едно болно ухапано място на китката.

Чувствах се адски уморена. Ходенето до тоалетна се беше превърнало в борба за оцеляване. На третата резка не ми издържаха нервите и си свърших работата на пода. Последва упойващ газ, неприятни халюцки и накрая - събуждане в собствените ми екскременти и повърнато и “студен душ”. Три в едно. Повече не повторих грешката си. Друг път скапаната тоалетна се захлопна върху пръстите ми, докато посягах към мивката. Благодарение на бързата си реакция се отървах с два посинени нокътя. Чудех се, кога ли шибаната тоалетна ще се опита да ми отхапе задника.

Четвъртата резка седях на тоалетната чиния през целия ден (или нощ?). Явно никой нямаше нищо против, защото нито ме упоиха, нито ме изкъпаха. Тествах чучура и сапунерката на здравина. Ако успеех да ги откъртя или разбия, можех и да ги използвам за нещо. За самоубийство например. Седях си там с часове и чат-пат ползвах мивката и тоалетната чиния по предназначение. Поне успях да възстановя водния си баланс. Когато ми писна и стъпих на пода с идеята да си почина и да помисля в легнало състояние, ме надишаха пак със зелена мъгла (вече бях кръстила неизвестния ми халюциноген по този начин). След поредния “студен душ”, който беше включен в задължителната програма на зелената мъгла, се опитах да се удуша с нощницата си. Пуснаха ми някакъв друг газ, от който заспах като бебе. Много мило.

Посветих петата резка на опитите за самоубийство. Нека видят, колко съм изобретателна. Още на първото отваряне на тоалетната се опитах да си разбия главата в кранчето. Не стана. Учудващо, този път не ме упоиха, а ме оставиха да обмислям следващата си безумна идея. Изчаках да отворят пак тоалетната и си сложих главата на ръба на вратичката, в очакване да се затвори. Играта на нерви продължи около два часа. Когато се уморих да стоя в тази приведена поза и се изправих, тоалетната се затвори светкавично. Чак тогава ми пуснаха газ...

Зарадвах се, че съм доживяла шестата резка, когато най-сетне получих храна. Бях прекарала няколко часа клекнала в единия от ъглите. После в една от стените се отвори вратичка, подобна на тази за тоалетната. Отначало даже реших, че това си е тоалетната, тъй като не различавах страните на бялата си кубична килия една от друга по никакъв начин. Вратичката обаче ми предложи достъп към нова ниша. Съдържаше паничка с неприятна наглед плътна каша и бутилка с тесен отвор. И двата съда бяха направени от средномека гума и бяха “вързани” към вратичката с разтегливи, но необичайно здрави опашки. До съдовете се мъдреше спретната купчинка от пет-шест мокри кърпички. Излапах лакомо съдържанието на купичката, използвайки пръстите си вместо вилица. В бутилката имаше някаква поносима на вкус течност, която изгълтах на екс. Странният й привкус ме наведе на мисълта, че вътре или има глюкоза и комплекс от минерали и витамини, или някакъв нов наркотик с неприятно действие. Напитката обаче нямаше какъвто и да било халюциногенен ефект.

Не бях в настроение да се опитвам да прегриза “опашките” на съдинките, тъй като нямах никаква идея, какво да правя в празна стая с празна гумена купичка. Всъщност, предпочитах да ми я напълнят пак в най-скоро време, вместо да си я подхвърлям. Мокрите кърпички ги взех с бързо предпазливо движение (още помнех, как вратичката на тоалетната ми захапа пръстите) и използвах една от тях. Използваната кърпичка хвърлих в нишата от разстояние. Изпразнените гумени съдинки висяха вързани от ръба на вратичката. Минута-две, след като приключих с храненето, “опашките” им рязко се свиха, придърпвайки ги навътре, а вратичката се хлопна. Същият ден беше почти безметежен. Изтегнах се на пода, наслаждавайки се на храносмилането си. Надзирателите ми милостиво ми спестиха зелената мъгла, от която със сигурност щях да повърна малкото поета храна. Заспах мъртвешки сън без сънища. Последната ми будна мисъл беше, колко щастлив може да те направи една купичка помия, стига да си занижил критериите си за радост в живота.

Седма резка. Получих закуска и тоалетна още със събуждането си. Без мръсни номера и неочаквано захлопващи се вратички. Явно вече бяха сметнали, че много ми е дошло и бяха решили да ме поглезят. Закуската се състоеше от същата безвкусна (може би протеинова?) каша и витаминна напитка, но в по-малки количества. Няколко часа по-късно получих и обяд. Условията започваха да стават прилични, почти колкото в концлагер. След обяда се сепнах от свистящ звук, този път обаче ми пускаха от безвредния газ на забравата. Проспах неизвестен период от време и след известно колебание нанесох осмата резка. Ноктите ми бяха порастнали доста и драскотините се дълбаеха по-лесно...

 

Десета резка. Хубаво кръгло число. След грижовното отношение през последните четири резки, надзирателите решиха да си върнат авторитета. Получих доза зелена мъгла и отвратителни халюцки още със събуждането си. Последва студен душ, от който най-безскрупулно се възползвах за да се облекча и да пия вода. Бях възвърнала малко силите си, а леденостудената вода вече не ме впечатляваше чак толкова. Изглежда ги матирах с поведението си, защото ме оставиха намира за известно време. После (явно след час-два размисъл как да ми вгорчат живота) ми пуснаха втора доза зелена мъгла. Студения душ този път го пропуснаха, оставяйки ме да прекарам няколко часа с адово главоболие в ъгъла на стаята, в който не бях повръщала още. Тоалетната така и не я отвориха. “Столовата” също.

Единадесета резка. Събудиха ме със студен душ. Изсмях се и се изходих в процепа на пода, пиейки вода с пълни шепи. Докато душът все още ме заливаше, съблякох нощницата и се изкъпах.

- На, изяжте се! – показах среден пръст на студените струи.

Почудиха се как да ме прецакат и накрая ме оставиха да зъзна без “сешоар”. “Да го духате, най-много да пукна от пневмония”, помислих си. Поизтръсках се от водата, изтисках си нощницата и подсуших с нея единия от ъглите. После пак я изтисках, облякох я и се захванах с активни физически упражнения, за да се сгрея. След около час бях горе-долу суха. Седнах в подсушения ъгъл и се замечтах за малката си неспретната баня вкъщи. И за вкъщи изобщо. Потопих се доволно във фантазиите си, игнорирайки пищенето в ушите. Странно, вече всичките ми наранянявания и болежки бяха заздравели, но досадното пищене не спираше. Може би беше страничен ефект на зелената мъгла? Нямаше кого да попитам. След като известно време помечтах, чувствайки се почти добре, ми пуснаха газ. Свих рамене и се нагласих в удобна поза. Понесох се към дебрите на подсъзнанието си, твърдо решена този път да изтискам всичко позитивно от халцовете си. Всичко възможно...

Лайняното човече се беше въоръжило с огромен трион и пилеше резки по лявата ми ръка. Хилеше се гадно и смърдеше както винаги. С усилие на волята прогоних въображаемата болка и запратих човечето към отсрещната стена с един здрав шут. Размаза се по стената и се стече надолу точно като... абе, ясно ви е като какво. После се въплъти пак в обичайната си гротескна форма и ме изгледа обидено.

- Не може ли просто да поговорим, вместо да си правим мръсно? – предложих аз. Лицето на човечето се загърчи в поредица от метаморфози. Противното му злорадо и зъбато изражение се сменяше ту с почти прилична човешка физиономия, ту със собственото ми отражение, ту с нещо съвсем отвратително и точещо лиги по пода.

- В мен вече няма страхове и отвращение, само малко тъга. – заявих му аз. – Или ще се промениш, или ще изчезнеш. Изборът е твой.

- Да го духаш! – изписка появилата се за секунда злобна физиономия на човечето.

- Не, ти ще го духаш. Защото аз съм те създала и ще направя от теб, каквото си поискам. - точещият лиги образ изрева оглушително, показвайки два реда зъби в издължена муцуна.

- Лошо момче... – ухилих се аз заплашително. Пресегнах се към триона... Беше изчезнал, но щом го потърсих се появи. – Това е моята глава, нещастнико. И тук аз командвам парада.

Напрегнах максимално съзнанието си. “Трябва ти само воля и вяра”, повтарях си. “Воля и вяра. Ти си господарката тук. Този свят е под твое командване...”. Трионът започна да се удължава. Човечето изписка като настъпена жаба и започна да се мята наляво-надясно в другия край на стаята, докато лицето му все още се чудеше накъде да поеме в актьорската си кариера. Пернах го по главата с плоската част на триона, който вече достигаше до него. Разхвърчаха се кафяви пръски.

- Мога да бъда и лоша. Обмисли добре решението си.

- Безсилна си, кучко! – изрева лигавата зъбата муцуна и препусна към мен, дращейки с нокти по пода. Не помръднах от мястото си.

- Ела ми, и ще си го получиш. – предупредих. Зъбатият забуксува с нокти на петдесетина сантиметра от мен, седна и изскимтя.

- Знаеш ли, защо никога не ме хапят кучета? – попитах го. – Кучетата усещат страха. Усещат и кога си готов да ги разкъсаш на парчета. И подвиват опашки.

Наведох се към миризливата муцуна с триона в ръка.

- Прав си, кучка съм. Но с толкова голяма и страшна кучка не искаш да си имаш работа, повярвай ми.

Физиономията му пак се загърчи. Съществото започна да се въргаля по пода и да издава жални звуци. Накрая ме погледна моето собствено лице.

- Откъде знаеш, че ти си господарката, а не аз? – запита ме нагло собственият ми глас. Сритах пак човечето и то прелетя стаята в смешна парабола.

- Просто знам, бебчо. Пробвай да ми докажеш обратното.

Съществото пълзеше по пода с глухо скимтене. Накрая се сви в единия ъгъл с гръб към мен и захлипа. Не се трогнах особено. Хвърлих триона и той изчезна във въздуха. Човечето продължи да циври жално. Седнах на пода и зачаках.

След известно време хлипанията затихнаха. Съществото се разшава и се обръна към мен. Вече имаше доста симпатична, подобна на жабешка физиономия. Зъбките му също бяха понамалели, и качествено, и количествено.

- Ако се подчиня ще пощадиш ли живота ми? – запита създанието предпазливо.

- Пробвай и ще разбереш. – отрязах аз. Грозникът се замисли дълбоко. После сякаш се сети нещо и попита:

- А какво ще правим, ако сключим мир?

Впрегнах волята си в действие и на пода се появи една малка четвъртита кутийка.

- Какво ще кажеш, да поиграем шах?

 

Свестих се с обичайното главоболие, но този път не бях повръщала. Чувствах се безкрайно доволна. Победа, пълна и базусловна победа над халюцките! Това беше твърде хубаво, за да бъде истина... Впрочем, то така или иначе не беше истина. Направих си сметка, че щом се събуждам толкова доволна, сигурно ще ми спестят храната и тоалетната. Студен душ най-вероятно също нямаше да получа, по повод че започнах твърде много да му се радвам. Поне не бях повръщала и жаждата ми беше в нормални граници. Всичко беше наред... Потънах в спокоен и безметежен сън.

 

Тридесета резка. След още един цикъл хранене пак ме поставиха на гладна диета. Опитвах се да изглеждам възможно най-нещастна (те май точно това искаха) и очаквах с нетърпение да ми пуснат зелена мъгла. Лайняното човече се беше превърнало в един съвсем приличен събеседник и беше спряло да мирише. За съжаление бяхме еднакво силни на шах и обикновено партиите приключваха с реми. Таблата май вървеше по-добре, благодарение на заровете. Понякога аз имах повече късмет, друг път човечето. В света на халюцките се черпехме с биричка и пържени картофки и винаги имахме под ръка кутия цигари и огънче. Запалката никога не засичаше, а бутилките бяха винаги пълни. Чудо на чудесата.  Хайде, пускайте шибания газ, че ми се пуши...

Вече бях разработила система за ходене до тоалетната. В случаите, когато ми я отваряха, се запасявах с огромно количество кърпички, които държах в пазвата си. Ако по-късно откажеха да ми отворят кенефа си свършвах работата на пода, съответно попивайки или завивайки каквото там излезеше. Добре де, може да не е кой знае какъв повод за гордост, но пак е нещо. Вентилацията нямаше как да я спрат, освен ако не решаха да ме удушат. Кърпичките също не можеха да ми отнемат, освен ако не пуснеха душа. Душът пък означаваше за мен едновременно почистване, изкъпване и напиване с вода, така че се стараеха да не злоупотребяват с него.

 

Тридесет и пета резка. Пак започнаха да ме хранят, но за сметка на това се усетиха да махнат кърпичките от тоалетната. Така де, при наличието на течаща вода тоалетната хартия си е излишен разход, разбирам ви. Само да ми паднете в ръчичките!.. Снабдяването с мокри кърпички в “столовата” също беше преустановено. Бях станала кожа и кости, но световъртежите спряха след първата захранка. Добре, че по начало бях леко закръглена. Както гласи една руска поговорка, докато дебелият съхне, слабият ще издъхне. Надявах се само да не ми докарат някоя язва на стомаха. Пищенето в ушите и главоболието от зелената мъгла си оставаха. Вече не им обръщах много-много внимание. Прекарвах по-голямата част от будните си часове в упражнение на гласовите си данни по най-различни начини. Не ми пукаше какво мислят – колкото по-малко харесват пеенето ми и другите звуци, толкова по-добре.

 

Четиридесета резка. Вече нанасям резките и на дясната си ръка, дано изляза оттук, преди да ми е свършило мястото по крайниците. Пак ме хранят. Преди малко отмиха образувалата се в стаята свинщина със студен душ. Усещането да съм чиста беше просто неповторимо. Престорих се, че душът ми е крайно неприятен, за да го пускат по-често. За награда получих изсушаване с горещ въздух. Преди няколко часа прекарах една чудесна вечер със Смърделин (така кръстих човечето). Пихме бира, говорихме си за какво ли не и хапвахме свински пържоли. Грозникът се показа доста начетен и обсъдихме една голяма част от световната литература. После започнахме да си припомняме различни филми, в които героите ги поставяха в подобни на моята ситуации. Смяхме се като луди. Изпуших към кутия цигари и изхалюцинирах четка и паста за зъби. Напъвах се дълго да изхалюцинирам и една топла вана, но не се получи. И силата на въображението има своите граници.

 

Четиридесет и трета резка. Видях вратата! Истинската врата! Упоиха ме с приспивателния газ, а когато се събудих бях с усмирителна риза, просната на една страна точно срещу отворената врата. Усмирителната риза беше закачена по някакъв начин за стената отзад. Така и не успях да видя как точно, “каишката” ми се падаше между плешките, а гърбът ми беше плътно опрян в стената. Известно време се дърпах безрезултатно с глистовидни движения. После изоставих това безплодно занимание и зяпнах замечтано във вратата. Навън се виждаше някакъв тесен коридор. Впрочем, знае ли човек, може да е бил просто задънен изход. Все пак видимостта се ограничаваше с рамките на вратата. Изяждах я с поглед и си представях, как излизам оттам. Навън, на слънце… Тичам по поляните, а вятърът гали лицето ми… Не след дълго затвориха изхода, пуснаха ми зелена мъгла и ме пратиха в Страната на чудесата при Смърделин. Свестих се в добре познатата ми празна стая, с главоболие, но без усмирителна риза. Всяко зло за добро…

На четиридесет и четвъртата резка отново ме упоиха, вързаха и проснаха срещу вратата. Този път не бях закована за стената, но краката ми бяха вързани един за друг и закачени някъде към гърба на усмирителната риза. На колене нямаше как да подскачам, така че се впуснах в трескаво пълзене към вратата. Когато я стигнах тя се хлопна пред носа ми. Ха-ха, много смешно. Реших повече да не обръщам внимание на тъпата врата. Поляха ме със студен душ както си бях вързана, без малко да ме удавят. Изсушиха ме, пуснаха ми газ “за лека нощ” и се събудих пак развързана. Кенефът беше отворен, столовата също. Възползвах се и от двете. Така и не ми пуснаха зелена мъгла, Смърделин започваше да ми липсва.

 

            Петдесета резка. Празнувах юбилея със Смърделин, вдигнахме наздравица за свободата с отлежал коняк. Мястото за резки по ръцете ми вече наистина привършва. Често нанасям резките между две по-стари, първите резки на лявата ми ръка вече едва се забелязват, зарастнали са. Това поне показва, че резките наистина дават горе-долу вярна представа за времето. Сигурно карах в килията вече втори месец.

            По случай петдесетата резка ме обработиха по пълна програма. Събуждане (или приспиване?) със зелена мъгла, връзване в усмирителна риза за часове плюс студен душ без “сешоар”. Не отвориха нито кенефа, нито “столовата”. За вечеря пак ми пуснаха зелена мъгла, беше ми приятно да си бъбря със Смърделин и да играем шах, вместо да се въргалям опакована в усмирителната риза, в която се бях изпуснала преди час. Събудих се с адско главоболие, естествено. Тази “нощ” ме оставиха да спя с усмирителната риза. По едно време ми пуснаха газ “за лека нощ”, явно за да спрат пороя люти клетви, който се сипеше от устата ми. Студеният душ, който ме събуди вече отвързана, предизвика у мен умиление. Замислих се с носталгия за времената, когато смятах обилното и принудително поливане с ледена вода за нещо крайно неприятно.

 

            Първа резка на левия ми крак. Шестдесет и пета. Ръцете ми вече изглеждат, все едно редовно практикувам бой с побеснели котки. Косата ми е порастнала доста, ноктите на ръцете си поддържам в благоприличен вид чрез изгризване. На краката обаче имам завиден педикюр. Докога смятат да ме държат тук? Още месеци? Или години? Или до края на живота ми? Днес пак съм на захранващ режим и получавам достъп до столовата и тоалетната редовно. Дали това значи, че няма да ми пуснат зелена мъгла? Искаше ми се да се скатая за малко при Смърделин и да си отпусна душицата. Чудех се, колко ли още време престой в тази килия е нужно, за да започна да халюцинирам без употребата на наркотици. Всъщност, кой знае, може пък аз само да си представям, че ми пускат газ и да се отнасям без чужда намеса в Страната на чудесата. Възползвах се от “почивния ден” за да се наям и да поспя.

 

3.

 

            Седемдесет и втора резка се оказа решаваща. Някакви звуци ме изтръгнаха от приятния разговор със Смърделин. Не бързах да отварям очи, опитвайки се да “фокусирам” първо слуха си. Главата отново ме цепеше, а ушите ми пищяха както винаги.

            - Оставете го тук за известно време. – изрече някакъв глас на английски. – Новата стая ще бъде готова до няколко дни, през това време новият трябва да остане сам.

            - Какво да правя, ако започне да контактува с М 305-67? – запита друг глас.

            - Оставете ги засега на спокойствие, да видим как ще се отрази това на емисиите. Но ако започнат да си говорят твърде много, пуснете им газ.

            - Тъй вярно.

            - М 23-65 е един от най-старите образци, не мисля, че ще е склонен да върши глупости. Просто не ги оставяйте да разговарят.

            - Тъй вярно. – отговори пак вторият глас. Явно първият беше шефа, а вторият – подчинения. Пищенето в ушите ми се засилваше.

            - Мисля, че М 305-67 е будна, сър, емисиите са твърде слаби и равномерни. – обади се трети глас, явно предаден от високоговорител.

            - Няма значение, вече излизаме така или иначе. Искам работата по новата стая да бъде започната веднага... – звукът се изгуби постепенно в характерната за килията ми тишина. Боже, откога не бях чувала човешки глас! Ако не броим Смърделин, разбира се.

            Бавно отворих очи. Ушите ми пищяха невъобразимо, едва се сдържах да не ги запуша с длани. Погледът ми се фокусира върху една от печално познатите ми бели стени. Лежах с лице към нея, а едната ми ръка се беше схванала. След известно време се усетих, че гледам тъпо в стената, вслушвайки се в ужасното пищене в ушите ми и почесвайки несъзнателно новата резка на левия ми крак с порастналите нокти на десния. Жалка картинка... С мъка надигнах натежалата си глава и седнах. Виеше ми се свят.

            Халюцинация ли бяха чутите от мен преди малко гласове? Вече изобщо не бях сигурна, кое е фантазия и кое – реалност. А и реалността май не беше за предпочитане. Изчоплих няколко гурела от очите си и се прозях, надявайки се това да намали пищящия ефект в ушите ми. Не подейства.

            Подскочих изведнъж, долавяйки странен шум. Ясно, помислих си, все пак съм халюцинирала. И продължавах да халюцинирам. Защото в тази стая просто нямаше откъде да се чува хъркане.

            - Смърделин? – повиках аз и се обърнах, все така седнала на пода. Халюцинациите ми ставаха все по-интересни.  В другия край на стаята лежеше един доста дългобрад и дългокос мъж, облечен с нощница като моята. Човекът явно беше в безсъзнание, дишаше неравномерно и понякога похъркваше. Краката му изглеждаха смешно, подавайки се изпод мръсно-бялата нощничка. Мъжът беше кожа и кости, както впрочем и аз. Промъкнах се бавно към него на четири крака.

            Изненадващо, но лицето под огромното количество косми изглеждаше доста младо, макар и твърде бледо. Очните ябълки се въртяха бясно под клепачите, преследвайки различни недостъпни за мен видения. Аз обаче се наслаждавах на собственото си видение – първия ми съкилийник.

            - Ей. – изграчих аз сипкаво към човека. Очите му за момент спряха да шарят под клепачите, но после пак започнаха.

            - Не съм си поръчвала мълчаливи халюцинации. – изнедоволствах аз и раздрусах човека за рамото. След няколко минути друсане мъжът приотвори очите си, показвайки разширени зеници. Погледът му изглеждаше празен. Понечи пак да затвори очи.

            - Ей, Страната на чудесата вика Хюстън! – изревах аз в ухото му и пак го раздрусах. Този път срещнах малко по-осмислен поглед. Възнаградих го с доста пълноценен шамар по лявата буза.

            - Хайде, спяща красавице. – окуражих го аз. Затананиках му сутрешната песен на някакво японско радио, която някога бях чула в едно аниме. Доста неприятна песничка, впрочем, и винаги я пееха отрицателните герои... Натрапчивите звуци, изтръгнати от прегракналото ми гърло, явно имаха ефект. Човекът изстена и се размърда на пода, опитвайки се да седне. Помогнах му и го подпрях на стената.

            Мъжът се беше намръщил, сякаш от силен главобол (най-вероятно наистина го болеше глава) и ме гледаше объркано с чифт светлокафяви и леко кръвясали очи. Зениците все още бяха разширени, но вече не чак толкова.

            - Разбираш ли, какво ти казвам? Английски говориш ли? Или български? Или руски? – запитах го на съответните езици.

            - Конничи уа, даи джобу дес ка? – пробвах аз и репертоара си от многобройните аниме-филмчета, които бях изгледала. Пищенето в ушите ми сякаш се засилваше със всяка секунда.

            Мъжът се смръщи още повече и разтръска глава. Светлокестенявата му коса беше спъстена и му придаваше вид на друсан растаман. Той се потърка по слепоочието и неочаквано каза на перфектен английски:

            - Мамка му, не може да пищи чак толкова!.. – Аз подскочих от радост.

            - Значи и ти го чуваш? – запитах го трескаво. Мъжът изсумтя подигравателно.

            - Разбира се, че чувам зумера. Особено пък с тази мощност...

            Той се огледа замаяно наоколо си. Не знам дали в резултат на огледа, или на собствените си умозаключения заяви:

            - Това е твоята килия, нали?

            - С удоволствие бих ти я отстъпила, ако я искаш. Само да можех да си тръгна.

            Той кимна. После попита:

            - Откога си тук?

            - Някъде към два месеца и половина. А ти? – той се загледа замислено в отсрещната стена.

            - Не знам. Години?.. – гласът му беше прегракнал повече и от моя. - Коя дата беше, когато попадна тук?

            - Около 20-и септември. – зачаках за още информация, докато той не ме подсети:

            - Ще трябва да ми кажеш и годината.

            - 2007-а. – отзивчиво поясних аз. Той се замисли.

            - Тогава трябва да съм тук от три години и четири-пет месеца. – заяви той спокойно.

            Зачудих се, дали да му повярвам, но после обърнах внимание, колко е дълга косата и брадата му. Пръстите на краката му завършваха с дълги нокти, повечето изпочупени. Боже мили... Три години. Замислих се, на какво ли ще приличам аз, ако остана тук още три години. Особено ако продължавам да се бележа с резки...

            - Три години?.. – попитах го пак недоверчиво.

            - И четири-пет месеца. Но времето е изключително субективна величина.

            - Субективна ли? – изпаднах в недоумение, какво точно би трябвало да значи това. Той можеше да е полудял. Или да е подставено лице. Във всеки случай, вече бях сигурна, че не е халюцинация.

            - Какво е това по ръцете ти? – прекъсна той мислите ми, сочейки с поглед многобройните резки.

            - Това ли? Календар. Изключително субективен. – той събра сили за една крива усмивка, която едва се виждаше през дългите мустаци.

            - Кога се активира?

            - Моля? – запитах аз, съмнявайки се във всеобхватността на познанията си по английски език. Мъжът ме изгледа по-внимателно. Зениците му вече се бяха свили до нормални размери.

            - Знаеш ли си номера?

            Помислих известно време над думите му, след което изпробвах ефекта на утаилата се в паметта ми цифра.

            - М 305-67.

            Тази информация сякаш го впечатли особено силно. Отново ме огледа от глава до пети и поклати глава.

            - Супернова...

            На мен обаче беше започнало да ми писва и го скастрих:

            - Ако спреш да ми говориш с гатанки, ще съм ти много благодарна.

            - Извинявай. Възможно е да ти звуча малко странно. Как се казваш?

            Обикновено не понасям този въпрос, винаги ми е било странно, за какво хората искат да знаят името на човек, с когото все още не са се запознали. Запознали, в смисъл да си поговорят, да преценят дали си допадат и дали имат общи теми на разговор. Но с този тип все трябваше да започнем отнякъде...

            - Мирна.

            Да, може да се смеете, но това несвъртащо се на едно място същество, което представлявам, се казва именно Мирна. Може би съм била твърде кротко бебе, когато са ме кръстили. Или просто нашите са се избъзикали с мен.

            - Йохан. – подаде той ответната реплика. За момент пред очите ми изплува образът му с малко по-дълга нощница и преблаго изражение а-ла Йоан-Кръстител и ме напуши смях. Сдържах се.

            - Ти ли си М 23-65? – за пореден път благослових добрата си краткотрайна памет за числа и други безсмислици.

            - Аз съм. Откъде знаеш номера ми?

            - Чух да го споменават, когато те внасяха. Също както и моя.

            - Я си повтори номера?

            - М 305-67.

            - Сигурна ли си, че си го запомнила точно?

            - Абсолютно. – отрязах аз. Ако изобщо си спомням нещо, просто си го спомням. В подробности. Това пак го вкара в дълбок размисъл.

            - Супернова... Знаеш ли, защо си тук? – внезапно попита той. Поколебах се за момент между различните предположения, след което споделих най-вероятното:

            - Защото някакви шибани педали ме затвориха тук преди близо три месеца. И защото все още не съм открила начин да изляза.

            - Няма такъв начин.

            - Май си прав.

            Разговорът зависна във въздуха. След като изгризах до прилични размери нокътя на показалеца си, подхвърлих иронично:

            - Трябва да те предупредя, че обещаха да ни пуснат газ, ако приказваме твърде много. – той ме изгледа, сякаш недоумяваше, дали говоря сериозно. – Така че ще съм ти благодарна ако обелваш по някоя дума от време на време.

            - Как така? – той продължаваше да не разбира.

            - Ако говорим повече, ще ни пуснат газ. Хайде да говорим. – подканих го аз. Той обаче ме изгледа, все едно съм се побъркала.

            - Искаш да ти пуснат газ? – въпросът прозвуча като “Искаш да те изгорят жива?”.

            - Да, имам една партия шах за довършване в Страната на чудесата.

            Човекът явно се замисли сериозно дали не съм непоправимо хахо. После предпазливо попита:

            - Имаш приятни халюцинации от зеления газ?

            - Имам каквито си поискам халюцинации от зелената мъгла. – уточних аз. – Обикновено си поръчвам приятни.

            - А защо шепнеш? – попита ме той, понижавайки глас. Приведох се ниско до ухото му и отговорих:

            - Не искам да знаят за това, защото ще спрат да ми пускат газ.

            - Има логика. – съгласи се той.

            - Преди малко спомена нещо за това пищене, което и двамата чуваме.

            - Е?

            - Какво е това?

            - Страничен ефект на зумера.

            - Какво е зумер?

            - Дълго е за обяснение... – той сякаш се беше замислил над нещо свое си.

            - Не съм чувал по-силно пищене през живота си. – добави той след малко. – Но коефициент 132 не е достатъчен...

            - За какво говориш? – прекъснах го аз безцеремонно. Не успях да чуя обяснението му, защото от тавана внезапно плъзнаха зелени струи газ. Мъжът отначало се смръщи недоволно, но после сякаш се зарадва на зелената мъгла даже повече от мен. Дръпна ме рязко към себе си и бързо прошепна в ухото ми:

            - Можеш ли да си поръчаш неприятни халюцинации? – на устните му играеше странна усмивка.

            - Какво? Наприятни ли? – той кимна. – Разбира се, че мога.

            - Поръчай си ги тогава. Възможно най-отвратителните! – прошепна той трескаво. – Много те моля! Само после не ми се сърди, ако не подейства.

            Свих рамене. Защо пък не? И това е някакъв вид разнообразие. Зелената мъгла около нас се сгъстяваше. Усетих, че се замайвам.

            - Ако не се видим пак, Йохан, приятно ми беше да се запознаем.

           

4.

 

            Наистина си поръчах отвратителни халюцинации... Изобщо не беше трудно да навия Смърделин да си влезе в старата роля. На копеленцето май му харесваше... Наистина се уплаших, когато си помислих, че изпускам нещата от контрол. Исках да спра гадните халюцки, а не можех. Затъвах в тях все по-дълбоко и по-безвъзвратно... Какво, ако никога повече не видех по-добрата страна на Смърделин? И ако прекарах живота си в същата скапана килия, измъчвана от гнусни видения? За малко щях да се разплача за Смърделин, все пак ми беше приятелче и щеше да ми липсва.

            Трипът ми се стори вечност. Надмина по гадост всичките ми предишни наркомански преживявания. “Поръчай си възможно най-отвратителните халюцинации”! Е не може да се отрече, че когато правя нещо, го правя добре. Наистина си бяха най-отвратителните.

            Свестих се от това, че някой ми биеше шамари. За момент си помислих, че и това е част от гадния трип. После чух смътно познат глас.

            - Събуди се, мамка му! Хайде, събуди се!

            Незнайната ръка продължаваше да стоварва шамари ту по лявата, ту по дясната ми буза. Това ми напомни за нещо... На някого бих шамари наскоро... Да, онзи мъж, дето се появи в килията ми! Как беше?.. Йохан! Точно така. Гласът май беше неговия.

            - Събуди се, дяволите да те вземат! – изрева той доста заплашително и ми шибна още една солидна плесница. Склоних да отворя очи.

            Физиономията му ми се видя отчаяна в първия момент, но после доби почти щастливо изражение.

            - Чудесно! Остани будна сега! Чуваш ли ме?

            Преглътнах мъчтелно сгъстената си слюнка и изграчих:

            - Чувам те... Спри да ме млатиш...

            В следващия момент се усетих, че съм му отговорила на български, но за него това явно нямаше кой знае какво значение. Брадата му се отдръпна настрани във формата на трапчинки от смях и той ме раздруса трескаво.

            - Добре, стегни се сега... Имам нужда от помощта ти.

- Абе не виждаш ли, на какво дередже съм? – измънках аз и понечих да заспя. Получих още един шамар, който направо ми завъртя главата.

- Стегни се! Ако го направиш, може да бъдем свободни!

Тези думи имаха магическо въздействие върху мен, както и отчаяният тон, с който ги извика Йохан. Опитах се да събера частиците от пръснатия си разум, докато той продължи да нарежда:

- Това може да е единственият ни шанс! А ти ще го пропилееш за нищо! Събуди се, да ти го начукам! Трябва ми помощта ти! Стегни се, мамка ти!..

- Какво искаш да направя? – изцедих от гърлото си, вече на английски. – И спри да ме псуваш, че не ми харесва.

- Точно така! – той ме прегърна през рамото. – Дръж се, момиче...

- Какво искаш да направя? – попитах пак аз, вече доста раздразнена.

- Спри времето. – отговори ми той трескаво. – Вече едвам ги удържам, трябва да ми помогнеш. Спри шибаното време!

За момент си помислих, че ми бягат познанията по английски, после стигнах до друг извод.

- Ти да не си откачил?!

- Просто поискай шибаното време да спре! – изкрещя той диво в лицето ми. Аз продължавах да не разбирам, коя точно бурма му е превъртяла.

- Какво?.. Какво време да спира?.. За какво говориш, по дяволите?!

Той се изцъкли срещу мен с възможно най-налудничавото изражение, което бих могла да си представя на лицето му и просъска:

- Не мога да ги удържам повече... Скоро ще додат тук и пак ще сложат зумер! Това ли искаш?! Искаш да прекараш целия си проклет живот тук ли?! Добре тогава, след малко идват!

- Какво точно искаш от мен? – прошепнах аз объркана.

- Поискай... Шибаното... Време... Да... Спре! – изцепи се той в лицето ми, откроявайки всяка дума.

- Добре... – измърморих аз, все така объркана. Времето да спре? Добре, нека спре. Какво толкова? Защо пък да не спре едно време...

- Напъни се малко! Нищо не правиш! – изкрещя той в ухото ми.

Добре, ОК! Аз искам времето да спре. Много го искам, напъвам се колкото мога. Какво време да спира?.. То в тая килия има ли време, освен резките по тялото ми? Какво е времето всъщност?.. Стрелката на часовника?.. Нещо субективно?..

Силен тласък ме отхвърли към отсрещната стена. Осъзнах, че Йохан ме е бутнал и в момента стои задъхан и ме гледа с нескрита неприязън.

- Доволна ли си сега? Край. Изпуснах ги. Вече идват!

Сякаш за да потвърди думите му, “входната” врата на килията ми внезапно се отвори. В рамката на вратата се очертаха няколко тъмни фигури.

- Разкарайте единия от двамата, няма значение кой! – се чу рязка команда. Йохан се отдръпна към най-далечния ъгъл на стаята, а аз се свих в своя си. Три от фигурите прекрачиха прага. Бяха доста здрави мъже, всеки от тях имаше нещо като слушалка, завтъкнато в дясното му ухо. Слушалката се свързваше със странна тънка каишка на врата посредством тънък кабел. И тримата бяха облечени нормално, само дето отгоре върху дрехите носеха бели престилки. Здравеняците направиха още една крачка напред. После Йохан изкрещя, сякаш го колеха и те замръзнаха по местата си. Брадатият ми съкилийник стоеше трепереш в отсрещния ъгъл, със свити юмруци. По челото му се стичаше пот, а на лицето му се беше изписало неимоверно напрежение.

Мъжете стояха без да помръднат няколко секунди. После единият от тях с видимо усилие направи нова крачка напред, а Йохан рухна на пода като парцалена кукла. Другите двама също се размърдаха. От вратата се чу безличен заповеднически  глас:

- Просто застреляйте този боклук! Без повече рискове!

Като на забавен кадър видях, как едниият от тримата дебеловрати измъкна изпод бялата си престилка (чичко доктор, а?) пистолет и го насочи към главата на Йохан. Трескаво се замислих, какво мога да направя. “Какво мога да направя? Няма време...”. Втурнах се презглава към дебеловратия и го съборих, претъркулвайки се на кълбо в коленете му. Той обаче почти веднага ме приклещи на пода и с периферното си зрение видях, че другите двама също вадят оръжия. Значи това беше...

И двата пистолета неумолимо се насочиха към съкилийника ми, докато аз безуспешно се опитвах да се преборя с копелето, което ме беше затиснало. Едната му предмишница притискаше гръкляна ми и с усилие си поемах въздух. Започна да ми причернява, чувах сърцето ми да бие бясно в слепоочията ми. Не исках да умра по този начин... Не и с тази свиня отгоре ми. Не и докато гледам смъртта на първия човек, с когото съм разговаряла последните няколко месеца. Това не бива да продължава така! Трябва да ги спра, преди да се е случило непоправимото! Преди да е станало късно!..

Продължавах да си мисля същото, когато осъзнах, че дулата на пистолетите все така сочат към Йохан, без да стрелят. Най-сетне успях да избутам тежкото копеле от себе си и то тупна настрани като безжизнен манекен. Какво по дяволите?..

- Не... Не и мен!.. – чух някой да казва от другия ъгъл на стаята. Йохан седеше сковано на пода и с усилие помръдваше устни. – Без... мен!..

Без него ли? Какво без него? Приближих се до Йохан с преплитащи се крака и сложих ръка на рамото му.

- Какво става? Добре ли си?

Той сякаш живна изведнъж и ме сграбчи за ръката.

- Жестока си! Дръж само така!

- Какво да държа?! – го попитах ядосано, но той не ми отговори. Отиде препъвайки се към тримата замръзнали по местата си здравеняци (двама прави и един паднал) и побутна единия от въоръжените с пръст. И двамата пичове с пистолетите стояха като статуи, в нелепи заплашителни пози с насочени към стената дула. И изглеждаха застинали като... като продавача от магазина до нас онази вечер. Неволно се огледах, дали реалността наоколо не се пръска на пепел, като онази, в която бях прекарала живота си досега. Йохан невъзмутимо побутна пича с бялата престилка още веднъж, въздъхна облекчено и съвсем спокойно взе и трите пистолета от ръцете на нападателите. Гледах го и се чудех, дали не съм откачила напълно.

- Някакво съпротивление усещаш ли? – попита ме той, претърсвайки джобовете на онзи, с когото се боричках допреди малко.

- Съпротивление ли? – огледах се около себе си недоумяващо. – Какво съпротивление?

- Значи не усещаш. – заключи Йохан. После поклати глава. – Не са ти изчислили правилно коефициента. Даже доста са го занижили. Некадърни копелета...

Той приключи с претърсването на падналия здравеняк и се захвана с двамата прави. Видях, че му беше свалил странния фрихенд комплект от слушалка и каишка. Реших да не го питам, за какъв коефициент говори. Едва ли щях да получа някакъв смислен отговор.

- Като приключиш с тия тримата, ще намериш ли време, да ми обясниш по-нормално какво става? Защото честно казано нищо не разбирам. – признах си аз. Йохан сваляше каишката на единия от изправените бабаити.

- Даже още сега ще ти обясня това-онова. – отговори той, вадейки слушалката от ухото на дебеловратия. – Двамата с теб успяхме да спрем времето. Предимно благодарение на теб, признавам.

Йохан се захвана с каишката на последния нападател.

- Проблемът беше, че тези тук също имат контрол над времето. И даваха отпор. Сега обаче са спрени и нищо не могат да направят.

Каишката се озова в ръцете му и той я размаха пред очите ми.

- Нашите възможности са вродени. Природна дарба. Тези тук имат контрол над времето само благодарение на това. Това е предавател, свързан със зумер, прикачен към темпорален медиум...

- Чакай, чакай! – прекъснах го аз. – По-кротко с обясненията. Първо, какво е зумер? Не за пръв път го споменаваш.

- Вече не чуваш пищенето, нали? – отговори ми той с въпрос. Чак тогава обърнах внимание, че за пръв път от месеци досадната микрофония в ушите ми беше изчезнала. О, благословена тишина!..

- Пищенето е страничен ефект на зумера. Тази стая се намираше в обхвата на стационарен зумер, който поема излъчваната от теб енергия и я прехвърля на друг. Следиш ли ми мисълта?

- Да, мисля, че разбирам... – отговорих аз, не съвсем убедена в думите си.

- Добре тогава, ще карам нататък, пък ти ме прекъсни, ако нещо не ти е ясно. – той седна на пода и започна да навива каишката около показалеца си. – Стандартният стационарен зумер може да приема емисии до 160-180 метасекунди. Ако приеманата от него енергия надхвърли тези граници, зумерът се претоварва. Доколкото мога да съдя по номера ти, онези са оценили коефициента ти на шестдесет и седем метасекунди. Моят е шестдесет и пет.

- Общо прави сто тридесет и две. – пресметнах аз.

- Именно. – потвърди Йохан. – Поставиха ни под контрола на един зумер, разчитайки, че сто тридесет и две не е достатъчно, за да го претоварим. Твоят коефициент обаче не е бил изчислен правилно.

- Може пък твоят да не е бил изчислен правилно? – възразих аз. Той поклати глава.

- Участвам в изследванията от над десет години. Направих всичко възможно, за да дам реална оценка на коефициента си. Но ти сигурно си ги заблудила с контрола си над хаюцинациите...

- Стоп! – прекъснах го аз. – Изпуснах нишката.

Той се плесна по челото и въздъхна.

- Да бе, откъде ще знаеш... Емисиите... излъчваната енергия е най-силна, когато изпитваш отрицателни емоции. Точно затова разработиха този гнусен газ, от който триповете винаги са гадни. Ти обаче си успяла да се овладееш. Предположили са, че емисиите след упояване с газ трябва да са най-интензивни и са те записали с коефициент шестдесет и седем. Възможно е в началото да са отчели по-високи показатели, но след занижаването им да са решили, че са били стихиен изблик. – погледна ме въпросително, за да види, дали съм разбрала всичко дотук. Аз пък се напъвах да попия новата информация.

- Има едно такова явление, наречено “късмета на начинаещия”. Често наскоро активираните медиуми имат невероятно високи показатели първите дни. Стихийни изблици на енергия. После показателите им се нормализират и се вписват в определени граници. Нашите хора явно са определили първоначалния ти висок коефициент като “късмет на начинаещия” и са отчели горната ти граница според емисиите при по-нататъшното упояване с газ.

Той пак ме погледна въпросително и аз кимнах, за да потвърдя, че нямам въпроси по повод казаното дотук.

- Поставили са ни под контрола на един зумер и емисиите ни са го претоварили. Така да се каже, “гръмнал” е. Двамата заедно трябва да сме натоварили зумера поне със 160 метасекунди. Това ще рече, че реалният ти коефициент е около деветдесет и пет. Най-вероятно дори повече.

- Това много ли е? – поинтересувах се аз.

- Това е адски много. Ти си феномен. – обзе ме някакво глупаво чувство на гордост от себе си, което прогоних с възмущение. – Най-силният медиум, когото съм срещал, имаше коефициент 210. С негова помощ изчислихме интензитета на емисиите, при който се претоварва зумерът. Всъщност, първия път стана случайно, после вече проведохме допълнителни експерименти.

- Къде е сега този магьосник? – не знам защо, но в главата ми вече се беше оформил някакъв образ на благ старец тип Гандалф от “Властелина на пръстените”.

- Застреляха го, когато решиха, че могат да използват способностите ни и без да ни питат. Беше твърде опасен.

Представих си Гандалф, направен на решето от картечен откос, вкопчен отчаяно в магическия си жезъл.

- Защото не са имали достатъчно мощен зумер ли?

- Защото все още не е създаден толкова мощен зумер. Избиха всички с коефициент над 150. За всеки случай.

Направих си кратка равносметка и попитах:

- Всички? Каза, че съм феномен, защото съм с коефициент 95. Явно е имало и доста по-добри.

- Тези хора... Бяха живели векове. Или поне много десетилетия. – той въздъхна. – Активирането на медиум с коефициент над 50 се случва средно веднъж на десет години. С коефициент над 60 – веднъж на петдесет-шестдесет години. С коефициент над 100...

- Ясно. – прекъснах го аз. Явно не му беше приятно да говори на тази тема. Реших да го разсея, съчетавайки полезното с приятното. – Какво точно е темпорален медиум?

- Това, което си.- отсече той.

- Представи си, че не знам какво съм и ми обясни по-подробно. – отговорих му язвително.

- Нямаме време за това.

Изсмях се в отговор на това изказване.

- Нали уж бяхме спрели времето?

Той се изправи и мълчаливо започна да съблича лежащия на земята бабаит.

- Студено ли ти стана? – изгъбарках го аз.

- Не, но ще ми трябват джобове. Искам да събера всички скапани зумери от тази сграда и да ги унищожа, докато е време.

- Нали уж времето е спряло!

- Само в този поток.

- Пак ми говориш на китайски. – Йохан обуваше панталона на горилата, който му идваше възголемичък, но пък за сметка на това имаше колан. Реших и аз да сменя нелепата си нощница и съборих единия от истуканите, за да му събуя панталона. Тупна на пода с глух удар. Какво пък, вече съм свободен човек и мога да се облека нормално... според обстоятелствата.

- Възможно е, да има други като тях в други времеви потоци. Имаше един подобен на нашия опит преди години... Няколко дежурни с портативен зумер и прясно заловен медиум се върнаха и провалиха цялата работа. Трябваха им само няколко пистолета и зумери на разположение. – в гласа му се прокрадна горчива нотка. Междувременно прибра един пистолет в джоба си. - Ще се погрижа тук да не е останал работещ зумер, ако някой се появи.

- Ако “някой се появи”, той няма да е “спрян” като тези, така ли?

- Не. Ще бъде напълно в състояние да създава проблеми.

Приключих с изхлузването на панталона от горката ми жертва и го обух. Този нямаше колан, а и да имаше, едва ли щеше да пасне на хилавото ми телосложение в момента. Вързах двата ъгъла покрай ципа на възел. Йохан вече се беше екипирал с бяла престилка. Не бих я предпочела пред риза или тениска, но наистина имаше по-големи джобове. Взех и аз една и смених омръзналата ми до болка нощница. Хубаво беше, да правя нещо по свой избор. Свободна... Йохан ме изгледа малко странно, докато се разсъбличах пред очите му, но реших, че мога и по-късно да му обясня, че съм нудист. Имахме по-важна работа.

- Познаваш ли това място? – попитах го, когато той понечи да тръгне към вратата.

- Прекарал съм тук близо петнадесет години... Би трябвало да съм наясно.

 

5.

 

            За пръв път прекрачих шибания праг на скапаната врата. Спомних си, как я гледах първия път, когато я отвориха. И как се отказах да я гледам по-късно. После ми я отваряха още няколко пъти, но аз упорито игнорирах тази дупка в стената, знаейки, че стои там, само за да ме дразни. А сега десният ми крак направи стъпка към другата страна. Навън. Левият го последва, носейки резките-белези от последните прекарани тук дни. Бях решена да направя всичко възможно тези резки наистина да са последните.

            Йохан ме поведе с бърза крачка по коридора, докато аз любопитно оглеждах обстановката. По стените имаше сложени в рамка снимки. Черно-бяла снимка на някакъв шкембест чичка с униформа. Снимка на усмихнати хора с бели престилки, прегърнати през рамо. Снимка на трима души с бели престилки, пак усмихнати. В краката им се беше свил на кълбо някакъв човек с каишка на врата. И тримата бяха със слушалка в дясното ухо...

            Йохан спря няколко метра по-нататък и отвори една остъклена вратичка в стената. Извади оттам някакъв уред със странна форма и го счупи в земята. В коридора подът си беше твърд, а не тапициран както в малката ми килийка.

- Авариен стационарен зумер. – поясни той. Изгледах мешавицата от пръснати парчета, но не видях никакви познати на технологичната ми мисъл части. От отломките се стичаше безцветна течност.

- Каква е тази течност?

- Вода.

Повдигнах вежди изненадана и продължихме нататък. След малко се зарадвах да видя една съвсем обикновена врата – с дръжка, панти и всичко останало. Дървена. Осъзнах, колко много ми беше омръзнала бялата тапицерия на килията. Йохан натисна дръжката и вратата се отвори безшумно. Явно пантите бяха добре смазани. Вратата водеше към помещение, пълно с монитори и датчици. По стените бяха пръснати различни на цвят лампички, които в момента не светеха. На един малък екран се мъдреше електронно цифрово изображение, което гласеше “196”. Пред него беше седнал един застинал тип с бяла престилка, втренчен уплашено в цифрата. Големият монитор на едната стена показваше кубична тапицирана в бяло килийка. Вратата й беше отворена, а вътре се наблюдаваше сцената от момента, когато онази свиня беше започнала да ме души.

- Това моята килия ли е?

- Твоята е. А това тук е датчикът на емисиите. Коефициентът ти е поне 131. Ти наистина си феномен. – той изведнъж ме награби и ми лепна една шумна целувка по бузата.

- Това пък за какво беше? – попитах аз в недоумение.

- Ако не беше ти, още щях да си стоя затворен в една от тия проклети кутийки. – той сякаш се смути и добави – Извинявай, ако съм казал нещо по-така... По едно време доста ти се бях ядосал. Всъщност ти нямаше как да знаеш, какво да направиш, но се справи отлично. Благодаря ти.

Почувствах се леко притеснена от тези откровения и отсякох:

- Хайде без сантименти. Всичко е ОК. Това е най-важното.

Йохан кимна и се насочи към пулта пред седналия... Служител?.. Надзирател? Повдигна един малък прозрачен пластмасов капак. Под него имаше устройство, подобно на онова, което счупи преди малко в коридора. Лежеше в малка безцветна локвичка, явно вече му бяха изтекли водите. Зумер значи? Ето какво ми беше пищяло в ушите толкова време.

- Този вече за нищо не става. – констатира Йохан и затвори капака.

- Защо тези неща са пълни с вода? – полюбопитствах аз.

- Водата има един вид памет. – поясни Йохан. – Направени са редица изследвания на тази тема. Молекулите й се подреждат в различни структури, в зависимост от това, какво се случва наоколо. Стуктурите се влияят и от човешките емоции. Преди години един немец започнал да изследва свойствата й във връзка с акумулирането на темпорални емисии. В резултат на това се появили зумерите. Работят само с чиста дестилирана вода.

Той претърси джобовете на седналия пред монитора надзирател и кимна доволно, когато не намери нищо.

- Те докога ще стоят така застинали?

- Докато не решиш да ги пуснеш. Или докато не се появи някой по-силен от теб да отблокира потока. Или някой, който успее да те убие. – той помълча малко и добави - Май все пак имаме късмет. Изглежда всички са били тук по време на спирането. Или поне тия от другите потоци не са намерили медиум за залавяне.

Излязохме от стаята и продължихме напред по коридора.

- А ако намерят медиум за залавяне, какво ще стане?

- Едва ли ще намерят. Онези от тях, които излизат в други потоци, са свързани с тукашните зумери. А тукашните зумери са спрени.

- Нищо не разбрах. – признах си аз.

- Без зумерите те... – той въздъхна, напъвайки се да измисли по-лесно смилаемо обяснение. – Губят контрола си над времето. Остават блокирани във времевия поток, в който се намират и не могат да надничат в мрежата.

- Да надничат в мрежата ли? – тонът ми даваше ясно да се разбере, че тази фраза нищо не ми говори.

- По-просто казано, не могат да видят следата, оставена от един медиум във времето. Не могат да познаят един медиум, дори да се разминат с него на улицата.

Стигнахме до още една дървена врата. Обстановката вътре беше идентична на тази в предишната наблюдателница. На монитора се мъдреше празна бяла килийка.

- Тук няма ли други затворени хора? И тази килия е празна.

- Сто на сто е имало някого вътре, щом този седи тук. – той кимна с брадичка към чичко доктор с бялата престилка, седнал вкаменен пред монитора.

- Но стаята е затворена. Как е излязъл?

- Най-вероятно голяма част от медиумите са се разбягали по други времеви потоци, още щом са усетили първия ми опит за спиране на времето. Предполагам, че съм успял да спра действието на зумерите поне за малко. След твоя времеви блокаж вече едва ли биха могли да се измъкнат.

- Защо?

- Твърде силен беше. Без малко да замразиш и мен.

Поклатих глава.

- Едно не разбирам – уж сме на място, където времето е спряло, пък ние си действаме съвсем нормално. Не би ли трябвало и ние да сме “спрени”?

Йохан отвори вече познатия ми от предишния “кабинет” капак и извади оттам зумера. Стовари върху него една възтежичка мраморна ваза, оставена на бюрото до пулта. Водата от вазата се плисна и се смеси с тази от зумера, а от оклюмалата хризантема се посипаха листенца.

- Медиумите като цяло са извън времето. Съществуват извън времевите потоци. По-силен медиум може да успее да блокира и замрази друг в определен поток. От своя страна другият медиум може да се съпротивлява на блокажа. Онези тримата с приемниците в ушите се съпротивляваха на моите опити да спра потока. Не успях да блокирам потока напълно, но го забавих, което най-вероятно е извело за малко зумерите извън строя. През това време по-предприемчивите медиуми са си били шута оттук. И съм им благодарен за това, защото по този начин са намалили коефициента на местните гадняри. Те черпят енергията си от хората в килиите.

Фактите започваха да се подреждат полека-лека в главата ми. Въпреки това не се чувствах, като да имам пълноценни познания по въпроса. Феномен ли? Темпорален медиум ли? Темпорален невежа, ето какво съм аз.

- Обещай да ми проведеш една темпорална лекция по-късно. – той се усмихна.

- От години не съм водил лекции на тази тема... С удоволствие. Още повече, че ми изглеждаш схватлива ученичка.

Помогнах му да претършуваме джобовете на местния наблюдател и открихме един портативен зумер. Йохан прибра джаджата със злорада усмивка. В другия джоб на надзирателя намерихме един пресен на вид сандвич, който си разделихме братски, с треперещи ръце.

- Божичко, откога не бях яла... храна! – измърморих аз с пълна уста. Езикът ми се гърчеше от удоволстие, усещайки вече забравените вкусове на сусамено хлебче, шунка, масло, кашкавал, горчица и маруля. Изсмях се, когато видях Йохан да дъвче лакомо, с виснали по дългата му брада трохи.

- Ама че сме жалка гледка! – констатирах аз накрая. – Колко още стаи трябва да обиколим?

- Сигурно над стотина. – смутолеви Йохан преживяйки.

- Множко са... – замислих се. – Но ако във всяка втора ни чака по сандвич, съм навита.

Излязохме и от тази стая. В следващата не намерихме сандвичи, но за сметка на това в бялата килийка на монитора се виждаше човек.

- Първо попадение. – отбеляза Йохан и започна да оглежда пулта. Намери бутон с надпис “Open” и го натисна. Нищо не се случи.

- Апаратурата не работи... – почеса се той по растите.

- Защо?

- Спряна е. Все пак, потокът е блокиран.

- Какво ще правим?

- По-късно... – отговори той неопределено и счупи поредния зумер.

- Онзи нещастник така ли ще го оставим да си седи в килийката? – възмутих се аз.

- Той също е блокиран. За него времето е спряло. По-късно. – отсече Йохан и тръгна да излиза от стаята.

- По-късно какво?

- По-късно аз ще се оправя. Първо да унищожим зумерите.

Докато приключим обиколката на сградата, вече бях капнала. Открихме около петдесетина затворници, които оставихме да вегетират до “по-късно”. Всички помещения бяха претърсени из основи за скрити портативни или стационарни зумери. Унищожавахме и предавателите, които видяхме по главите на някои от служителите в този зловещ санаториум. Хапнахме още два сандвича и едни солети.

Стаите се разполагаха на три доста обширни етажа. Четвъртият и последен етаж явно беше предвиден за персонала. Там имаше пет просторни апартамента с шест легла във всеки. Мебелировката беше семпла, във всеки апартамент имаше санитарен възел и баня. Имаше един “президентски апартамент” с хол-трапезария. Въздъхнах отчаяно в една от баните.

- Жалко, че всичко е спряно. Умирам за един душ.

Йохан завъртя кранчето на мивката и рукна вода.

- Водата е извън времето. – поясни той.  – Можеш също така да извършваш най-различни механични действия върху предметите. Например да въртиш тези кранчета. Можеш и огън за запалиш. Електронните прибори обаче няма да работят. Крушките светят, само защото са били спрени светнати. – чак сега забелязах, че не хвърлям сянка. - Не можеш да ги изключиш.

Той се прозя и добави:

- Мисля, че засега направихме достатъчно. Няма проблем да се изкъпем и да поспим. Ще използвам банята в съседния апартамент.

- Не съм се сблъсквала с топла вода от месеци. – ухилих се аз. – Изчезвай. Първият, който се събуди, ще събуди другия.

Йохан ми се усмихна и махна уморено с ръка за лека нощ. Докато беше още на прага се провикнах към гърба му:

- Да знаеш, че спя като пън! Не се притеснявай да ме събудиш с шутове.

Той кимна без да се обръща и излезе. Протегнах със задоволство уморения си гръб и огледах наличните принадлежности в банята. Душ-кабина, течен сапун, шампоан, хавлиени кърпи... Шкафче за баня?

Лицето ми не се отразяваше в огледалната вратичка на шкафчето. Какво пък, странно, но не и фатално явление. Надникнах в шкафчето, което си остана тъмно дори и след отваряне. “Крушките светят, само защото са били спрени светнати”... Явно шкафчето беше спряно на тъмно. Зашарих опипом вътре и намерих и двете неща, от които изпитвах отчаяна нужда. Нокторезачка и самобръсначка. Измих и двете със сапун на мивката. Бойлерът явно беше “спрян” в нагрято състояние, защото имаше топла вода. Зачудих се, дали водата ще бъде вечно топла, след като времето е спряло, или ще свърши в един момент. Какво все пак ще рече, че водата е извън времето?.. Карай, няма значение. Съблякох се бавно, предчувствайки удоволствието с цялото си същество. После влязох в душ-кабината и се накиснах под горещите струи... Сигурно се къпете, когато си поискате? Не знаете, каква неземна наслада е къпането. Както и бръсненето и рязането на нокти. Неволно почувствах изблик на любов към цивилизацията, с цялата й мърсотия, шумотевица и замърсяването на околната среда. Киснах се под душа поне четиридесет минути...

Увих се в пухкавите хавлии и прибрах нокторезачката и самобръсначката обратно в шкафчето. Видът им ме караше да се чувствам неудобно – и двете си останаха “на тъмно”, неосветени. За щастие това не ми пречеше да ги използвам, тъй като се открояваха отчетливо на фона на добре осветената баня.

Когато се довлякох до най-близкото легло, вече едвам държах очите си отворени. Беше застлано с всичко необходимо – може би използвани, но достатъчно чисти чаршафи, топли завивки, възглавница. Мушнах се под одеалата и ми се прищя да замъркам като котка. Заспах с неописуемо приятното и спокойно чувство, че никой няма да ме упои с газ, да ме залее с ледена вода или да ме върже в усмирителна риза...

 

6.

 

Събудих се добре отпочинала. Колко ли часа бях спала? Зачудих се, кое време на деня е, преди да си спомня, че времето е спряно. “Времето е изключително субективна величина”, казах си аз. Поне явно и спряното време беше достатъчно, за да се наспи човек. Станах от леглото и отскочих набързо до банята и тоалетната. В един от гардеробите в апартамента намерих някакви дрехи, някои от тях бяха с по-близък размер до моя от панталоните на вчерашната горила. Снабдих се с тениска, суичър и дънки с колан. Преборих изкушението да си тегля още един душ и се отправих към съседния апартамент да събудя Йохан.

В съседния апартамент нямаше никого. За момент си помислих, че Йохан просто е бил една от многото ми халюцинации и че всъщност още съм в бялата стая. Едното легло обаче беше разпиляно, сякаш някой беше спал в него наскоро.

- Ей? – повиках аз пред вратата на банята. Не получих отговор и влязох. Вътре също нямаше жива душа, но бялата престилка беше захвърлена в единия ъгъл върху куп използвани хавлии. Мивката пък беше пълна с косми, явно пичът беше решил да си постриже или обръсне брадата. “Ама че свинщина...”, помислих си и отидох да проверя и тоалетната. Там също нямаше никого.

Надзърнах набързо и в останалите стаи, а после в другите апартаменти на “ВИП”-етажа. Не намерих Йохан никъде и се отправих към долните етажи да го потърся. Третият и вторият етаж бяха все така празни, ако не броим “замразените”. Поне Йохан не се отзова отникъде, докато го виках из коридорите. В отделните кабинети не влизах, щеше да ми отнеме твърде много време. На първия етаж дочух шум някъде от лявото крило и се запътих натам. Цялата пустош наоколо вече беше започнала да ми изглежда съмнително, затова не виках повече. На един от завоите на коридора се сблъсках лице в лице с Йохан. По-точно с гърба му. Беше хванал под мищниците някакъв човек и го влачеше. Когато се блъсна в мен, се стресна и си пое рязко въздух. После видя, че съм аз и въздъхна с някакво не съвсем пълно облекчение.

- А, ти ли си... – брадата му беше постригана, а косата – подкъсена, но все още дълга. Така изглеждаше доста по-млад.

- Честита прическа. Къде си го помъкнал този? – посочих аз неподвижния му товар, облечен с бяла престилка.

- Навън. – отвърна Йохан кратко.

- Какво ще го правиш там?

- Нищо. – той отбягваше погледа ми и започна да ме гложди кофти предчувствие.

- Йохан, какво има? – попитах го подозрително.

- Нищо. – повтори той, почти троснато и остави тялото на земята. – Трябваше да си поспиш повече.

Погледнах замразения, лежеше по гръб с отворени очи.

- Къде си го помъкнал, наистина?

Той въздъхна и отговори:

- При останалите. Този беше последният. – аз започнах да се ядосвам.

- Ще ми кажеш ли, какво по дяволите правиш, или не?! – сопнах му се аз.

- Братска могила! – извика ми той в отговор.

- Какво?.. – заекнах аз объркана, после клекнах до замразения и го огледах по-внимателно. Изглеждаше си жив и здрав, макар и замразен.

- Инжекция. – поясни неохотно Йохан. – Бих по една на всеки от тях. В момента, в който времето се активира и кръвоносната им система заработи, ще умрат моментално. И безболезнено.

Погледнах го, невярвайки на ушите си. Инжекции ли?..

- Убил си ги всичките? Този е последният?

- Да, убих ги.

Усетих как постепенно побеснявам. Човешкият живот не биваше да се отнема толкова лесно!.. Чувствах лицето си изтръпнало.

- Защо?!

- Защото искам да освободя хората от килиите.

- И нищо по-умно ли не можа да измислиш?! – извиках му се аз. – Не можа ли просто да ги затвориш в някоя стая например?!

- А после какво? – кресна ми той ядосано. – Да ги държа като затворници цял живот ли? Или да им промия мозъците?

- Те бяха над сто човека! – натъртих всяка дума.

- Които са убили хиляди! Които са държали хиляди като животни в тия скапани килии! И които имат познания за технологията за създаване на зумерите!

Той млъкна за да си поеме дъх и поклати глава.

- Предпочетох да го направя сега, докато са замразени. Нищичко няма да усетят. Може би една кратка секунда на пробуждане, нищо повече... – той въздъхна. – И на мен не ми е приятно, но трябваше да го направя. Нямаше как да ги оставя.

            Той вече сякаш не ме забелязваше, а редеше оправдания за пред самия себе си.

            - Наистина са убили хиляди. Някои от тях дори съм ги виждал да го правят. Без капка колебание или угризение... Наблюдавали са ни как се лутаме из килиите си с години, измисляйки ни все по-неприятни преживявания, за да получат по-силни емисии. Глад, жажда, халюцинации, побой, студена вода... Ако ги бях оставил живи, щях да ги подложа на същото, просто за да ги гледам, как постепенно полудяват. Много по-човечно от моя страна е просто да ги убия. Не бих оставил на свобода нито един от тях. Пак ще направят зумери. Пак ще ни затворят като животни в зоопарк. Нас или други като нас. Просто защото ламтят за безсмъртие и са готови на всичко, за да го имат. Безсмъртие и власт...

            Той млъкна, загледан в пода. Дишаше тежко. Започнах да проумявам, че на него всъщност му е доста по-тежко да живее с мисълта за това, което е извършил, отколкото ми е на мен да се намеря пред свършен факт. Човекът се измъчваше от угризения. Търсеше оправдания, с които да излезе на чисто пред съвестта си.

- Защо не ме събуди? – попитах го аз, вече по-спокойно. Той продължи да мълчи. – Искаше да свършиш сам мръсната работа ли?

- За нищо на света не бих те помолил или накарал да участваш в това. – почти прошепна той. Въздъхнах и го огледах от глава до пети. Стоеше като наказано хлапе, което знае, че е направило белята и не смее да погледне майка си в очите.

- Е, станалото – станало. – изправих се и го потупах по рамото. Той сякаш се сепна и ме изгледа учудено. – Хайде, ще ти помогна да го занесеш... където там си решил.

Подхванах тялото за краката.

- На колко години си всъщност? – попита ме той объркано.

- На двадесет и пет. Ще ми помогнеш ли? – подканих го аз. Той хвана тялото под мишниците.

- А ти на колко години си? – попитах го аз запъхтяна, докато мъкнехме бъдещия труп по коридора.

- Роден съм 1925 година. – аз го погледнах учудено. Не изглеждаше на повече от тридесет и нещо.

- Бъзикаш се, нали?

- Ни най-малко... Виж, искам все пак да ти обясня, защо сметнах за необходимо да постъпя така...

- После ще говорим за това. – прекъснах го аз. – Вярвам ти.

- Вярваш ми? – попита той с нотка на съмнение.

- Никой не би направил нещо, от което да се чувства толкова кофти, колкото ти в момента, ако не е необходимо... Или поне ако той не си мисли, че е необходимо.

Взехме още един завой по коридора.

- Ти не си лош човек. Вярвам ти. – заключих аз.

- Откъде знаеш? – попита ме той с интонация от рода “Ти луда ли си?”.

- Женска интуиция! – отсякох аз със злорада усмивчица и продължих да мъкна товара си с още по-голяма скорост.

Когато излязохме навън, Йохан пак влезе в ролята на наказаното хлапе. Все гледаше да извърне лице встрани, за да не среща погледа ми, докато се тътреше заднишком, държейки неподвижното тяло под мишниците. Досетих се, какво ще видя, още преди да сме стигнали мястото. “Този беше последният”...

В един доста голям трап имаше спретнато подредена линия от тела. До трапа се мъдреше малко багерче, явно с негова помощ беше изкопана и самата яма. Трапът не беше много дълбок, явно самото багерче не позволяваше да се изкопае по-дълбока дупка от 2-3 метра. За сметка на това се простираше на дължина от около сто метра. Отместих поглед от неприятната гледка и обърнах лице към сградата, която остана зад гърба ми. Беше се сгушила между няколко невисоки хълма в един явно необитаван район. Над входната врата с мъдреше надпис “Психодиспансер Св. Йоан Кръстител”. Между хълмовете се виеше добре поддържан, но тесен асфалтиран път. Психодиспансер, значи? Наистина се чувствах, като да полудея след малко.

- Оттук нататък се оправяй сам. “Идеята” си е твоя. – отрязах аз, след която се запътих към една китна пейчица, разположена близко до входа. Цялата тази история беше започнала да ми идва в повечко. Седнах на пейката и се замечтах за цигара, оглеждайки навъсените сиви облаци над главата ми. С периферното си зрение улавях движенията на Йохан, който мълчаливо полагаше последното тяло в “братската могила”.

Сепнах се от унеса си, когато забелязах, че той се качва в багера.

- Сто процента ли си сигурен, че ще умрат моментално, щом времето пак тръгне? – извиках му аз. Болната ми фантазия вече рисуваше в главата ми картина на това, как стотина човека се събуждат под два метра пръст и се задушават бавно, с приглушени стонове.

- Сигурен съм. – отговори Йохан пресипнало. – Имам медицинско образование. И доста практика.

- Практика в убийствата на хора с инжекции ли? – отбелязах язвително.

- В това също. – каза той след няколко секунди мълчание. Беше седнал в кабината на багера, гледайки замислено лоста. – По време на войната убих един приятел по същия начин. Беше тежко ранен, умираше и ме помоли да го отърва от мъките.

Той стартира багера и започна да зарива дупката. Помълчах известно време, колебаейки се, дали да намразя себе си, или него. После му извиках:

- Извинявай. Понякога приказвам без да мисля. – “За какво се извиняваш?!”, кресна нещо в главата ми. “Той току-що отрепа над сто души!”. “Ще помисля по този въпрос, когато имам цялата информация и претегля всички за и против”, отсече моето по-разумно “Аз”.

Запълването на трапа не отне много време. Йохан заравни натрупаната пръст, минавайки няколко пъти с багера отгоре й. Въображението ми пак се разигра и се прибрах вътре в сградата, за да не гледам “погребението”. Въртях се безцелно по коридорите известно време. Радостта от свободата беше изместена от някакво гадно чувство, все едно съм се насрала на метеното, а после съм хапнала малко мърша.

Йохан ме намери седнала на стола пред монитора в един от “кабинетите” на втория етаж. Гледах замръзналото изображение на човек с бяла нощница, който се беше свил на кълбо в ъгъла на тапицирана в бяло стая.

- Май вече е време да поговорим. – отбеляза Йохан. Кимнах.

- ОК. Ти започни с говоренето, а аз ще се отдам на слушане.

Йохан седна на ръба на пулта и въздъхна тежко.

- Всичко започна преди около петнадесет години астрономическо време...

Идеята за създаване на Центъра се зародила, след като няколко темпорални медиуми осъществили връзка помежду си и започнали да издирват и други. Внимателно подбрали темпоралния поток и мястото, където да бъде построена сградата. Тогава табелката над врата все още гласяла “Център за неврологични изследвания”, а не “Психодиспансер”. Сред основателите на центъра бил и Мартин, медиумът с феноменален и все още ненадминат коефициент, за който Йохан ми беше разказвал по-рано. Целта на начинанието била да се изследва времето и темпоралните явления, такива, каквито ги виждат медиумите. Друга, не по-малко важна задача на Центъра била да се намират бързо прясно активираните медиуми и да им се обясняват нещата, преди да са направили някоя беля. Постепенно в екипа на Центъра били събрани над двеста човека. Всичките медиуми.

След няколко години било повдигнато първото предложение в изследванията да се включат и обикновени хора. Ставало дума за роднини на един от медиумите. Предложението било прието с учудващо голямо мнозинство. Постепенно и други медиуми започнали да включват свои роднини и близки приятели в екипа. Сътрудничеството между обикновените хора и медиумите дало добър резултат. Особено след появата на Карл Ленц. Гениален учен, обикновен човек. Той пръв се сетил да проучи свойствата на водата и взаимодействието й с промените във времето и емисиите, излъчвани от медиумите. Той осъществил и първото голямо откритие на Центъра – че водата е извън времето. Не просто заради това, че остава “активна”, след като времето спре. Гравитацията също си остава действаща в един спрян времеви поток. И не само тя. Не това било най-важното. Когато всичко друго спира, водата запазва обичайните си свойства и дори отразява събитията в един спрян темпорален поток, образувайки нови структури от молекулите си. Разбира се, никой не би могъл да “прочете” по тези структури, какво точно се е случило, но и самият факт на съществуването им бил откритие. Водата реагирала на обекти “извън времето” и медиуми в един спрян времеви поток. Центърът започнал да развива изследванията в тази насока. Екипът по изследване на свойствата на водата бил оглавен от Карл Ленц.

Години по-късно бил създаден и първият зумер. Доста едър по размери и нескопосан на вид, но работещ. Първоначално го наричали транслатор. С негова помощ успели да уловят темпоралните емисии на медиум и да ги прехвърлят на обикновен човек, така че той да може да ги използва. За пръв път обикновен човек видял Мрежата. За пръв път активиран медиум спрял да вижда и усеща Мрежата. Провели опити и било установено, че обикновен човек може да пътува във времето, използвайки зумер, като връзката между него и медиума-дарител не се нарушавала от разстоянията и разликите в темпоралните потоци. Най-сетне служителите в Центъра, които не били медиуми, могли да се насладят от първо лице на това чудо, което досега били проучвали само на хартия. За да улеснят пътуванията, положили доста усилия да намалят обема на приемника и предавателя на зумера. Опитали да отстранят и неприятния микрофоничен ефект, на който се подлагал дарителят, но без успех. Изглежда явлението било свързано със самата загуба на контрол на медиума над времето. Само дарителят чувал достадното пищене в ушите. Постепенно терминът “транслатор” бил изместен от думата “зумер”, с която медиумите започнали да наричат уреда именно заради пищенето.

Медиумите не били твърде склонни да се подлагат на действието на зумера за повече от няколко часа. Усещането не било от най-приятните. Междувременно обикновените хора от екипа искали да “сърфират” в Мрежата все по-често и все по-задълго. Оправдавали това свое желание с изследванията, докато постепенно развивали все по-силен страх, че ще изпуснат контрола над времето от ръцете си. Безкрайна свобода, безкрайно познание, безкрайно време... Не на последно място по важност бил фактът, че при използване на зумера реципиентът спирал да старее, а донорът напротив, започвал да старее. Самите медиуми по природа са извън времето и не остаряват. Но никой от тях не би отстъпил тази своя дарба на обикновен човек, лишавайки се от собствения си живот и способности, прекарвайки години под въздействието на зумер. Освен това подобна саможертва би била излишна, тъй като остарявайки медиумът рано или късно би умрял и връзката с Мрежата на реципиента отново би била прекъсната. Единственият начин обикновен човек да прекара голяма част от вечността като медиум, бил да използва и сменя донори. Постоянно. Векове наред. Никой не си представял, че този нечовешки метод някой ден ще стане реалност.

Дошъл ден, в който голяма част от обикновените хора в екипа на Центъра изчезнали. Никой не могъл да даде обяснение за това. По-късно Йохан разбрал, че те просто са били убити, тъй като се обявили против плана на останалите. Самият план бил прецизно обмислен и изпълнен. Все пак зад него стояли редица квалифицирани учени, свикнали да изпипват всичко до последната подробност. Организаторите се погрижили да измислят причина, поради която всички техни бъдещи жертви да се намират в сградата в определен ден. Само за няколко часа всички медиуми от екипа били или заловени и поставени под действието на зумер, или убити. Пръв бил убит Мартин, определен като твърде опасен, за да остане жив. Убит от хора, които смятал за свои колеги и приятели.

Центърът останал под контрола на обикновените хора от екипа. Начело с Карл Ленц, вече 67-годишен, но с изгледи да остане на същата възраст вечно. Била създадена специална група хора, които екипирани със зумер-предаватели следели Мрежата за появата на нови медиуми и ги залавяли възможно най-бързо. Към екипа се присъединили и други хора, внимателно подбрани. Табелката над входната врата била сменена с надпис “Психодиспансер”, а самата организация на Центъра започнала да наподобява мафия. Всичко било строго засекретено, в общността се включвали нови хора само при наличието на “излишни” заловени медиуми. Защо да пръскат ценните емисии на вятъра? Така или иначе не биха пуснали вече заловен медиум на свобода. Той би могъл да направи някоя беля – да спре времето, да изтрие потока или да се върне във времето, за да изненада неприятно “господарите” си. Медиумите били държани на къс повод и под ключ, като бесни кучета. Затрупвали ги с кофти преживявания, за да увеличат интензитета на емисиите. Разбира се, никой медиум не бил склонен да “излъчва” по-силно по собствена воля. За сметка на това стресът, неприятните емоции и отчаянието автоматично повишавали нивото на емисиите. Това, че методите не били твърде хуманни, не смущавало съвестта на узурпаторите.

Около година преди моето собствено залавяне в Центъра бил докаран прясно активиран медиум. Новобранец. Коефициентът му се оказал твърде висок, след упояването с газ той претоварил зумера и в паниката си успял да спре времето, въпреки че нямал представа какво точно прави. Йохан пръв усетил блокирането на потока и успял да се измъкне в момента, когато зумерът вече бил извън строя, а потокът още не бил замразен. Избягал в друг времеви поток, след което се върнал и се хвърлил да предотвари повторното поробване на медиумите, търсейки и унищожавайки наличните зумери. За лош късмет обаче една от “десантните групи” била в друг времеви поток, с току-що заловен медиум. Върнали се, използвайки емисиите на заловения новобранец. Убили твърде талантливия новак, който се лутал объркан и дрогиран из килията си. Това отново освободило времето и целият екип на Центъра се втурнал да потуши “бунта”. Замразяването на времето станало твърде бързо, така че килиите били все така пълни с донори. Копелетата използвали емисиите им, за да спрат опита на Йохан да блокира пак потока, пребили го и отново го затворили. Той бил твърде ценен кадър – бил с висок коефициент, но не и достатъчно висок, за да представлява опасност. Предпочитали да го изцедят до дупка и да го оставят да умре от старост, вместо да го убият на място.

- Сега може би разбираш, защо постъпих по този начин. А може би не... Искам да унищожа цялата тази организация от корен. Да залича самата нея и всякаква възможност нещо подобно да възникне отново.

- Спомена нещо за “изтриване” на поток. Какво означава това?

- Пълно заличаване на времевия поток. Приеми думата “изтриване” буквално. Всъщност, ще трябва да научиш още много за времето, преди да го разбереш.

- Защо не си “изтрил” потока, когато си се върнал тогава?

- Как да ти го обясня по-просто... – той помисли малко и продължи: - Времевият поток представлява вариант на реалността. Поредица от случайности. Изтриването му може да има различни нива. Можеш да изтриеш само последното разклонение от потока, в което някаква случайност е довела до образуването на клон. Можеш да триеш и в дълбочина, движейки се по основния поток събития. Това автоматично заличава всички други притоци, произтекли от основния поток. Милиони светове. Бих могъл да изтрия потока, в който се намира тази сграда, унищожавайки редица други вероятности. Хората обаче щяха да си останат, защото носейки зумери са извън времето. Бих могъл да изтрия родния им поток, заличавайки вероятността тези хора да се появят на бял свят изобщо. Много от тях обаче са дошли тук от други потоци. И тях ли да изтрия?

Замислих се над този поток информация относно “потоците” и попитах:

- Как изглежда едно изтриване? – започна да ме гложди кофти предчувствие.

- Реалността на потока изчезва. Губи структурата си на реалност.

- Как точно изглежда това? – упорствах аз.

- Неописуемо. Всичко се пръска и се превръща в нищо.

Вече не ми се искаше да питам, но все пак го направих:

- А как става?

- Нали няма да направиш нещо необмислено? – попита ме той подозрително.

- Не бе, човек. Просто искам да знам.

- Ами... Медиумът трябва да бъде твърдо убеден, че тази реалност не трябва да съществува. И да го пожелае. Искрено. Има дори една странна теория, че един медиум не може да допусне грешка. Че ако е решил да изтрие някой поток, значи потокът наистина е бил “грешен”. Че природата ни е създала, за да бъдем нещо като чистачи на Мрежата.

- Значи това е станало... – заключих аз сухо, гризейки кожичките на пръстите си.

- Какво е станало? – недоумяваше Йохан.

- Изтрила съм потока си.

 

7.

 

            Йохан се захвана трескаво да ме разпитва откъде съм толкова сигурна и как точно е станало. Махнах с ръка неопределено и не му отговорих. Изобщо не ми се приказваше в момента. Бях изтрила шибания си поток. Реалността, в която бях живяла. Реалността, която ме беше създала. Хората, които ме познаваха и онези, които обичах. Всичко. Мамка му...

- Не ми изглеждаш добре. – отбеляза Йохан загрижено.

- Сигурно, защото не съм добре. – въздъхнах и изядох още една кожичка от пръстите си.

- Мога ли да помогна с нещо?

- Ако можеше да извадиш от шапката си на фокусник няколко бири и кутия цигари, щеше да можеш.

- Това лесно ще се уреди. – махна той с ръка. Погледнах го учудено. – Но все пак... Ако те притеснява това, което си мисля, че те притеснява... Има още много други притоци на твоя поток. Ако беше изтрила потока твърде назад, просто щеше да изчезнеш. Нямаше да си се раждала. Сигурен съм, че има още поне стотина притока, в които това, което би ти липсвало, още го има. Изтрила си достатъчно малък приток.

- Мерси. Наистина това ме притесняваше.

- Хайде, не го взимай толкова навътре. – той ме потупа по рамото успокоително. – Като понаучиш повече за времето, сама ще се убедиш, че не си направила нищо фатално. Бира и цигари ли каза?..

За част от секундата образът му се замъгли, след което отново се избистри. Държеше каса “Karlsberg”, върху бутилките се мъдреше един стек “Marlboro”. Оцъклих се насреща му.

- Ъ-ъ... – подадох аз неуверено. – А отварачка?

Той остави касата бира на пода и поклати глава с раздразнение.

- Да бе, как не се сетих... – после пак се замъгли и се появи отново с отварачка в дясната ръка.

- Аз онова за фокусника и шапката го казах само на майтап... – измънках аз. Той се почеса по главата.

- Извинявай, сигурно малко странно ти изглежда. Но в спрял времеви поток не мога да се появя в друг момент, освен в същия, в който съм изчезнал. По-точно – той потокът си е спрян, намираме се все в един и същи момент...

- Добре! – прекъснах го. – Имам предложение. Да прекараме следващите няколко часа от същия момент, като се напием като кучета. Без повече лекции.

Замъкнахме бирите в един от апартаментите на най-горния етаж. Сградата, разбира се, имаше асансьор, но той не работеше в спряло време. Това, да се напиеш и да изтрезнееш за един момент си има и своите недостатъци... Наложих вето на всякакви образователни разговори за природата на времето, явно хал хабер си нямах по въпроса, а големите лекции можеха да почакат.

Още на третата бира и двамата бяхме доста в джаза – аз не бях пила от месеци, а Йохан – от години. Първата цигара също ми замая главата. Сигурно би било разумно да откажа цигарите след принудителните пости в бялата стая, но на кого му пука? Лошите навици са най-трайни. Йохан впрочем също се оказа непоправим пушач. Той отскочи още няколко пъти до “шапката на фокусника” за още една каса бира, ядки, храна и други подобни глезотии. На четвъртата бира го попитах, защо не размразим потока, за да се включат и другите затворници в партито. Каза, че имам нужда от доста уроци, преди да размразя потока безопасно.

Оттам нататък отбягвахме всички “темпорални” или тежко-сериозни теми. Разправяхме си вицове и весели случки от други пиянски вечери. Споделяхме си подробности от живота – кой какъв е, на какво се кефи и за какво се бори. Йохан беше завършил две висши образования – медицинско (с профил неврология) и информатика. Аз от своя страна го светнах, че съм проста филоложка и съм пълна нула в точните науки. Описахме един на друг жилищата си (Йохан изрази съмнение, че къщата му все още е на негово разположение след три години затворничество) и започнахме да се надцакваме, кой си е бил подредил по-шантав интериор. После Йохан разказа, как веднъж е сърфирал из Мрежата пиян на кирка и колко гафове е направил. Изплашил до смърт някакви бабки, като се появил от нищото, и им обяснил, че е Богът на махмурлука и че не трябва да казват на никого, че са го виждали. Смях се до сълзи.

На свой ред му разправих историята на моите халюцинации в бялата стая и как превърнах Смърделин в приятелче за бира и шах. Йохан се смя като обезумял, не знам дали защото наистина съм забавен събеседник, или защото вече бяхме пияни на тараба. После ми предложи да ми донесе една бутилка от зелената мъгла, ако искам да се надишам, и пак се спука да се смее. Заплаших го, че ако наистина си направи майтапа да ми донесе зелена мъгла, ще му излея кофа студена вода на главата, да си припомни добрите стари времена. Той вдигна наздравица за “едни по-добри времена” и и двамата избухнахме в луд хилеж.

Цялото нещо приключи с това, че избутахме настрана втората каса, в която бяха останали още три бири, изпълзяхме до двете най-близки легла и заспахме като мъртъвци. Преди да се хоризонтираме Йохан най-сериозно ме увери със заплитащ се език, че утре ме очаква тежък учебен ден по теория на времето и че нямало да приеме никакви оправдания и молби за отлагане на уроците от моя страна. Изгрухтях утвърдително в знак на съгласие и му пожелах лека нощ.

Очакваше ме не само тежък учебен ден, но и тежък махмурлук. Събудих се с усещането, че главата ми е с ромбоидна форма и затова не може да легне удобно върху възглавницата. В тила ми пулсираше тъпа болка, устата ми беше пресъхнала, а гърлото ми свистеше от гъсти никотинови храчки. Просто чудесно... Теглих си един продължителен горещ душ, като на средата на процеса се изнесох с панически подскоци към съседната баня, тъй като топлата вода в предишния бойлер се изчерпа. Вече направо ми се повръщаше от студени душове. Йохан още хъркаше шумно в стаята, която използвахме за барче. Закусих обилно с нещата, които бяха останали от пиянската ни трапеза, след което взе да ми става скучно. Главата ми беше все така четвъртита и неудобна за спане. Подсвирнах към Йохан, който беше заспал с дрехите направо върху завивките на съседното легло.

- Ей, поспаланко! Хайде, почивката свърши.

Той спря да хърка и измънка нещо под нос. После бавно и мъчително седна в леглото, придържайки главата си с ръка, сигурно за да не вземе да се търкулне на пода.

- Майчице, как ме цепи главата!..

- Как няма да те цепи, след толкова пиене? – подхърлих аз поучително. – Хайде, обеща ми тежък учебен ден.

- Знам... – той разтърка очи и спусна крака на пода. – Чакай само да си дръпна един душ.

Той се запъти с уморена крачка към най-близката баня, но аз му викнах:

- Не там! Изхабих топлата вода в този бойлер.

Той се обърна и ме изгледа някак обидено, след което с тежка въздишка се отправи към по-далечните бани. Върна се вече почти човек и седна и той да хапне от вчерашните останки (думата “вчерашни” естествено не е много точна, но как иначе да го кажа?).

- Ще отскочиш ли за кафе?

Той ме погледна кръвнишки и изломоти с пълна уста:

- За мен почивка няма ли? Чакай малко да хапна поне.

След закуската наистина “отскочи” за кафе и се върна с две големи димящи картонени чаши. Приех едната с хиляди благодарности на уста и запалих цигара.

- Всичко, което носиш, е крадено, нали? – попитах аз. Той сви рамене.

- Разбира се. Повечето истории за виртуозни джебчии се зараждат именно от забежките на някой закъсал медиум.

- Вие всъщност с какви пари издържахте цялата тази институция тук? – загложди ме любопитството. Йохан се ухили многозначително. – Кажи де!

- Първоначално правихме някакви лични вложения и си работихме като нормални хора в потоците. После отсвирихме и започнахме да крадем по малко. Наистина по малко, и то от хора, които си го заслужават.

- Робин Худ и компания. – констатирах аз.

- Може и така да се каже. Но ако имаш скрупули, можеш да си подариш кафето на мен. – заяви той лукаво.

- Какви скрупули да имам, ти си извършителят. – заявих аз нагло и продължих да си пия кафенцето.

- Ще видиш ти, като минеш необходимото обучение. Тогава ти ще тичаш по поръчки. – заплаши ме той. Аз свих рамене.

- Само кажи кога започваме.

- Като си допушиш цигарата. – отсече той. Оставаха ми само няколко дръпки отрова за транзитен пропуск през нещастната старост.

- Няма нужда да чакаш, започвай.

- Не бъди твърде самоуверена.

- Винаги съм била такава.

Известно време се гледахме един друг в очите, Йохан явно се чудеше, дали изобщо съм в час за каквито и да било сериозни уроци. После сви рамене.

- Добре тогава. Но после да не кажеш “не мога”...

- Няма “не мога”, има “не искам”. – прекъснах го с една от фразите, които бях приела за житейска истина. – Понякога е “не става” или “по-късно”. Но “не мога” е за много крайни случаи.

- Наистина си твърде самоуверена за възрастта си. – каза той покровителствено.

- Забрави възрастта ми и давай по същество. – пропуснах останалата част от обясненията. Никога и никой не беше имал вяра в мен от самото начало. Доверието се печели в резултат на действия, не на приказки.

- Добре тогава. Ще започнем със сърфиране на Мрежата. За да ме разбираш по-добре след това. – не го разбрах добре като цяло, но кимнах в очакване.

- Иска се концентрация. – пак кимнах. – Има го вътре в теб, но ще трябва да го намериш. Затвори очи като за начало.

Послушах съвета му и усетих, че все още ми се мота малко главата.

- Ти най-добре познаваш своя поток. Започни да мислиш за него.

Започнах да мисля и мислите не ми донесоха нищо, освен болка. И подправени с болка хубави спомени. И носталгия. Всъщност, май подправените с болка хубави спомени се казват носталгия като цяло.

- Мисля, какво следва? – попитах нетърпеливо след известно време мълчание.

- Спри да блокираш каквото и да било от емоциите и мислите си. – каза инструкторът. Без малко да му кажа “не”. После си казах “мога”.

- Това ми звучи като онова предложение, да си поръчам гадни халцове от зелената мъгла. – изкоментирах аз. Опитът е доказал, че не мога да мълча повече от десет секунди без наложителна причина.

- Няма значение. Просто млъкни и си мисли за нещата, каквито са там. – последвах съвета и продължих да мисля.

- Виждаш ли го? – попита той след известно време.

- Какво да виждам? – отговорих гневно със затворени очи, впускайки се все по-дълбоко в своята лична драма.

- Своя поток.

- Какво ще рече да го виждам? – възроптах аз, ламтейки за по-точни понятия. Откъде да знам, дали виждам това, което той има предвид?

- Да го виждаш, все едно си там. Не като спомен, а като реалност. – уточни Йохан.

- Не, не го виждам. – отговорих веднага. Чух го, как въздъхна, но не отворих очи.

- Чакай, май е моя грешката. – каза той после. – Мисли за своя свят, но от онова време, което не би изтрила. Възможно е онази част, за която ти говорих преди малко, да е изтрита.

- Това ще е по-приятно. - съгласих се аз и продължих да мисля. Носталгията си остана, но се опитах да отхвърля всички неща, които не би трябвало да стават. Остана прекрасното в живота ми. Любов... Една по-наивна Аз, по-вярваща... Идеали... Четката за зъби, която продължаваше да стои в шкафчето в банята ми, въпреки че месеци наред се чудих, защо не съм я изхвърлила още. Очакването, че някой ще я използва... Някой ден... Може би днес...

- Виждаш ли го? – попита пак Йохан.

- Чакай малко. – отсякох аз и продължих да мисля. За онзи мой живот, който беше прекрасен, с изгледи за прекрасно бъдеще. За онзи живот, който смятах, че ще продължи до смъртта ми. По начина, по който го виждах. За нещата, които мислех, че гадният късмет не може да победи. Вярата, отдавна изгубена. Волята за живот, не от вроден инат и чувство за отговорност, а за удоволствие, в очакване за нещо по-добро... Чувството, че всичко хубаво предстои... Попих болката без остатък, без да мисля за нея. Както бях правила безброй пъти. Отпъдих мисълта, че от всичко това трябва да стане нещо, което иска Йохан. Не ми трябваха гласове в главата, които да питат “Стана ли? Успя ли?”. Потънах дълбоко. В предишното си Аз. Във вярата в доброто. В усещането, че имам безкрайно много време, но ще го използвам, все едно това е последният ми ден на този свят. Във вярата в Любовта с голямо Л. Във вярата, че има причина за нещата, които се случват. Добра причина. И го видях.

Бях там, не в моята роля, а в ролята на наблюдател. Виждах всичките си спомени. Не като на филм, а като нещо, което се случва наистина. Гледах себе си отстрани и знаех, какво изпитва това момиче пред очите ми. Това бяха моите спомени, обаче от трето лице. Знаех, че аз съм човекът, когото наблюдавам, но знаех също така, че аз всъщност седя на леглото на последния етаж на “психодиспансера” и Йохан ме обучава. Идеше ми да поправя сума неща в миналото си. Неизказани или прибързано изказани думи. Но знаех, че съм само наблюдател... Виждах себе си, как изживявам отдавна отминали моменти и как казвам обмисляни впоследствие неща. Виждах щастливото изражение на лицето си...

- Мисля, че съм там. – успях да изцедя от устата си.

- Чудесно! – реагира веднага Йохан. – Закрепи се там за известно време и просто наблюдавай.

Ставаше все по-болезнено. Тъй като вече бях там, болката не ми пречеше. Допуснах да я усетя. Искаше ми се да съм на мястото на онова момиче. На онази Мирна, която виждах в момента. Сигурно много неща можеха да се променят. Неща, които се очакваше да станат... Прескачах от спомен на спомен, измъчвайки се с отдавна изгубени неща. Бях забравила, колко щастлива можех да бъда. Губех си времето да наблюдавам миналото си и да завиждам сама на себе си. Жалка история.

- Добре, мисля, че е достатъчно. – изрече Йохан най-сетне. – Сега се опитай да намериш потока, в който се намираме.

- По какъв точно начин, ако смея да попитам? – изцепих се аз саркастично.

- Просто опитай и евентуално ще разбереш.

“Просто” опитах. Нищо не стана и се чувствах доста нелепо, търсейки из акъла си реалност, която щях да видя, стига да си отворех очите.

- Хайде! – подкани ме Йохан нетърпеливо. Напънах се повече. Опитах се да си представя стаята, нас двамата,  как седим в нея. Даже да си представя моята напрегната физиономия в момента.

- Представи си го като пътуване. – подсказа Йохан. Кимнах и в следващия момент нещо сякаш ме грабна и ме подхлъзна по една въздългичка линия, после по още една... И най-сетне видях Мрежата... Първоначално направо се стреснах. Загубих каквото и да било чувство за ориентация в пространството, вече нямаше значение кое е горе и кое долу. Всичките ми сетива за момент бяха изместени от необятната Мрежа. Не е правилно да се каже, че я виждах, просто я чувствах, както човек усеща гравитацията. Беше огромна.

- Т-това ли е Мрежата? – заекнах аз.

- Виждаш ли я? – попита ме Йохан учудено.

- Така мисля...

- Не може да бъде. Толкова бързо... Опиши ми, какво виждаш.

- Ами... – сърцето ми биеше бясно в гърдите, усещах Мрежата като огромна вселена, кацнала изведнъж на ръката ми като пеперуда. – Не че го виждам, по-скоро го усещам. Едно огромно кълбо... Изплетено от... линии. Не мога да го опиша.

- Можеш да отвориш очи вече.

Примигнах срещу него, стаята ми се струваше необичайно светла след дългото мижене.

- Я ми го опиши пак сега. – Йохан ме гледаше учудено.

- Все едно... Много линии, излизащи от един център. Разклоняващи се понякога. И всичко това образува нещо като кълбо. – въпреки че бях отворила очи, все още усещах кацналата на ръката ми вселена. Той поклати глава.

- Не е за вярване. Видяла си Мрежата.

- Защо да не е за вярване, нали това беше целта?

- Никога не съм виждал някой да се свърже за пръв път с Мрежата толкова бързо.

- А това чувство... – беше ми някак неудобно от присъствието на цялото това необятно нещо в главата ми. – Кога ще изчезне?

- Никога. – отсече Йохан. – Или когато ти сложат зумер.

- Какво? – попитах го аз на висок глас. – Това нещо остава в главата ми завинаги?

- Ще свикнеш. – увери ме той. Пак затворих очи и се плъзнах мислено по линиите. През живота си не си бях представяла нещо толкова голямо. Изведнъж ме осени една мисъл.

- Това ли са потоците? Тези разклонени линии?

- Да.

- Сега разбирам, защо им викате потоци. – разумът ми се плъзгаше по линиите в бесен слалом, сякаш повлечен от силно течение.

- Отвори очи и не се заигравай. Само това липсва, да скочиш в някой поток и да се чудя, къде да те търся.

Послушно се подчиних.

- Урок номер две. Надничане. Надничане се казва онова, което направи преди малко със собственото си минало. Можеш да го правиш и в други потоци сега, когато виждаш Мрежата. Само не скачай никъде, моля ти се. Само наблюдавай.

Кимнах и пак затворих очи. Надничане, значи? Плъзнах се по няколко потока, спрях на един и “надникнах”. Чувството беше, сякаш се стоварих на земята от космоса. Върху някакъв нощен град. Голяма работа, нищо интересно. Плъзнах се пак по линиите и надникнах другаде. Планински пейзаж. Нямах представа, в коя точка на земното кълбо се намира. Явно бая нависоко, защото нямаше нито дървета, нито хора, само снегове. Замислих се за времената, когато трябваше да работя като вол с месеци или да търся спонсори, за да отида на подобно място.

- Можеш да надничаш където си поискаш, няма никакъв риск.  Но ако скачаш, трябва да имаш предвид, в кое време си. Стига надничане, отвори очи за една лекцийка.

Изскочих от Мрежата и го зяпнах в очакване. Обещаваше да бъде доста интересно.

- Потоците са вероятностни линии на реалността. Всичките тръгват от един център, затова образуват кълбо. Всичките се разклоняват в нови притоци и при най-малката промяна в реалността.

Кимнах мълчаливо и продължих да слушам.

- Медиумите могат да надничат и да скачат във всяка една точка от която и да било вероятност. Само в миналото, обаче. Бъдещето още не се е случило, затова каквото и да си чела в научната фантастика, не пътуваме в бъдещето. Точно затова линиите образуват сфера. Краят на всяка линия е настоящето. Сферата нараства непрекъснато и равномерно. Има малко по-къси линии, но това се дължи на спиране на потока, както направихме и тук. Този поток ще си остане по-къс от останалите. Ако си в спрян поток и скочиш към настоящето, можеш да останеш с впечатление, че си скочила в бъдещето. Но всъщност не е така – просто си изостанала от настоящето.

- Искам да питам нещо. – прекъснах го аз.

- Какво?

- Каза, че можем да скачаме във всяка една точка на всяка една вероятност. Разбирам, че можем да избираме времето и потока, в който да скочим. Но можем ли да избираме мястото?

- Разбира се, стига да си направиш труда да намериш мястото, което търсиш.

- Да, но ако се върна пет минути назад от този момент... Ако потокът не беше спрян. – уточних аз. – Щях да се озова на същото място. Как става номерът?

- Не е точно така. Пространството се намира във времето, а не обратно. Линиите на потоците не са само вектор, те имат и сечение. Можеш да ги обикаляш от различни ъгли, търсейки чрез надничане мястото, което ти трябва. Това не е проблем. Потоците са реалност. А пространството е разположено в тях и ти можеш да използваш това.

- Защо тогава мъкнахме вчера касата бира по стълбите, а не се пренесохме през прехваленото пространство-във-времето?

- Защото търсенето отнема време. Бас ловя, че нямаш представа, къде си надничала преди малко. Нито в коя година, нито къде точно в пространството.

Ухилих се нагло.

- Абсолютно никаква.

- Там е работата. Още нещо за скачането. На практика можеш да скочиш колкото си искаш назад във времето. Но има едно условие. Ако скачаш във времето, което е било преди да си се активирала като медиум, започваш пак да старееш. С нормална скорост. Както старее един нормален човек. Ако скочиш във време, отпреди да си била родена, скоростта на стареене се засилва правопропорционално на времето, в което се връщаш назад. Веднъж видях един медиум да скача на около 400 години назад от времето на раждането си. Състари се видимо с около 50-60 години за няма и половин минута.

- Затова ли каза, че надничането е безопасно?

- Точно затова.

- Значи мога да “надникна” във времето отпреди хиляда години?

- Надничането толкова назад обикновено води до доста неприятни усещания и хората спират да надничат там. Тези, които не спират от инат, се връщат с умствени увреждания. Причината за това е още неизвестна, но внимавай. Иначе не води до състаряване като скачането. Просто можеш да го усетиш, преди да е станало късно.

- Тази ваша “свобода” е доста по-ограничена, отколкото си мислех. – отбелязах аз критично. Все пак “човешкият” екип на Центъра беше избил сума народ заради тази широта на възможностите.

- Такава си е. – сви рамене Йохан. – Все едно да кажеш, че слънцето е ограничено, защото изгрява на изток и залязва на запад. Просто това са правилата на играта.

- Ясно. Не възразявам. – съгласих се аз.

- Да спреш времеви поток, означава да спреш нарастването на времевата линия, спрямо останалите нива на настоящето. – продължи Йохан. – Потоците, които са били спирани, остават по-назад от останалите. Няма начин да ги пришпориш напред. Могат да се изравнят с “нормалните” потоци, само ако спреш всички нормални за същото време. А те са твърде много.

Кимнах, защото той ме погледна въпросително, а дотук нямах неясноти по въпроса.

- Спираните някога потоци са изключения. Ако скочиш на края на който и да било поток, би трябвало да се озовеш в настоящето. В настоящата дата. Ако скочиш в спиран поток, може да се озовеш на известно време разлика по-назад. Общо взето на никой не му се стои в спрян поток повече от няколко дни. Или просто го освобождава, или си тръгва от него и го освобождава. Тук идва и една малка лекция за етиката. – Йохан повдигна десен показалец, за да наблегне на този момент от повествованието си. – Никой адекватен медиум няма да остави спрян поток. Спрените за твърде дълго време потоци се разпадат от само себе си. Срокът им на годност не е определен още, сещаш се защо. Освен това никой адекватен медиум няма да изтрие част от носещото стъбло на потоците.

- Аз вече съм трила поток. – отбелязах аз. – Не че твърдя, че съм адекватна.

- Винаги съществуват безброй вероятности на твоята реалност. Това да изтриеш потока си също е гаф, но не толкова голям. В други потоци сигурно ще се повтаря същото. Или дори нещо по-добро, тъй като медиумите по правило се активират при силен стрес и безусловна вяра, че нещо в реалността се е объркало.

Пак кимнах, този път в знак на пълно съгласие.

- Още едно правило от сферата на нещата, за които се замисля един медиум в началото. Ти имаш много двойници в други потоци. Всички те едва ли са много по-различни от теб. Всъщност, може да се каже, че двойниците ти са Ти, колкото и самата ти си Ти. Но никой от тях няма да стане темпорален медиум, след като ти си станала такъв. Една и съща личност не може да съществува в два екземпляра извън времето.

Замълчах си. Все още не бях решила, дали е по-добре моето Аз да затрие това, което не смята за нужно и да се лута из кашата, в която бях в момента (разяждано от угризения), или да продължи жалката си пародия за живот. Може пък да успее да я превърне в нещо истинско? Нямах представа и знаех, че никога няма да имам възможността да проверя от първо лице, дали би могло да стане иначе. Всъщност единственият въпрос, който ме засягаше пряко беше, какво смислено мога да направя, в ситуацията, в която съм сега. Но оставих тези размишления за по-късно.

- Когато променяш разни неща в миналото, образуваш нови разклонения на потока. Това, което вече се е случило, може да бъде изтрито, но не и да се промени. Създаваш своя собствена вероятност на реалността, променяйки, каквото не ти харесва. Реалността, която не ти харесва обаче си остава. В друг поток.

Мисълта ми се щурна по любимите си преки пътеки из гъстите храсти.

- Но мога да създам поток, който иначе не е съществувал и не би могъл да съществува?

- Принципно да. – отговори Йохан замислено. Явно сметна въпроса ми за леко мъгляв. – На друго исках да наблегна. Изтриванията обикновено са провокирани от изключително... тежки и неприятни преживявания. Може да ги има само в този поток, който изтриваш. Но е малко вероятно. От друга страна, изтривайки потока, може да заличиш от реалността най-прекрасните моменти на някой друг. Просто във всеки един момент участват твърде много хора. Затова не си позволявай да триеш повече.

- Нямам и намерение.

- Знам, видях ти физиономията, когато каза, че си изтрила потока си. – усмихна се той горчиво. – Просто искам да съм сигурен, че имаш и това предвид.

- За това можеш да бъдеш спокоен. Никакво триене повече. – продължих нататък, преди Йохан да се е отплеснал пак в някое пространно обяснение. – Каза, че е рисковано да отключа спрян от мен поток, преди да съм научила това-онова. Какви са рисковете?

- Можеш да освободиш потока частично. Да оставиш някои зони или хора замразени. Случвало се е при паника новите медиуми да затриват цели потоци, опитвайки се да ги освободят. Но ти поне не ми изглеждаш твърде панически настроена.

- Но ако оставя някой замразен по случайност, мога после да го размразя, нали? – попитах аз невинно.

- Това е цяла вселена. Не можеш да провериш, дали си размразила всичко. Възможно е да оставиш някой човек, който всъщност никога не си виждала, в пълен ступор и да го погребат, учудвайки се на странната му смърт. След столетия най-вероятно ще плъзнат легенди за тяло, което не се разлага, някой ще го обяви за светец и ще положи мощите му в някоя църква.

Йохан вдигна скептично лява вежда. Представих си наистина живо цялата ситуация и се усмихнах.

- Ясно. По-добре просто да се направи като хората.

- Именно. – кимна той.

- А не беше ли рисковано да ме караш да замразявам потока, без да знам, как се прави? – запитах аз невинно.

- Не съм ангел, и аз си имам егоистични подбуди. – отсече той, усещайки зле прикритата ирония в гласа ми.

- Радвам се да го чуя. – заявих аз и се огледах за още кафе. – Да пробвам да отскоча за кафенце?

- Да не си посмяла! – стресна се Йохан. – Първо следващия урок. Сканиране.

Припомних си, как бачках близо две години на скенер по време на следването си. “Сканиране” ми звучеше като нещо изключително досадно, което не бих правила, ако не ми плащат за него.

- Какво ще се сканира? – запитах обречено.

- Мрежата, естествено.

Йохан се разположи по-удобно в канапето си и запали цигара.

- Като медиум имаш способността да усещаш разни аномалии в Мрежата. например, промени в темпоралните потоци. Нашите хора тук използваха този метод, за да намират нови медиуми за терариума си. Всяко едно действие на медиум във времето се усеща. Дали ще скача нагоре-надолу, ще спре поток или ще изтрие приток, няма никакво значение. Аномалиите се забелязват еднакво лесно и в трите случая. Само надничането се усеща по-слабо. – той си дръпна от цигарата.

- И как се прави?

- Имам чудесната идея как да те науча. Ей-сега ще отскоча за още кафе, а ти после се опитай да ме намериш в Мрежата. Ако ме намериш, скочи при мен. Ако не ме намериш, не си търси белята, а остани тук. Ще те почакам към десетина минути. Ако ти писне по-рано, просто излез от Мрежата. Тук така или иначе ще се появя в същия момент.

Замислих се трескаво над думите му.

- Значи докато съм в Мрежата, времето ще тече и за мен, въпреки че тук потокът е спрян?

- Точно така. Затова ще те помоля да влезеш в Мрежата преди да съм тръгнал, за да не стане така, че да се върна преди да си се сетила да ме потърсиш.

- ОК, шефе, влизам в Мрежата. – затворих очи и се шмугнах по потоците. Не знам за безсмъртието, но да се пързаляш из мрежата си беше същински кеф. Чувствах се като да съм на десет години на въртележката.

- Виждам, че държиш да разчиташ само на добрия си късмет, но искаш ли все пак да те светна, какво да търсиш?

- Светни ме де. – казах, без да отварям очи. – Като заговори за усещания, реших че пак ще е нещо, неподлежащо на описание.

- Първо, престани да се пързаляш. – рече той раздразнено. Този път отворих очи и го зяпнах.

- Как разбра, че се пързалям?

- Всички това правят в началото. А на теб направо на физиономията ти пише, че се пързаляш. И влез пак в Мрежата, че имаме работа за вършене. – завърши той троснато. Покорно влязох пак в Мрежата, този път без да си правя лунапарк.

- Ще следиш не отделни потоци, а цялата Мрежа. В зоните с темпорални аномалии ще усетиш нещо като пулсации. Няма да разбереш, какво ги е предизвикало, докато не надникнеш в дадената реалност. Най-лесно се разпознава спрян поток. При него има ясно изразени пулсации в края на потока, докато останалата част на стъблото е напълно безжизнена. Триенето на приток също е очевидно. Просто виждаш как притокът се топи пред очите ти. Скачането на медиум в някой нов поток се разпознава само по пулсациите, за които ти казах. Аз няма да трия притоци, но ще скоча в някой поток и ще го спра за малко. А ти се опитай да ме намериш.

            Кимнах, привеждайки се в бойна готовност за играта на криеница.

- Чао. – вметна за финал Йохан и в стаята настъпи тишина.

Значи да наблюдавам цялата Мрежа? Добре, наблюдавам я. Така отдалече изглеждаше още по-плашещо огромна. Пулсации засега не усещах. Явно просто имах десет минути време, за да намеря игла в купа сено. Как се намира най-лесно игла в купа сено? Търкаляш се из сеното, докато не ти се забие в задника, може би. Огледах Мрежата няколко пъти, от всички страни. Не виждах нито пулсации, нито нищо. Замислих се сериозно, дали да не се попързалям десетина минути, а после най-невинно да заявя на Йохан, че не съм успяла да го намеря. “Знаех си, че сканирането ще е скучно”, казах си аз.

На поредната обиколка улових нещо странно в един поток. Втурнах се натам, преди да съм забравила, къде точно беше. Докато докопам нужния ми приток по стъблото, пак усетих нещо. “Пулсации” не беше много точна дума... По-скоро вибрации. Продължих да проучвам притока, докато не включих най-сетне, че вибрациите са се концентрирали в края му. Надникнах произволно някъде по-назад и се насладих на замръзналата картинка на едно оживено кръстовище. Чудесно, май тук се криеше пакостникът...

Поразмислих и реших, че най-вероятно се мотае някъде из края на потока. Там вибрациите наистина се усещаха доста ясно. Значи оставаше само да го намеря из пространството, което се крие във времето. И т.н. от сферата на китайската граматика. Взех да се въртя около края на потока, надничайки наслуки където ми падне. Нямаше резултат, освен че се нагледах на най-различни места от земното кълбо. Отдръпнах се и реших да помисля още малко, преди да продължа с търсенето. Тия вибрации би трябвало да са предизвикани от Йохан. Как обаче да го намеря по тях, при положение че целият финален момент от тази реалност трептеше в унисон с тях? Трябваше да има някакъв акцент, нещо, за което да се хвана. Продължих да се въртя около притока, концентрирайки се върху усещанията си.

Вече беше минало известно време и се зачудих, дали Йохан не се е върнал вече в стаята и не ми се хили безшумно, гледайки напъните ми. Вибрации, вибрации... Нещо покрай тях? Звуци? Глупости. В Мрежата на практика нямаше нито звук, нито картина. Само филми за третото око. Или за седмото сетиво. Въпреки че индийците май твърдяха, че седмото сетиво е “добрият секс”... Чакай малко. Май имаше някаква връзка. Или поне идея. От опит глава не боли. Опитах се да получа удоволствие от вибрациите. Наобикалях потока, заигравайки се с усещането, оставяйки “белега за темпорална аномалия” да гъделичка приятно съзнанието ми там, където ми харесваше. Беше по-хубаво дори от пързалянето. Постепенно се намерих над една точка от потока, където усещането от вибрациите се доближаваше до неземно блаженство. Преборих се с изкушението да продължа с “добрия секс” и надникнах.

Бинго! Йохан беше кацнал на една пейка и лапаше сладолед от една пластмасова кутия. Изглеждаше доста забавно в обкръжението на застиналите около него минувачи. Него обаче явно не го притесняваше присъствието им. Беше се разположил насред някакъв доста китен парк, до един фонтан. Фонтанът, разбира се, не работеше. Водата може и да беше извън времето, но се изхвърляше нагоре от помпи, задвижвани от ток. Зачудих се, какъв ли е кефът от това, да седнеш до “спрян” фонтан.

            Значи сега се очакваше да “скоча” в потока... Не бях “скачала” досега и нямах представа, как става това. Едно е да наблюдаваш всичко в главата си и съвсем друго, да се пренесеш физически в друго място и друго време. Зачудих се, дали няма да се изтърбуша като чувал с картофи в дадената реалност, натъртвайки си задника о паважа. Но както и да е, сега или никога... Напънах се да вляза физически в тази реалност. Как по дяволите се прави това? Сега, когато бях намерила Йохан, просто държах да му се похваля, колко съм схватлива. Но ако не мога да скоча...

            Хрумна ми гениалната идея да го стресна, както си хапва безгрижно сладолед сред застиналия свят. Ега ти и идилията. Бас ловях, че щеше да си изкара ангелите, стига да успеех да го направя достатъчно тихо. Напуши ме смях и си се представих, как се промъквам тихо зад гърба му. И докато възторжено се канех да си представя резултата от това промъкване, внезапно наистина се озовах зад гърба му. А така, който копае гроб другиму, сам пада в него. Стреснах се не на шега.

            Толкова ли беше лесно всичко? Сканирането – като една доста приятна чекия, а скачането – като естествен резултат от силното желание да влезеш в потока?  Фасулска работа. Йохан така и не се беше обърнал към мен, така че реших да изпълня пъкления си план и да му изкарам акъла. Но още преди да направя първата крачка, той се обади, без да се обръща:

            - Хайде де, докога ще те чакам.

            - Не знаех, че си ме надушил. – отвърнах аз разочаровано и отидох до пейката.

- Аз за разлика от теб нямам нужда да затварям очи, за да следя Мрежата. Усетих те, когато скочи.

Той доизгреба останките сладолед от кутията и я метна в близкото кошче.

- Ще ходим ли на кафе? Може и да хапнем нещо топло най-сетне.

- На твое място не бих разчитала някоя от тези статуи да ти сготви. – кимнах скептично с глава към застиналите минувачи.

- Преди това ще размразя потока, естествено. Вече щипнах по малко парици от най-солидно заредените с пачки “статуи”.

Не можех да повярвам на щастието си.

- Наистина ли ще размразиш потока? – попитах възторжено. – Божичко, не знаеш, колко ми е дошло до гуша от разни замразени светове! Ще ми се да видя нещо освен мен да мърда най-сетне.

- Нямаш грижи, ей-сега ще го размърдам.

- Чакай! – спрях го аз. – Преди да си го размразил, искам и аз да си гепя нещо.

- Какво? – попита той, докато аз се озъртах за подходящ магазин.

- Тия дрехи на мен първо, че не знам изобщо кой ги е носил преди това и второ, че не се знае колко още им остава, преди да се вмиришат непоносимо. А пък долно бельо изобщо нямам. А, ето! – най-сетне успях да визирам някакъв магазин за парцалки в близката далечина и се потътрих натам. С периферния си слух (ако изобщо съществува такова понятие) чух Йохан да въздиша в стил “Айде пак, ново двайсет”. Не му обърнах внимание.

            Никога не съм си падала особено по кражбите. Може би защото бях наясно, че в повечето случаи от тях си патят разни невинни продавачи, на които после им режат от заплатата за това, че са били приятно разсеяни. В случая обаче нямах никакви скрупули. Първо – наистина ми беше писнало да ходя с чужди вмирисани на какво ли не парцали и без бельо. Второ – в момента без друго не разполагах с легален начин да си набавя пари. Изводът се натрапваше от само себе си. Всеки има право на малко безогледен егоизъм от време на време, за да се почувства истинско копеле, което само си прави кефа. И тъй нататък с философиите...

            Магазинчето се оказа доста прилично като богатство на асотримента, всички надписи бяха на френски. Спомних си, как веднъж прекосих Франция на стоп и колко чакане видях по магистралите. Сега беше моментът някой да ми плати за изгубеното време. Йохан явно очакваше да се завъртя по женски из магазина за около два-три часа и да се колебая в какъв чувал да събера торбата кокали, която беше останала от мен след престоя в килията. На лицето му беше изписана досада, още в момента, в който влязохме. Усмихнах се под мустак, прибрах набързо едни дънки и два панталона, две тениски, потник, един суичър, внушителен брой дамски боксерки и едно леко яке. Връхлетях в съблекалнята да пробвам панталоните, да не излезе после, че не мога да се вмъкна в тях... или по-скоро че изпадам от тях? Все забравях, че толкова удобното ми за седене дупе остана в миналото. Наистина, оказа се, че съм се надценила за едните гащи и ги смених с по-малък размер. После разкарах магнитните маркери от парцалките и за пръв път от месеци се облякох нормално.

            Застаряващите чужди маратонки на краката ми не бяха мечтата ми за обувка, но поне ми бяха помярка, така че се отказах от мисълта да заведа Йохан на магазин за обувки и просто си гепих няколко чифта чорапи. Омръзналите ми парцали метнах в кофата за боклук зад щанда, където се кипреше една замръзнала продавачка. Колана обаче си го прибрах.

            - Вземи това поне, да не ме излагаш пред хората. – подвикнах аз и метнах на Йохан една карирана риза. Той ме изгледа кисело и я облече.

            - Свърши ли?

            - Не разбирам, от какво си недоволен. Някога да си виждал жена да си събере толкова партакеши за десет минути?

            - Времето е изключително...

- ...субективно понятие, знам. – прекъснах го аз. – Хайде да тръгваме.

Най-сетне дойде и моят час да видя чудо. След като се отдалечихме достатъчно от магазина (нищо чудно някой да забележеше загубите скоро) Йохан ме придърпа в едно по-скришно кьоше и активира пак потока. Отначало направо ми се зави свят. Не бях чувала толкова много звуци накуп от месеци. Нито бях виждала толкова много движещи се обекти. Може да се каже, че в онзи момент осъзнах за пореден път чудото на живота. Вятър! Колко ми беше домъчняло за това рошене из косите! И слънце – истинско, живо слънце, затуляно чат-пат от пухкави облачета. На този фон бялата килия започваше да изглежда като един твърде продължителен кошмар, от който просто се събуждаш с усмивка и отиваш на кафенце с приятели. Дали и моят поток някога щеше да се превърне за мен просто в един кошмар? Бях го изтрила, в крайна сметка...

Измъкнахме се от кьошето, където се бяхме сврели, за да не предизвикаме масова истерия с внезапната си поява. Гледах като хипнотизирана, как краката ми правят стъпка след стъпка по плочките на тротоара, хвърляйки сянка. На човек можела да му липсва и собствената му сянка, както се оказа. Като на Питър Пан.

- Къде ще седнем? – окопитих се аз най-сетне да отворя уста.

- Знам едно местенце с добра кухня наблизо. Неведнъж съм бил в това градче.

Не го попитах, как се казва градчето. Можеше да сме в някой незнаен поток, където историята е създала селище, за което дори не съм чувала. Вместо да задавам излишни въпроси се заех жадно да оглеждам света наоколо. Хора... Съсредоточени, лениви, забързани, усмихващи се, влюбени, ядосани... Откога не бях виждала хора! Преди да се появи Йохан, се радвах единствено на компанията на Смърделин. Спомних си шумната и многобройна моя компания от стария ми изтрит поток. Колко вечери бяхме прекарали в приказки и пиене, чудейки се, как точно да се съберем всичките седнали в една-две стаи. Как дружно ревяхме различни песни, заглушавайки китарата, която безуспешно се опитваше да даде верен тон на по-некадърните певци. Колко масовки за пътуване си бяхме правили, тъпчейки се в малкото коли, които успявахме да намерим. Един връз друг, с багажа в скута. С постоянни майтапи и смях на уста... Не, потокът ми май нямаше да се превърне за мен просто в кошмар. Беше се превърнал в кошмар, когато го изтрих. Хубавото сигурно все още го има някъде...

Любимото местенце на Йохан се оказа малко ресторантче, забутано в една тясна уличка. Щом взехме да го наближаваме, ми потекоха лиги при мисълта за топла храна. Започнах да обмислям поръчката си – първо една бира, докато чакаме яденето. После манджата – някоя вкусна супичка за отскок, а после нещо добре залоило и с много мръвка. И зелена салата... Продължих да прехвърлям трескаво из ума си най-вкусните неща в историята на човечеството, докато сядахме на масата. Временцето беше чудесно, така че заехме места на откритата тераска. Йохан пак ме изненада, като поведе разговор със сервитьорката на перфектен френски. Всъщност, знам ли, дали е перфектен, аз френски не говоря. Той услужливо преведе поръчката ми за бира и ме светна, какво ни препоръчва сервитьорката за обяд. Поръчах от много по много и се отпуснах блажено в плетения стол в очакване на бирата.

- Какво си се умълчал? – подхвърлих към Йохан, докато си палех цигара.

- Просто... Ей-така. – рече той и отбягна небрежно погледа ми.

- Кисел ли си за нещо? – заинатих се аз. – Съжалявам, че се забавих толкова с търсенето. Честно казано твоето обяснение за “пулсациите” не ми помогна твърде много.

- Изобщо не си се забавила. Продължаваш да отбелязваш рекордно време за аматьор.

- Какво ти става тогава? От ходенето на пазар ли се изнерви?

- Не. – отсече той кратко и се захвана да прелиства менюто.

- Казвай какво става, или ще си потърся по-весела компания. – заплаших го аз. Той рязко вдигна поглед от менюто и ме изгледа ядосано.

- Ако не си спомняш, съвсем наскоро ми помогна да погреба стотина души. - изсъска той тихо. -  А се държиш, сякаш нищо не е станало.

- Ти също се държеше така доскоро. – свих рамене. – А и каквото е станало, ти си виновен за него. Какво искаш, да скоча и да те заколя с вилицата ли?

- Аз се държа така, защото съм видял доста повече от теб. Преживял съм война и още какво ли не. А ти си средностатистична хлапачка на двадесет и пет години.

- И какво от това? – сопнах му се аз. В този момент дойде сервитьорката с бирите ни и ги остави на масата с любезна усмивка. Усмихнах й се в отговор и отпих една голяма глътка, докато си тръгваше.

- Човек би очаквал от момиче на твоята възраст да бъде шокирано. Или поне потиснато. А ти... Пренасяш трупове, без да ти мигне окото, пиеш с убиец, крадеш... И всичко това с най-щастливата усмивка на света. Нямаш елементарни морални стопери в съзнанието си. А това, съчетано със силата, която имаш, те прави много опасна.

Започвах да побеснявам. Наистина ми се прищя да го зяколя с вилицата, или поне да му се навикам. Вместо това обаче се овладях и го дарих с “най-щастливата усмивка на света”.

- Първо – ти ли ще ми говориш, че нямам елементарни морални стопери, след като уби над сто души? – попитах го тихо. – И седиш и ми оправдаваш нещо, което наричаш липса на морал, с възрастта си. Какво, човек за осемдесет години задължително трябва да стане кръвожадно и хладнокръвно копеле ли? Второ – да, пренасям трупове, без да ми мигне окото. Пренасяла съм трупове и преди. Трупа на покойния ми дядо, например, след като почина след две седмици мъки. Не се чувствам длъжна да пищя и да си скубя косите, ако видя останките на някой нещастен човечец. Трето – да, крада. Ти не крадеш ли? Преди малко направо ми се похвали как си събрал пари за ресторант от Съюза на анонимните замръзнали дарители. Но чакай, забравих, теб те оправдава възрастта ти! Аз мога да ти се оправдая с това, че ако чакам да се хвана някъде на работа без документи и да получа първата си заплата ще пукна от глад или ще си изпрося белята някъде. Но не ти се оправдавам с нищо. Да оправдаваш “неморалните” си постъпки с разни доводи е къде по-неморално от това да си признаеш, че така ти изнася в момента...

- Случайно и кражбите и убийствата бяха и за твое добро. – прекъсна ме той.

- Пак се оправдаваш!  – тупнах по масата с длан ядосано. - Просто спри с това и млъкни за малко, не съм свършила още. Трето – да, пия с убийци. Хората имат своите причини да убиват, да помагат, да крадат или да жертват живота си за някого. И да живеят в крайна сметка. Понякога причините са добри, друг път не. Предпочитам да приемам хората за добри в общия смисъл на думата, с техните слабости и недостатъци. Докато не се докажат като пълни отрепки. Ще бъда до теб и ще ти пазя гърба, докато не се докажеш като боклук. Защото дотук много ми помогна, а не съм от най-неблагодарните копелета. Не си научил много за годините, в които си живял, ако не си успял да запазиш това. Да имаш вяра в доброто у хората до доказване на противното. Случили са ти се кофти неща и си готов да сложиш в графа “неморален” всеки, който не се вписва в представите ти...

- Аз не съм те...

- Много е лесно да нямаш вяра на никого и да се смяташ за единствения “правилен” човек на света. – прекъснах го аз. – Къде по-трудно е да се научиш да прощаваш и да разбираш, защо хората правят грешки, както и на теб ти се случва да правиш грешки. Да се научиш да не си правиш прибързани изводи.

- Не си правя прибързани изводи. – измърмори той навъсено.

- И четвърто – докато съм жива ще се опитвам да правя нещата с най-щастливата усмивка на света. Не смятам да затъвам в дебрите на мировата скръб. Пък ти както искаш го приемай.

Поех си въздух след дългата реч и пак се съсредоточих върху бирата си. Цигарата ми беше изгоряла и си запалих нова. Над масата ни надвисна мълчание за няколко минути.

- Може би си права. – каза той накрая.

- Безспорно. И за друго съм права – че ми скапваш настроението в най-хубавия ми ден през последните няколко месеца. – изсумтях възмутено. – Как изобщо ти хрумна тая простотия с “елементарните морални стопери”? Нямам думи...

- Думи поне май си имаш в повече. – усмихна се той. – Такова конско от години не са ми чели.

- Заслужи си го. Носят ни салатите. – кимнах с глава към упътилата се към нас сервитьорка.

- Можеш да ме учиш колкото си искаш за времето, но моля те, не ме поучавай, как трябва според теб да се държа “за възрастта си”. – вметнах за финал.

- Добре де, разбрах те! Стига си бесняла.

- Изобщо не беснея. Не си ме виждал бясна. А и как да ме видиш, като изобщо не ме познаваш...

- Стига! – проточи той от другата страна на масата.

- Още една бира, моля. – заявих на сервитьорката, надявайки се да разбира английски. Тя кимна и взе празната чаша, след като остави салатите на масата.

- Сега да не кажеш, че пия твърде много за възрастта си? – запитах аз предизвикателно.

- Престани вече! – възкликна Йохан ядосано. – Цял ден ли за това ще говорим?

- Впрочем, наистина пиеш твърде много за възрастта си. – добави той след малко. Прихнах да се смея.

- Знаех си, че си го мислиш!

Скоро и той се разхили заедно с мен, след което в знак на примирие започнахме да се тъпчем лакомо. В ресторанта сигурно не бяха виждали анорексици като нас двамата да ядат като прасета, но за всичко си има първи път. Разговорът на пълен стомах вече протичаше в доста по-приятелска атмосфера.

След два часа напуснахме ресторанта с издути шкембета. Рестото от откраднатите пари оставихме в шапката на един уличен музикант.

 

8.

 

            Започнахме уроците насериозно. Този път на трезва глава. Просто вече беше крайно време да активираме потока на  “Диспансера”, ако не за друго, то поне за да пуснем скапаните бойлери да си стоплим вода. Вече се разкарвахме до съседни потоци, за да крадем пари за хотел с баня. Да не говорим за всичко останало...

            Уроците включваха предимно наблюдения на Мрежата. На онези тъй наречени “пулсации”. Просто трябваше да мога да ги разчитам, за да съм сигурна, че съм “отключила” потока изцяло. Като всички неща, изискващи практика, това отнемаше най-много време. Междувременно отренирах “скачането” до съвършенство, както и търсенето. Вече не се налагаше да прибягвам до ментална чекия, за да намеря Йохан в Мрежата. Не че имах нещо против моя тъй приятен метод.

            Сърбяха ме ръцете да потърся другите разклонения на моя поток. Моят ментор обаче не ме оставяше да скитам самоволно, а аз така и не изразих желанието си. Не ми се обясняваше. Не знаех и в какво точно състояние щях се върна, след като видех, какво става в разклоненията на моята реалност. Несъмнено щях да търся един точно определен човек там. Човек, когото бях свикнала да смятам за мъртъв. Иначе, така и не бях свикнала да се чувствам добре с тази мисъл. А мисълта, че той някъде е жив, а аз съм каквото съм, тук и сега, а може би дори съм там, но някоя друга, ме караше да се чувствам още по-странно. Нищо, най-важното беше, че той най-вероятно е някъде там. Желанието да го видя просто трябваше да се обуздае до едно по-подходящо време. А времето беше мое оттук нататък. Запасих се с безгранично търпение.

            Йохан беше преодолял окончателно и двете си неприятни фази, а тоест, фазата да ми набива в главата разни неща за възрастта ми и фазата да ми няма доверие. Явно малоумната ми реч в ресторанта се беше доказала като ефективна. Йохан постепенно влизаше в добре познатата ми графа от мои близки приятели, които отначало изобщо не са могли да ме приемат като форма на живот. Като изключим уроците, по цял ден си приказвахме за какво ли не и учудващо изобщо не се карахме за нищо. Вечер си пожелавахме искрено “Лека нощ” и аз се унасях в спомени за безбройните щастливи моменти от живота си. Сега, когато знаех, че всичко това остава “на запис”, особено много ме плашеше мисълта, че може да съм изтрила най-сполучливите записи. Противно на навиците си, опитвах се да не мечтая за бъдещето. Първо, то всъщност не съществуваше и второ – не беше в моя власт. Само донякъде. А миналото беше в моя власт изцяло.

            Както се оказа обаче, не ми е било писано да се отдам на плановете си след отключването на потока. Йохан ми обясни, че след размразяването от мен се очаква да му помогна да организира хората, които са останали по килиите и да вземем решение, какво да правим оттук нататък. Вече започвах да се чувствам зачислена на щат, само че без заплатата.

            - Вече мога да отключа потока. Повярвай го най-сетне и да почваме. – изюрках аз Йохан. Той измънка нещо неопределено.

            - Нали се сещаш, че мога да го направя и без да те питам? – нахилих му се аз нагло. Бяхме седнали в едно кафененце в избран наслуки поток и сърбахме дълги кафета с неизменните цигари в ръка. От години съдбата все ме събираше в една каручка с непоправими пушачи, явно и “извън времето” щеше да си остане така.

            - Зациклили сме там в най-гадното време от цялата година. – изкоментирах аз втръсналите ми сиви и неподвижни облаци над “диспансера”.

            - Още не съм сигурен, че си готова.

            - Това неведнъж съм го чувала. – въздъхнах замислено. – Виж, аз по природа съм твърде несериозен човек, за да ми проимаш доверие когато и да било. Докога ще чакаш?

            Той ме изгледа критично.

            - Несериозен човек ли? Не бих казал. Само дето се правиш на палячо и си твърде самоуверена.

            - Да бе да, а сега си представи плашещата мисъл, че всъщност не се правя. Както и да е – ако не ме сметнеш за готова до три дни, ще размразя потока без да те питам. Писна ми.

            - Закъде си се разбързала? – намръщи се Йохан и си загаси цигарата в порцелановия пепелник.

            - Огледай се, да му се не види! – сопнах се аз. – Там вече не става за нищо, освен за спане. Храним се, къпем се и пием в други потоци. Докога ще продължава така? Ясно ми е, че на замразените медиуми не им пука, колко време ще са замразени, но какво правим там изобщо? Време е да се размърдаме малко.

            - Не ми се рискува с непълно размразяване.

            - Животът е риск сам по себе си. Безсмъртието те е направило твърде пипкав. – отсякох аз. – Може да имаш цялото време на света пред себе си, това не значи, че трябва да го пилееш в мотаене.

            - Както и да е, само да си посмяла да размразиш потока без мое разрешение. – изгледа ме той кръвнишки и сръбна шумно от кафето.

            - Ще го направя. Съвсем честно те предупреждавам. Как точно ще организираме хората след това, имаш ли блестящи идеи?

            - Няма да ти кажа. Стой мирна и се учи.

            - Абсурд. Просто забрави за това.

            Йохан ми се ухили мазно.

            - Много ми е любопитно как ще организираш нещата без моя помощ.

            - Имаш твърде бегла представа за организаторските ми умения.

            - Добре, светни ме, какво точно би направила. – подкани ме той скептично.

            - Като идея на прима виста... – замислих се аз. – Бих натиснала всички бутони за отваряне на килиите. Може техниката да не работи в спрян поток, но механиката работи. Щом се размрази потока, вратите ще се отворят.

            - Дотук добре. А после?

            - Не после. Преди това. – взех да се надъхвам в генерирането на идеи. – Оставям пред всяка врата на килия с медиум вътре по една бележка с указания. Какво е станало и как и къде да се съберем всичките.

            - Ами ако някои офейкат в други потоци преди да прочетат бележката?

            - Да си офейкват, проблемът си е техен. Ще ги засечем къде са по-късно. Да не са ти личната гвардия?

            - А какво те кара да мислиш, че ще повярват на бележките ти?

            - Ще ги напиша на ръка и ще нарисувам смайлче накрая. Голямо и грозно.

            Йохан ме погледна с недоумение.

            - Какво си ме зяпнал? Ти би ли си представил, че някой, който ти готви капан ще направи нещо толкова балъшко?

            - Ти май наистина си несериозна от душа и сърце.

            - Да, ама несериозните ми методи много често действат. Всичко гениално е просто, животът е фарс и т.н. И изобщо – свиркай си и нещата стават.

            - Може пък и да проработи. – почеса се Йохан по наболата брада.

            - Със сигурност ще проработи. Стига да не очакваш стопроцентова успеваемост, което така или иначе не е възможно. И хич не ми се муси, виждам те, че ти харесва идеята. Дразни те само, че и сама мога да я осъществя.

            - Сто на сто има и по-добър начин.

            - Разбира се. – свих рамене и си запалих цигара. – И какво от това?

            - Как какво?

            - Ами не сме съвършени, какво да се прави. Давай да мърдаме напред и да стават нещата. Колкото и да е малоумен начинът, няма да доведе до нищо фатално, нали?

            - Има нещо в начина ти на мислене, което понякога доста ме притеснява.

            - Добре тогава, оставям те да се притесняваш и да платиш сметката. – усмихнах му се псевдо-чаровно и се изнесох от сепарето на кафенето директно в Мрежата. Вече оттам хвърлих един злорад поглед на оцъклената физиономия на Йохан. Щеше да мине известно време, докато ме подгони из Мрежата. Все пак трябва да плати сметката, нали? Щях и да му създам малко работа за качествен контрол по пътя. А и току-виж направил грешката да си допие кафето...

            - Какви ги вършиш? – изцеди той задъхан, вече в “психодиспансера”. На няколко пъти ме подгони из потоците, а после явно беше пообикалял из сградата да ме търси. Междувременно аз опъвах една китна софричка в трапезарията на “президентския апартамент” на горния етаж.

            - Познай от три пъти. – изгледах го аз кисело и разопаковах една кутия със салата от миди.

            - Пълни глупости вършиш!.. – започна той, но аз го прекъснах с имитация на онези гадни звуци, които ги пускат в популярните шоута при грешен отговор.

            - Не позна. Пробвай пак.

            - Опитваш се да ми докажеш нещо ли? – попита той саркастично.

            - Донякъде... Може би. Но пак не позна. – масата вече беше добила съвсем приличен вид и върху нея се мъдреха достатъчно от апетитните неща, които бих почнала да консумирам на момента. Респективно – червено винце със синьо сиренце, отлежал коняк със сушени плодове и хубава бира с различен вид мезета с високо белтъчинно съдържание. А, забравих да спомена ядките. Йохан посегна към купата с бадемите, но аз го плеснах през ръката.

            - Не пипай, рано е още. Имаш трети опит да отговориш на въпроса си.

            - Наваксваш телесна маса по най-тъпия начин на света? – сопна се той. Въздъхнах обезсърчено.

            - Край, не печелиш голямата награда. Пак не позна.

            - Ще ми обясниш ли най-сетне защо се щураш из потоците и замразяваш и размразяваш наляво-надясно, без дори да ме попиташ?! – Йохан неизвестно защо рязко ме хвана за ушите и обърна лицето ми към себе си. Интересен начин за привличане на внимание. Без малко да изтърва пакета с пиле на грил.

            - Този захват може да ти свърши работа, ако се снимаш в някой порнофилм. Пусни ми ушите, моля. – изцедих аз кисело.

            - Първо ще ми отговориш на въпроса. – отсече той. Прихнах да се смея.

            - Ама че изнудване! – поех си малко дъх от хилежа и добавих – Кажи първо, как мина качественият контрол.

            Тази реплика все пак го накара да ми пусне ушите. Физиономията му изглеждаше, като че ли иска да ме преметне през коляно и да ме напердаши едно хубаво.

            - Всичко изглежда наред. Не намерих никакви признаци на непълно размразяване.

            Щракнах разочаровано с пръсти.

            - Трябваше да си вържа един бас с теб преди това.

            - Да те задърпам ли пак за ушите, или все пак ще ми кажеш, каква ти е идеята, ако изобщо имаш такава?

            - Престоят в тая килия съвсем ти е изпил мозъка. Не виждаш ли, каня се да празнувам.

            - Какво, ако смея да попитам? – моят “даскал” изглеждаше все по-ядосан.

            - Рожден ден, разбира се.

            Това го накара да млъкне замислен за известно време. Но не задълго.

            - За какъв рожден ден говориш? Потокът е замразен!

            - Да не ми е хвърлен пъпът в тоя поток? Нищо общо нямам с него. Ръководя се от текущата дата в крайната част на незамразените потоци.

            - Дори не знам, коя е тя.

            - Първи февруари. Днес правя още една крачка към това, да спреш да ми мрънкаш, колко съм млада още.

            - Изобщо не ми харесва, как подхождаш към нещата.

            - Важното е резултатите да ти изнасят.

            - Не, важното е, че методите ти не ми изнасят.

            - А резултатите? – упорствах аз нагло.

            - Резултатите могат да бъдат плачевни при следващия ти експеримент.

            - Пробвай пак, когато имаш поне един и поне близък до плачевен резултат от действията ми. Засега нямаш никакво реално основание да се съмняваш в методите ми.

            - Трябва ли да се стига дотам, за да зарежеш шибания си инат?

            - Не, с логични доводи също можеш да постигнеш нещо. – вметнах аз невинно. – Хайде сега, ще ми проваляш празника ли? Не всеки ден имам рожден ден.

            - Можеш да се разходиш до милион и едно места, където имаш рожден ден. По всяко време. – измърмори той и загреба от фъстъците.

            - Но реално датата е днес.

            - Ти изобщо не си в “днес” в момента! – измънка той с пълна уста.

            - Хубаво тогава, ще отида да се напия в някой поток, където днес е “днес”. В някое хубаво рок-клубче...

            - Никъде няма да мърдаш оттук!

            - Добре бе, тате. Какво ще пиеш?

            - Нищо няма да пия, още не сме се разбрали с теб.

            - Няма и да се разберем по този начин.

            - Точно по този начин ще се разберем, защото... – секнах му словестния поток, като го хванах за ушите. Напушваше ме смях.

            - Просто проумей, че съм колкото тъпа, толкова и упорита. И преди всичко – свободна. И изобщо – свиркай си. Нищо лошо не е станало, даже напротив.

            - Твърде силен медиум си, за да си позволяваш подобни волности. – той разтръска глава и измъкна ушите си от ръцете ми.

            - Добре де, а ако изобщо не те бях срещнала, все едно щеше да настъпи краят на света. Нали затова ме обучаваш? Или очакваш да си преговарям наум знанията и да стоя кротко в ъгъла?

            - Ти какво беше казала, че името ти означавало мирна? – изхъмках утвърдително. – Кой идиот те е кръстил така?

            - Просто ме напсувай на майка, няма нужда да обиждаш интелекта й. – събрах от масата всякаквите му там останки от кутии и пакетчета и ги стоварих в един плик. – И кажи какво ще пиеш, че вече ми се повръща от даскалския ти тон.

            Йохан се стовари в едно от канапетата край масата.

            - Искаш да го пишем ден за разпускане?

            Отворих си ядно една бира.

            - Абе човек, ти не разбра ли? Имам рожден ден! Набий си го в главата. Учебната програма да върви по  дяволите. И без това съм напред с материала.

            Отправих се към последния непокътнат плик, захапала цигара и с бирата в ръка. В плика се мъдреше МР3-плейърче и комплект слушалки. Метнах ги на Йохан.

            - Подарък. По случай рождения ми ден.

            Той успя да хване плейъра в последния момент.

            - Знаеш, че това няма да работи тук.

            - Утре току-виж проработило. – нахилих се аз заплашително.

            - Никакво размразяване без мое съгласие, ясно ли е? – натърти той. Направих си оглушки.

            - Записах ти малко кретенска музичка в едно интернет-клубче. Да се вкараш в крак с времето. – на последната реплика не се сдържах и се засмях, давейки се с дима от цигарата.

            - Ти да не си се напила междувременно из потоците, а? – изгледа ме той със съмнение. Поклатих глава, все още кашляйки.

            - Предлагам да размразим потока утре-вдругиден. – изцедих аз, след като си поех дъх. - Както и да тълкуваш тези понятия в дадените обстоятелства. Но за това ще говорим, след като се наспим. Че ни чака тежка вечер.

            Той за разнообразие запази мълчание.

            - За последен път те питам, какво ще пиеш? Знаеш ли, неучтиво е да оставяш една дама да кърка сама...

 

9.

 

            Събудих се преди Йохан, свита в неудобна поза на дивана и завита с каквото ми падне. В трапезарията беше абсолютна свинщина, учителят ми хъркаше шумно, разплут в едно от канапетата. Може би точно хъркането му ме беше събудило. Не виждах друга логична причина организмът ми да реши да се свести с подобен гнусен главобол. Вечерта и Йохан беше попрекалил доста с алкохола, сигурно беше решил да се напие от мъка, че съм такова неразбрано говедо. Заслужаваше да му простя за хъркането. Захванах се да разчиствам кочината на масата, когато той се размърда и отвори едно гуреливо око.

            - Ужас... – изсъска той.

            - Какво, главицата ли те боли? – попитах го аз с известна доза злорадство. Той се сви в канапето и се обърна на другата страна, придърпвайки якето си да се завие през глава. Успя, разбира се, при което обаче отви кльощавите си задни части.

            - Мирна, ще отидеш ли за кафе, моля те? – избоботи той изпод якето. - Няма да имам нищо против и нещо безалкохолно... И хапче за главобол, може би.

            Отначало се подсмихнах вътрешно, после се усъмних, че се е събудил изобщо.

            - Я повтори какво каза?

            Той се отви, оцъкли към мен кръвясал поглед и въздъхна с досада.

            - Спри да се изживяваш като великата победителка в спора и изчезвай.

            - Тъй вярно, шефе. – ухилих му се аз. Предчувствах размразяване на потока в най-близко време и вътрешно потривах доволно ръце.

            С неочакваната си сговорчивост Йохан спечели не само кафе, безалкохолно и разтворим аспирин, но и пакет топли кроасани. Както се и очакваше, прие ги с благодарност.

            - Ще минаваш ли на качествен контрол? – измънках аз, натъпкала един кроасан в устата си. Йохан зашари по масата в търсене на цигари, смачквайки няколко вече празни кутии.

            - Никъде няма да минавам. – махна той с ръка, сграбчвайки с другата последния оцелял пакет цигари.

            - Брей че невиждано доверие... Давай да планираме размразяването тогава.

            Той се пльосна обратно в канапето, на което доскоро спеше и запали цигара.

            - Ще следваме твоя малоумен план. Но ще го разширим малко като концепция първо.

            - Най-сетне те осени мисълта, че е добър, а?

            - Не, просто ме мързи да измисля нещо друго. А сега млъкни и слушай.

            Наместих се по-удобно на дивана и за всеки случай си натъпках още един кроасан в устата, за да не взема да изръся пак нещо.

            - Това с бутоните за отваряне е чудесна идея. С това ще се заемем на първо място, няма да ни отнеме повече от час. Аз ще поема западното крило, а ти източното.

            - Нямам никаква представа накъде е изток в това спряло време. – обадих се аз с пълна уста. - Поне един изгрев да бях видяла.

            - Ще се разпределим по-късно, това не е проблем. Относно онази глупост с бележките – ти си ги измисли, ти ще ги пишеш. За хартия няма нужда да се разкарваш по потоците, тук в сградата има предостатъчно. Друго – нали каза, че си преводач?

            - Бях. Сега съм редови темпорален крадец. – Йохан не обърна внимание на плоските ми майтапи.

            - Ще напишеш текста на няколко езика. На колко можеш?

            - Английски, руски, български и персийски. – почесах се аз по главата. – Мога да докарам нещо най-вероятно граматически неправилно, но разбираемо на сръбски и нещо много непълно и грешно, но обнадеждаващо на японски.

            - От сорта на? – попита озадачено Йохан.

            - От сорта на “Здрасти, всичко е наред, елате в голямата стая”... – замислих се аз, какво бих могла да скалъпя. – Не стигнах много далеч с японския.

            - Както и да е. – махна той с ръка на оправданията ми. – Аз ще ти направя още два превода на френски и немски.

            - После все пак ще се разходя по потоците. – вметнах аз. – Да направя копия на готовия текст и да взема някоя по-голяма уредба.

            - Каква уредба? – изцеди той кисело.

            - Музикална. Да отбележим с гръм и трясък голямото откриване. – погледът му ставаше все по-заплашителен. – Помисли малко, хората няма да очакват да ги застреляме, щом излязат, ако сме вдигнали купон до дупка в цялата сграда. Всъщност, дори по един сандвич и една бира бих им оставила...

            - А сега вече се спри! – вдигна той длани успокоително, все едно съм някоя невменяема. – Става въпрос за доста хора, само това липсва, да се правиш на сервитьорка за всичките.

            - Добре де, ама все пак ще подготвя това-онова. Не очакваш тези умрели от глад хора да седят и да те слушат, вместо да се разбягат по потоците да ядат, нали?

            - Добре, прави каквото искаш. Ако щеш и шведска маса спретни.

            - Чудесна идея. – той пропусна това покрай ушите си.

            - Ще се съберем в залата за презентации. Знаеш я, голямото чудо на долния етаж. – кимнах утвърдително. – Няма да е зле да занесем повечко столове там.

            - Ти какво всъщност искаш да ги правиш тези хора, лекция ли ще им изнасяш? – попитах аз недоумяващо.

            - Искам да възстановя Центъра. Да продължим с изследванията и да обучаваме новаците, да не направят някоя беля. А за това се искат хора. Освен това самият Център трябва да бъде преместен. Тия тук сто на сто са имали взимане-даване с местните кримки, за да построят подобни стаи. Обикновен работник би се усъмнил, за какво им е високотехнологичен концлагер. Че и онзи багер...

            - Какво за багера?

            - Как какво? Работи в спрял времеви поток. – най-сетне ме осени, че той наистина използва багера, след като бях спряла потока. – Кой знае колко пари са хвърлили, за да сведат всички процеси в двигателя до проста механика и горене.

            - Да бяха измислили и касетофон за спрял времеви поток. – изсумтях аз. – Побърках се в тая тишина тук вече. Друго?

            - Това е. Другото ще го дообмисляме в крачка.

            Направих си бърза равносметка.

            - Значи аз търча напред-назад по потоците, пиша бележки и какво ли не, а ти си подготвяш речта?

            - Аз от теб само бележки искам, “какво ли не” сама си го измисли.

            - Не знам, ама столовете към залата ти ще си ги носиш. – отрязах аз.

            - Добре, мир да има. – въздъхна той. – Почвай с писането.

 

            През следващите няколко часа (чисто субективни) бях доста заета. Първо съставих текста. На български, английски и руски звучеше така:

 

“Здравей! Ако четеш това, значи вече си свободен, защото сменихме властта:) Край на робството, подготви си стомаха за свястна храна. Чакаме те в залата (партера на сградата, срещу централния вход).”

 

            Йохан с леко скептично изражение преведе това и на немски и френски (май буквално, или може би не). Кой знае, откъде бяха домъкнали последните си попълнения тук? Медиуми можеха да се активират навсякъде. Спокойно можеше и да са неграмотни дори. Поради нулева употреба на получените в университета знания, на персийски текстът звучеше по-простичко:

 

“Здравей! Ако четеш това, значи вече си свободен:) Лошите ги няма и няма да се върнат, ела да хапнеш в стаята срещу централния вход.”

 

            На японски всичко се сведе до “Здравей! Всичко е наред, ние не сме лоши. В голямата стая има храна”. За всеки случай нарисувах и груба схема на сградата и отбелязах залата с “Х”. Нарисувах и грозно смайлче, разбира се.

            - Хората ще си кажат, че ги залъгваме с храна като улични псета. – обади се Йохан.

            - Да бе, а ти изобщо не беше гладен, когато излезе. – смъмрих го аз.

            После се защурах из потоците по различни задачки. Ако мислите, че бързо се намира празен офис с работещ ксерокс из необятната Мрежа – лъжете се. Голямо търсене падна. В крайна сметка открих един такъв в “нощната програма” на един поток и направих копията там. Вече в “Диспансера” стоварих топа хартия на Йохан и пак изчезнах, с твърдото намерение да го оставя да разпространява сам листовките. Знаех, че колкото и пъти да се връщам, той все още няма да е помръднал от мястото си... Много са дразнещи тия спрени времена. Обиколих още доста потоци, набавяйки храна, напитки и други неща от първа необходимост. Опитвах се да не нанасям сериозни загуби на никой магазин, което превърна цялото упражнение в продължително и уморително занятие. Последния си куриерски курс посветих на музиката. Намерих това, което ми трябваше, в един нощен склад. Как намерих самия склад – не питайте... Свих уредбата и внушителния наръч колони без капка угризение. Наложи се да направя два курса.

            В “диспансера” също ме очакваше доста работа, но преди да се захвана с нея, седнах да си поема дъх (или по-скоро дима на две-три цигари). Йохан, разбира се, не беше и помръднал още, следейки, как в един и същи миг се дематериализирам и материализирам с разнообразна по род крадена стока в ръце. На втората цигара го смъмрих:

            - Изчезвай да разнасяш посланията, направо не мога да те гледам как си мързелуваш тук.

            - Не съм седял без работа и десет минути. – намръщи се той, сърбайки от кафето си.

            - Така ти се струва чисто субективно. – заядох се аз. – Всъщност си клатиш краката от два часа. Хайде!

            Той изненадващо сговорчиво ме послуша и ме заряза сама насред втръсналата ми тишина на спрения поток. Това ми подейства дори по-дразнещо от мълчаливото му мързеланско присъствие и след минута-две с въздишка се отправих с наръч хранителни продукти към залата за презентации. Въпросното помещение не беше кой знае колко голямо, но ниският подиум с бял екран в дъното му придаваше по-сериозен вид. Подредих малко столовете, за да се освободи място за още, и струпах пликовете със сандвичи, напитки и вафлички в най-близкия до вратата ъгъл. После се качих пак горе да взема останалата част от храната, а на следващия курс и уредбата с колоните. Последната я оставих пред вратата на залата, свързах всички колони и щракнах щепсела в близкия контакт. Зорлем намерения из потоците диск бях заредила вътре още в склада, откъдето свих самата уредба. Оставаше само да щракна копчето “Play”. Предполагах, че голямото антре ще осигури достатъчно добра акустика, за да може музиката да се чува поне слабо и в най-отдалечените кътчета от сградата.

            Потърсих Йохан, за да уточня, кое точно се пада “източното” крило. Друсна ми в ръцете куп листовки и ми каза, да не задавам кретенски въпроси и да изчезвам в това крило, където него го няма. Не много мило, но логично... Отне ми още близо час да обиколя всички килийки в крилото и да “отворя” вратите. След като приключих с това и видях Йохан да се носи достолепно насам-натам със столове в ръце, изтичах тихомълком да оставя по една вафла на всяка бележка. В крайна сметка се върнах в залата, където Йохан си подготвяше някакъв куп хартия. Беше се сресал и вързал на опашка. Дори и брадата си беше обръснал.

            - Същински професор. – похвалих го аз. – Липсват ти едни очила десети диоптер.

            - А на теб малко възпитание. – скастри ме той. – Предлагам да започваме шоуто след малко.

            - След колко малко?

            - Веднага, например.

            - Щом си казал. – ухилих се аз. – Сядай там и гледай.

            Гмурнах се в Мрежата с удоволствие. В началото цялата тази необятност ме плашеше, но сега се чувствах в нея като в единственото пространство, където има достатъчно въздух за ненаситните ми дробове. Вече можех да “сърфирам” и с отворени очи. Мрежата просто беше навсякъде – вътре в мен, около мен, трепкаща на върха на пръстите ми. Играчка за седмото сетиво. Намерих без проблем нашия поток сред общия куп, за да му вдъхна живот. И му креснах наум най-приятната на света команда – “Живей!”. Потокът трепна и запълзя бавно към бъдещето, гонейки събратята си, които бяха взели завидна преднина.

Йохан също трепна, и то доста по-силно. Защото от антрето на сградата гръмна с луда сила безмилостно режещ тъпанчетата звук на електрическа китара, примесен с навалица от ударни инструменти.

- Какво за Бога е това?! – опита се Йохан да надвика шумотевицата.

- Японски рок! – креснах му аз в отговор, свивайки рамене. – Да излезем да посрещнем гостите!

Той бясно заклати глава.

- За нищо на света няма да се доближа повече от това до тези колони!

Свих пак рамене мълчаливо, и без това едвам се чувахме. За сметка на това данданията несъмнено щеше да послужи като маяк дори и за най-неграмотните... или най-глухите медиуми. Застанах в рамката на отворената врата, за да имам видимост към антрето. Дълго време никой не се появяваше, дори първата песен успя да свърши и започна следващата. Времето сякаш се точеше като прегрял на слънцето маджун. А уж го бях пуснала...

Посрещнах първата поклащаща се фигура с бяла нощница, прихващайки я под рамото. Измежду дългите тъмни коси пък ме посрещна леко безумен поглед. Майчице, тоя изглеждаше пълен хлапак. Дори брада като брада не му беше покълнала още.

- Как си? Говориш ли английски? – попитах го аз, надвиквайки се с китарената глъчка в антрето.

- Ты кто? – смотолеви ми той объркано, ако не се бях надвесила току до физиономията му, нямаше и да го чуя. Ухилих се и го потупах ободряващо.

- А така, с теб ще се разберем лесно. Пошли. – завърших аз на явно родния му език и го поведох към залата. Вече на влизане мернах с периферното си зрение прииждащия парад на зомбитата и махнах на Йохан, да дойде да помага.

В крайна сметка събрахме в залата близо шейсетина човека, кои повече, кои по-малко объркани или адекватни. Със съвместни усилия ги убедихме да си харесат по един стол и да седнат, след което се разтичах да набутам на всеки в ръцете по нещо за пиене и нещо за дъвчене. Като съм казала, че ще има храна, ще има, аз си държа на думата. По едно време се сетих да намаля музиката, за да не се надвикваме. Като ме видя до вратата, Йохан ми махна с ръка красноречиво, намеквайки да огледам за заблудени овце из сградата. Кимнах му и се отправих на оглед, в резултат на който намерих още петима души, пръснати из различните ъгълчета на сградата. Единият от тях се изпари в Мрежата, още щом ме видя. Брей, не знаех, че съм толкова страшна. Останалите четирима успях да заведа в залата, въпреки че явно не разбираха нищо от приказките ми на който и да било език. После вече започна голямата бъркотия...

Йохан помоли всички, които могат да говорят с нас на какъвто и да било от известните ни езици да помагат да разпределим присъстващите на езикови групи. Вавилонското сборище се засуети трескаво, докато някои дву- или повече езични екземляри се чудеха, към коя група спадат, а други изобщо не разбираха, какво става. Наложи се да давам обяснения на такава смесица от езици, че накрая и аз се обърках и започнах да вплитам в едно и също изречение каквото ми падне. В крайна сметка Йохан бясно се размаха с ръце, привличайки внимание, и предложи за начало да сгрупираме англоговорящите. Това подейства и скоро имахме една спретната банда двадесетина космати разбойници от различни раси, които поне ни разбираха. За следващи приоритети обявихме френско-, немско- и рускоговорящите, като уточнихме изрично никой да не се измъква от англоговорящата група за да се покаже като полиглот. Образуваха се групи съответно от дванадесет, четиринадесет и осем човека, хлапето, което даде старт на парада, разбира се беше в последната. Останаха двадесет и трима неопределени елемента. Успяхме да изцедим по някоя дума от всеки поотделно, след което деветнадесет от тях си намериха преводачи във вече сформираните групи. На четиримата останали набутах в ръцете по още един сандвич за утеха, макар и слаба. Всъщност, доколкото можеше да се съди по гладните погледи на лингвистично определилите се, сякаш бяха ударили шестица от тотото. Накарахме хората пак да седнат, този път в зависимост от езиковата група. Когато положението се поукроти, въздъхнах с облекчение.

- Можеш да започваш с лекцията си. – заявих на Йохан с отмъстителна нотка. Каквато и да било реч пред тази разнородна аудитория не предвещаваше да е нещо приятно.

- Май ще отложим по-сериозната лекция за утре. – смръщи се той. – Засега ще се ограничим с основни неща.

После повиши глас и попита:

- Кои от присъстващите знаят, че имат власт над времето?

От англоезичната групичка обнадеждаващо се вдигнаха шест ръце. Йохан повтори въпроса си на френски и немски, за руския му помогнах аз. Намериха се още девет просветени.

- Кои от присъстващите нямат никаква представа какво става? – този път направо повторихме въпроса на всички езици.

Гора от ръце. Дори не ги броих. Йохан въздъхна обречено.

- Чудесно. Имаме си цяла детска градина.

- Забрави яслата. – кимнах аз към четиримата, които говореха само джигитайски. Йохан се вкисели още повече.

- Добре, нека тогава онези, които знаят нещо, го кажат, на онези които не знаят нищо, докато измислим, къде да ви настаним. – заяви той безнадеждно накрая. Пак в полиглотен вариант. После ме дръпна настрана.

- Преброи ли, колко души имаме тук? – попита ме той. Проточих шия да сметна главите добитък, но тълпата пак се беше разбуйствала, докато знаещите обясняваха на незнаещите, колко малко всъщност знаят.

- Не. Шейсетина души някъде.

- Това и аз можех да ти го кажа. Горе по стаите има... тридесет легла. И четири дивана.

- И осем канапета. – добавих аз. – И само осем санитарни възела. И нищо за ядене...

Йохан ме спря, преди да съм продължила с мрачната картина.

- Изчезваме по потоците за спални чували. И храна. Бойлерите включени ли са?

- Те си бяха спрени включени.

- Добре. Няма да се цепим в Мрежата, ще се движим заедно.

Излязохме от залата, тъй като с внезапното си изчезване можеше да шокираме хората, които нямаха никаква представа, защо са тук. После се гмурнахме в Мрежата, където се впуснах да гоня пулсиращото присъствие на Йохан. Дългогодишният му опит си каза думата и той доста бързо успя да намери някакъв склад, където имаше и спални чували. “Скочихме” в склада заедно.

- Все едно организираме бежански лагер. – изнедоволства учителят ми, опитвайки се да награби възможно най-много спални чували.

- Или разтуряме военнопленнически. – додадох аз. – Поне потокът пак е активен. Ще можем да използваме доста повече неща в сградата.

Направихме близо десетина курса, носейки различни неща и скачайки директно в апартаментите на последния етаж. Между всеки два курса някой от нас изтичваше до залата, да види как я карат “бежанците”. Те се бяха поосъзнали малко, “незнаещите” любопитно задаваха въпроси на “знаещите”, изслушвайки всеки отговор докрай, без да се прекъсват. Т.е., имаше зараждащи се признаци на организация, което можеше само да ни радва. За сметка на това ние двамата просто се скапахме. Обиколихме всички възможни потоци от Мрежата (чисто субективно „всички”) за храна, дрехи, неща от първа необходимост... На всичкото отгоре след като приключихме със снабдяването ни се наложи да организираме настаняването на цялата група. Като инструктор по скално катерене бях работила с големи групи, но не толкова многобройни, нито толкова разнородни по говорим език. За щастие се намериха ентусиасти да помагат при резпространяването на наличната информация от рода на „Вие отидете в онази стая, спалните чували са в някой-си ъгъл”. И за миг не ни хрумна, че някой би пожелал да се върне в една от белите килийки за да се наспи. И двамата бяхме наясно, какво е отношението на темпорален пленник към бяла стая 3 х 3 метра. С други думи – по-добре да спя гол в полето, отколкото в една от онези килии. В крайна сметка двамата с Йохан си легнахме последни, казвайки „сбогом” на удобните легла, които бяхме ползвали последните дни. Нямахме вече сили нито за обсъждане на по-нататъшните ни действия в създалата се ситуация, нито за разговори изобщо. Минута преди да заспя се напсувах за пореден път, че все попадам в положението на човека, на когото разчитат всички. После заспах като труп.

 

10.

 

Дотук с надеждите ми, че ще имам време да се захвана с отдавнашните ми планове, след като активираме потока. Вместо това – ей ме на, за пореден път, занимаваща се с организацията и координацията на неща, които всъщност не ме касят пряко. Всичко мое и наболяло – пак на заден план... С Йохан се впуснахме да гоним две цели – първа, да организираме така хората, че да възстановим центъра за изследване на темпоралните явления и втора, да преместим базата възможно най-бързо, защото нямахме представа, в какви контакти с околния свят е тази база в дадения поток. Междувременно организацията се оплиташе в спънки като чисто лингвистично неразбирателство, липса на площ за настаняване на цялата навалица и тотално темпорално невежество сред повечето освободени пленници. Което ще рече, че основно двамата с Йохан бяхме ангажирани с повечето битови въпроси и със снабдяването с храна. Прибавете към цялата картина и това, че повечето от хората бяха полуумрели от глад и силно афектирани от престоя си в белите килийки. Общо взето положението можеше да се определи като едно огромно и ужасно объркване.

Човек, имащ власт на времето, съвсем спокойно може да се помисли за Бог. Да се заблуди, че има цялото време на света, че е вечен и че е способен да изтрие всичко, което не му изнася. Но всъщност си оставаме просто човешки същества. Само дето сме развили една дарба в повече от останалите. Както се случва в повечето ситуации, ако нямаш акъл и познания да се възползваш от възможностите си, или правиш ужасни грешки, или се мъчиш като грешен дявол. Разполагаш с цялото време на света ли? Само ако имаш място сред потоците, където да се наспиш спокойно. Лично аз си бях изтрила моето такова. Иначе, да, можеш да се върнеш в който момент си поискаш и да довършиш това, което си започнал. Но междувременно в Мрежата се образува ново разклонение на потока, в което теб те е нямало. Малко е объркано, нали? Да речем, докато аз се наспивам, за да се върна после в потока на „Диспансера” и да си свърша работата, от потока се пръква ново поточе, в което хората са стояли без храна или без спални чували. Разбира се, мога да изтрия този поток. Но знае ли се, кой от всички хора на света е осъществил най-съкровените си мечти точно в този поток? И имам ли нужната безскрупулност, за да го изтрия?

Явно я нямам. Вече бях изтрила изключително важни за мен моменти. Може би някои изпълнени с болка, може би някои нежелани. Но в крайна сметка това, което най-много исках да изтрия, а то беше мен самата, каквато ме бяха направили тези обстоятелства, си остана. Изчезна всичко друго. Не сте се сблъсквали с толкова голяма отговорност. Отговорност за цял един свят. Йохан ми беше обяснил, че повечето темпорални медиуми се активират именно при сериозен стрес и изтриват потока си. Аз обаче не можех да оправдая действията си с тази проста статистика. Бях го направила аз и никой друг. Някъде в този поток някой беше изживял щастието на живота си, а аз го бях изтрила. Представете си го като компютър, в който не можеш да изтриеш един-два файла, а само да преформатираш целия харддиск. Заминават си адски много неща. И тук нещата не се измерват в терабайти, а в нещо много по-грандиозно.

Всъщност един тъй наречен темпорален „Бог” чисто и просто не е способен да изтрие само един-два файла. Въпреки че има властта да изтрие почти цялата вселена, стига да е малко по-силен. А ако остави за последно основния поток, където се е родил, може да затрие всичко. Просто да изгори всичко заедно със себе си. Може би затова самата природа на нещата беше направила така, че медиумите да се активират само след като преминат един наистина сериозен и поучителен житейски път. Дори и само от тази гледна точка използването на зумерите е крайно погрешно. Защото дава власт на хора, без натрупан багаж от вселенска съвест. Както и да е, аз лично стигнах до извода, че няма да трия повече. Остана ми свободата да създавам свои потоци. С ясното съзнание, че не съм Бог, нито вездесъща и всезнаеща. Просто да създам поток, в който да има нещо прекрасно. И което го няма в другите потоци. Сигурно ще си кажете, че не съм много права. И няма да сгрешите. Но прекрасното трябва да го има. Или поне да се опитаме да го създадем.

Но, както споменах по-горе, тези мои планове трябваше да почакат. Защото други неща стояха на преден план. Намирането на нова база в Мрежата изискваше набиране на финансови ресурси и лично присъствие. И всичко, което би ви се наложило, ако решите да купите хотел някъде. Като не броим безбройните лъжи, измами и проблеми покрай набавянето на легални документи в дадения поток (сигурно ви е ясно, че никой от нас нямаше дори паспорт), оставаше цялата безкрайна разправия със закупуване и прахвърляне на собственост, както и оборудването й с какво ли не. Междувременно Йохан се беше заел с провеждането на образователни лекции за освободените медиуми, за което изобщо не му заблазявах. Всички не-лекторски въпроси паднаха на моя гръб.

Докато Йохан подготвяше повече или по-малко способните да ми помогнат, аз се щурах напред-назад като обезумяла. Към средата на процеса в набирането на средства се включиха още десетина души, за което бях много благодарна. Такова бързане и такава преумора не бях изпитвала досега. Говорете ми после за власт над времето и всесилност. Чувствах се като най-обикновен смазан от отговорности човек, който не сварва да свърши в една минута пет неща наведнъж. Никога не съм се чувствала, като да имам по-малко време. Вместо да ми помага, то просто ме притискаше.

Междувременно за пръв път в живота си навлизах в дебрите на черния пазар, издирвайки незнайни канали за издаване на паспорти (фалшиви или не). Възползвах се от това, че съм жена, за да се правя на случайно изпратен (тип „набутан”) парламентьор. Моята незапомняща се външност също беше от полза. Среден ръст, средно телосложение, светлокестенява коса, физиономия без особени характерни черти. Различните типове пиърсинг по мен бяха отстранени още при влизането ми в диспансера. От тези чудни дадености човек може да направи всичко, ако иска да заблуди някой. Все пак се стараех да не се набивам между шамарите или пред очите на изпълнителната власт. Склонността ми да дрънкам твърде много също ми свърши страхотна работа. Като снесеш на някого огромен поток информация, не е способен да запомни каквото и да е в подробности. Особено ако можеш да лъжеш като дърт циганин, и то грубо. „Едвам го измъкнахме от затвора, пич, дай да измислим нещо!”. Ако ще е лъжа, да е рошава, като нищо друго не се връзва. Чуждестранен затвор, наркотици и т.н. Иначе следвам правилото, че лъжата трябва да е възможно най-близка до истината. Но тук, къде ти истина... На нужните хора не им пука толкова защо, важното са парите и приемливото обяснение. Йохан се притесняваше ужасно за мен, и то с право. Даде ми поотлежала информация от личния му опит, която не ми свърши много работа. Както и да е, всичко завърши с безусловен успех.

Възнамерявахме да се установим в точно определен поток и да се чувстваме (и да изглеждаме) като легални граждани. В тази връзка изкарвах на хората най-различни по националност и местожителство паспорти. Първо, за да не изглеждат нашите хора подозрително, ако не говорят местния език и второ, за да могат спокойно да се представят за хора от други градове, тъй като никой местен не ги беше виждал. Впрегнах цялата си фантазия да лъжа по какви ли не начини, изкарвайки паспортите по различни канали. Част от тях успях да уредя по легален път – бежанци с изгубени документи и тям подобни глупости. За целта обаче трябваше да се включат и главните действащи лица, разигравайки театро. Плюсът в цялата работа беше, че можеха да се изпарят в Мрежата по всяко време, ако възникнеше проблем. Минусът беше, че трябваше да си изкарат правдоподобно „лице” пред институциите, за да не ги проучват по-късно. Като немскоговорящ Йохан стана основно „легално” лице за всички сделки, свързани с придобивка на недвижимо имущество. Не се разминахме и с рушветите, стига да минаваше този номер. Веднъж започната, цялата организация не трябваше да се проваля. Провалът означаваше да започнем всичко наново в друг поток. Това никой не го искаше, най-малко пък аз. За сметка на това имах до себе си хора, готови да дадат всичко от себе си за каузата. Човек е способен да направи много повече неща, отколкото си мисли, че може. Стига неволята да го пришпори. А ние на практика бяхме една жалка банда бездомници, на които им беше останала една цел в живота.

Веднъж основан, центърът ни можеше да покани специалисти или просто служители откъдето си иска. Основахме се в Берлин, град, в който се сблъскват какви ли не хора от какви ли не националности, без да прави впечатление на никого. В по-краен квартал, пълен с емигранти. Избрахме поток, в който нямаше двойници на нито една личност от останалите сред нас. Това „останалите” ще рече, че някои от хората си заминаха. Голяма част от онези, които бяха прекарали над една-две години в белите килийки останаха. Всички, които бяха „изгорили” собствения си поток също. Но повечето слаби медиуми се изпариха към потоците си още в момента, в който разбраха, как става това. Някои от по-силните също се отидоха. Останахме тридесет и шестима души, от което донякъде ми олекна. Тази бройка доста се доближаваше до онази, с която бях свикнала – алпийски клуб от тридесетина души, от които десетима се нагърбваха с цялата работа.

Руското хлапе (откривателя на парада), с други думи Павел или Паша, остана с нас. Беше откарал в „диспансера” две години и осем месеца (прегледахме картотеките) и беше последен оцелял от семейството си. Чечня. Трябва ли да уточнявам, че беше изгорил потока си? Май няма нужда. Хлапето беше изкарало най-дивите си пубертетски години в килия три на три метра, отчаяно от живота. Сега държеше да го посвети на нещо смислено и се захвана да учи английски и физика. В същото време правеше всичко възможно, за да навакса с „темпоралния” материал и да ни помага при нашите експедиции из Мрежата. Коефициент 57 метасекунди.

Тим беше най-старото куче от цялата компания. Белгиец на петдесет и две-три „субективни” години, на вид двадесетгодишен. Беше вилнял из Мрежата като медиум много преди да стартира цялата история със зумерите. Всъщност, призна си, че е отказал да се включи в изследванията по „мирно” време, тъй като не му се е занимавало. Двамата с Йохан се познаваха, макар и бегло. Прекарвал си времето, държейки скромен семеен ресторант в едно малко белгийско градче. Тим беше изкарал около двадесет години („женен” не е точната дума) с жена от екипа на „Центъра за неврологични изследвания”, също медиум. Тя обаче вече не беше сред живите. Коефициентът й е бил над 150 метасекунди. Отстранена поради потенциална и много вероятна опасност за проекта. Беше престоял в бяла килия около три години. Сгащили го, когато дошъл да потърси жена си. Дори не са си направили труда да го търсят, знаели са, че ще дойде. Тим беше готов да се бори със зъби и нокти, за да не възникне подобна организация отново. Нямаше никакъв педагогически опит, но се нагърби да обучава новобранците. Справи се чудесно. Коефициент 73 (поредния мързелив талант) метасекунди.

Още една водеща фигура от екипа – Хесусита, родом от Мексико. Преживяла грозни битови перипетии, изтрила потока си, след което обикаляла по другите потоци към два-три месеца (и тя не можа да каже точно колко). Видима и реална възраст – около двадесет и три години. Интелигентен човек, който цял живот е търсил начин да започне да учи, вместо което намерил проституцията като начин да препитава многочленното си семейство. Има две сестри и трима братя  из другите потоци, с двойничка „Хесусита” до тях. Хесусита имаше упоритост и воля за петима, въпреки че изглеждаше крайно спокойна през цялото време. Страхотен самоконтрол, феноменална способност за учене, позитивна нагласа. Един от най-стабилните елементи в цялата архитектура на нещата. Коефициент 67 метасекунди.

Друг ценен елемент – босненецът Слободан. Активирал се като медиум на четиридесет и седем години. Живял в Косово в най-гадните в историческо отношение времена. Гледал жена си да умира от рак на белия дроб, когато е бил на тридесет и шест години. Не могъл да направи нищо по въпроса. Лекар с медицинска практика над двадесет години. Ортопед-травматолог. Оправял ставните болежки на хората и се чувствал полезен, след което единственият му син загинал в размириците. Слободан изтрил потока си на момента, за разлика от мен. За сметка на това се озовал в бялата килийка, без да знае защо, също като мен. Коефициент 53 метасекунди.

Петер, около четиридесет и петгодишен. Фен на хармониките, разказа ни, че имал една кутия от маслени бои, пълна с хармоники във всяка една тоналност. По баща швед, по майка шведо-геманец, живял няколко години във Франция, няколко години във Великобритания, няколко години в Южна Америка. Беше прекарал съзнателния си живот в скитане по света. Всъщност, от него ми дойде идеята за обяснение на нуждата от фалшив паспорт с лежането в затвор за наркотици. Той беше лежал девет месеца, като обясни, че хората, отговорни за цялата работа му уредили много приятен престой в затвора, защото той така и не изпял нито едно име. Стигнал до момент от живота си, в който „улегнал” като обикновен пътешественик, продаващ интернет-домейни на корави цени. После станало нещо, за което той така и не пожела да разкаже. Изпарил се в Мрежата, без да изтрие потока си. Един от малкото такива в екипа ни. Коефициент 72 метасекунди.

Андре. Французин по произход, оказа се един от старите приятели на Йохан. Също като Тим обаче, беше отказал да се занимава с изследванията навремето. Аз лично започвах да смятам, че и двамата са били прави. В крайна сметка точно тези изследвания бяха довели до създаването на „диспансера” като концлагер. Защо хората не желаят да си живеят мирно и спокойно живота, а се занимават с подобни безсмислици? Контролът над времето си беше природна дарба. Не можеш да я имитираш, това ще е все едно да накараш жаба да лае. Нямах нищо против обучаването на новобранците, нито против обединението на медиумите в една обща база, в някакъв център за връзка. Но изследването на причините за цялото явление едва ли щеше да даде каквито и да било плодове, освен много изписана хартия. Андре беше на същото мнение, но държеше да създадем някаква своя структура, способна да защитава правата на лична свобода на всеки един медиум и да помага на новите да се ориентират в пространството/времето. Да не се чувстват сами и да има кой да ги упъти. Андре също като Йохан се беше активирал през Втората световна война (кой знае колко медиуми беше активирала тази гадост, пък все още я имаше в историята). Изключително уравновесен човек, с огромна доза здрав цинизъм и слабо прикриван скептицизъм. Разбирахме се отлично двамата. Не обясни, какво точно го е предизвикало (както и аз, впрочем), но изтрил потока си. Коефициент 89, един от най-близките еквиваленти до моите „феноменални” както се изрази Йохан възможности.

Паша беше толкова задълбал в учебниците, че двамата с Йохан виждахме в него един бъдещ професор, посветил един потенциално много дълъг живот на темпоралните изследвания. Хесусита беше способна да организира тихо и безболезнено цялата пасмина, без междувременно да пренебрегва собствените си задължения. Този талант явно го беше придобила, оправяйки се с многобройните си братя и сестри. Тим беше ненадминат учител, търпелив, умерено строг, способен да привлече вниманието на всички, без да повишава тон. При него хората напредваха дори по-бързо, отколкото при Йохан. Това си е мое лично впечатление де, моят учител се имаше за недостижим.

Слободан беше наш личен лекар. „Извън времето” не се развиваха болестни състояния като рака, нито стареене, но всичко друго си важеше според природните закони. Сигурно ще ви разочаровам, но ние, „безсмъртните”, си страдахме от грипове, травматично износване на стави и всякакви други болести. Законите на Мърфи важат във всяка една ситуация, сигурно и Господ се кахъри с тях от хилядолетия. Слободан се грижеше за здравето на всеки един от нас. Петер пък беше много напред с компютрите, прекарал в бялата килия само два месеца, без да излезе от крачка с новите течения в технологиите. Успяваше да ни издири каква ли не информация и развиваше идеи за изхранване на организацията чрез продажба на интернет-ресурси. Възторжени аплодисменти от моя страна. Андре беше човек на действието и ни помагаше за всички неща, свързани с набавяне на провизии и финанси. Умишлено беше изключен от цялта разправия с паспортите. Първо, беше назад с няколко години от настоящата обстановка (беше прекарал доста време в „диспансера”) и второ, просто не умееше да лъже. Ама изобщо.

Тези шестимата полагаха най-много усилия, за да работи цялата задвижена от нас машина. Останалите се обучаваха или нямаха нужното желание или възможности за да ни помагат пълноценно. Да не останете с впечатлението, че в групата не е имало по-силен медиум от мен. Имаше. Просто едни ги мързеше до болка, докато други се бореха с езиковата бариера. Имам предвид Густаво, който го мързеше ужасно и Папа Лулу, който просто не говореше нито един от езиците, намиращи се в обръщение в екипа ни. Останалите трима, които бяха филологическа загадка за нас, си заминаха към родните потоци. Не знам, какво смятаха да правят там.

Да си „извън времето” сред нормални и познати хора не е лека задача. В един момент всички около теб започват да остаряват, докато ти си оставаш същия. Болезнено преживяване за медиума и феномен за околните. Предполагах, че заминалите си ще ни потърсят пак след години. Не говоря от собствен опит, просто бях обсъдила въпроса с някои от по-старите „колеги”. Но от личен опит мога да кажа, че човек не се чувства удовлетворен, прекарвайки живота си в скитничество сред все по-нови и по-нови лица. Иска да има нещо по-постоянно в живота си. Разбира се, всички онези, които се бяха върнали в собствените си потоци можеха да се състарят с някоя-друга екскурзия, до времето преди тяхното активиране. Едно добре обмислено и постепенно самоубийство. И живот в лъжа. Мен не ме блазнеше мисълта да лъжа цял живот най-близките си, въпреки че нямах и такава възможност вече. Можех да лъжа много добре, но не обичах да го правя. Човек иска да прекара живота си с хора, с които да е искрен. Иначе се товари психически.

За около половин година успяхме да задвижим тази вече смазана машинка да работи в реално време. Смятах това за най-голямото постижение в живота си досега. Когато осъзнах, че сме преминали от етап „съществуване” на етап „развитие” се почувствах наистина добре. Освен това заетостта на ежедневието ми спадна значително, до степен да имам време да прочета някоя книга за удоволствие. Изпитвах страхотна нужда от почивка, за щастие всички наоколо ме разбираха много добре и се стараеха да не ме товарят с нищо. Благословена да е Хесусита, която се опитваше да ме глези като свое по-малко сестриче. Изпаднах в изтощено вегетиране за около три блажени седмици. Мисията приключена, амин и евое...

 

11.

 

Блаженият ми мързел в крайна сметка беше нарушен от натрапчивите ми идеи, които ме бяха пооставили намира покрай цялата ми заетост напоследък. Сега отново започнаха да глождят болната ми и прекомерно развинтена фантазия. Вселената ми беше дала шанс да променя нещо. Вместо да го използвам, просто бях затрила света си. Време беше да направя нещо по въпроса, колкото и болезнено да се окажеше това за мен и колкото и безумно да се стореше на околните.

Много медиуми си траят относно това, какво точно гадно житейско преживяване ги беше активирало. И аз бях в това число. Никой от хората около мен не знаеше причината за активирането ми, не ме и разпитваха за това. Мен самата ме беше донякъде срам да си призная правичката. Имах достатъчно време да направя подробен и цинично-безпристрастен разбор на чувствата си, което ме доведе до един извод – бях изтрила потока си, защото не се харесвах. Не приемах нищо от нещата, които ми се бяха случили, за достойно оправдание. Но да започнем историята отначало.

Малко повече от половин година преди да се активирам загубих трима от най-любимите си хора. С това бих се оправдала, ако бях изтрила потока си веднага, под влияние на първоначалния шок. При дадените обстоятелства това не е оправдание, просто факт. И тримата бяха алпинисти и мои партньори в катеренето. И тримата бяха мои близки и дългогодишни приятели, като всеки от нас се опитваше да се набута на по-неприятните, по-тежките и по-рисковани за живота неща вместо другите. Споделяхме с тях всичко – начина си на живот, обкръжението си, мечтите си, плановете си за бъдещето. И тримата бяха млади и прекрасни хора, надарени от самата природа да направят нещо повече. Единият от тях беше любовта на живота ми през последните две години от неговия живот. Веднъж ми беше казал, че предпочита той да умре първи от двама ни, тъй като аз съм „по-силна” и ще мога да го преживея. Тогава се почувствах някак обидена от тези думи, после съдбата ме завъртя в именно тази въртележка. Обсъждахме въпроса, защото смятахме да прекараме остатъка от живота си заедно. Първото ни дете беше планирано за идната година. Странно усещане е бъдещето ти да е свършило, докато животът ти продължава да тече. А настоящето да се натрапва, без да можеш да избягаш в миналото.

Загинаха при опит да изкачат в зимни условия една от най-известните скални стени в света. Бяха достатъчно подготвени, всички вярвахме безрезервно, че ще се качат без проблем. Точната причина за падането им така и не беше изяснена. Не беше и важна. Важното беше, че вече не бяха сред нас. Бяха няколкостотин метра под мечтите и очакванията ни, слезли твърде бързо и неочаквано. Допреди това все още си мислех, че естествената реакция на човек е да плаче, когато се случи нещо такова. Оказа се, че мога да плача, само когато ми е по-малко зле. Това беше твърде силно, за да издаваш звук или да рониш сълзи. Само беззвучни писъци с колкото въздух имаш в белите дробове, докато някаква невидима нишка се къса в теб. Оказа се също така, че наистина съм достатъчно силна, за да го преживея. От което се чувствах отвратително. Житейските ми максими градираха от „Какво знаеш ти за болката?” до „Бас ловя, че винаги има и по-силна болка”.

Това, което ме закрепи, беше болката на другите. Не можеш просто да седнеш и да си прережеш вените, както ти се иска, докато знаеш, че на други може да им е още по-зле и че можеш да им помогнеш по някакъв начин. Ровиш за сили и самообладание из най-затънтените си джобове и помагаш според възможностите си. Чакайки да се закрепят нещата, за да си теглиш ножа със спокойна съвест. Междувременно осъзнаваш, че не би причинил тази болка на другите съзнателно. Което те оставя с вързани ръце. Първоначално нямах време да се вглъбя в личната си драма, тъй като автоматично ми се стовариха редица отговорности. Да се обадя на родителите им с възможно най-спокоен тон (без да мога изобщо да си представя „безболезнено” обяснение), да се включа доколкото мога в процеса на репатрирането на телата, да запазя като действаща организация алпийския клуб, който бяхме създали заедно... Много обстоятелства ме принуждаваха да се взема в ръце. Същата вечер, в която разбрахме за смъртта им, вкъщи дойдоха близо тридесет човека. От една страна притеснени за мен, от друга самите те имащи нужда от опора и човек до себе си. Тази вечер палех цигара от цигара и отварях бира след бира, без да прекъсвам процеса на пиене и пушене дори за секунда. Първата ми реплика беше „За мен не се притеснявайте, не съм склонна нито към самоубийство, нито към алкохолизъм”. Малко по-късно се осъзнах в ролята на човека, който успокоява покрусените от скръб хора около себе си. Ако не беше това, сигурно щях да съм приключила нещата за себе си много отдавна. Едновременно съм благодарна и ядосана на приятелите си за това. Но те просто имаха нужда от мен, докато на мен ми се искаше да потърся любимите си същества в отвъдното по най-прекия път. Не можех да изоставя всички просто така, знаейки чувството от това, да си изоставен по този начин. И продължих да ровя за сили из задните джобове.

Всъщност точната дума е мотивация. Цял живот бях смятала самоубийството за лично решение. Но тогава наистина осъзнах много дълбоко, че съм брънка от вселената като всеки друг. Че това, дали те има или те няма, не е само твой проблем. Години наред си бяхме говорили и с тримата загинали, че „животът е за живите”. Тези дискусии сигурно ще се сторят странни на някого, но нашият „спорт” си е опасен. Наистина ни се искаше хората около нас да знаят, какво очакваме от тях, ако изведнъж изчезнем. Знаех много добре, че и тримата искат да сме възможно най-щастливи всичките. Че пожеланието „жив и здрав” за нас не беше просто празна приказка за довиждане. И че единият от тримата би се чувствал наистина ужасно, ако ме видеше толкова съсипана, колкото бях. И би се чувствал непростимо виновен, ако се самоубиех заради него. Започнах да живея преко сили, не само за живите, но и за мъртвите.

Обявих война на спомените. Не по лесния начин – да ги блокирам изцяло, а да се опитвам да ги приемам с удоволствие. Защото тези спомени бяха безкрайно красиви. Не можех да си позволя да ги заровя в пръстта, нито да ги изживявам болезнено. Трябваше да си останат красиви, незаменими, щастливи. Все пак те бяха най-личното от това, което ми остана от загиналите. За тези спомени отделях специални грижи, за разлика от парцелите по гробищата. И с тримата си бяхме говорили, че не искаме да ни търсят по гробищата, а в планините. По-близко до свободата, до щастието, до истината, до Бога. До живота като цяло. Търсех мъртвите и това, което те искаха да постигнат, в планините и в живите хора. Дължах много на живите около себе си и много ми се искаше да им се издължа, преди да си замина.  „Бас ловя, че има и по-силна болка” градира в „Бас ловя, че можеш да направиш и повече”. Разказвах с усмивка на уста различни весели случки, които бяхме преживели с тримата. Държах се като душата на компанията, знаейки, че всеки около мен смята моята болка за по-силна от неговата. Напъвах се да се усмихвам, за да с усмихнат и останалите. Подейства. Когато не издържах, се скривах някъде да рева. Шокът беше отминал и вече можех да плача, само и единствено за най-силната си болка, чувствайки се виновна за това, че се самосъжалявам. Сега вече не успявам да заплача за нищо.

Мога да говоря с часове за това, но не е нужно. Истината е, че от дън душа не искам никой да разбира чувствата ми. Да разбереш това, означава да си го преживял. Не пожелавам това на никого. Колкото по-малко хора ме разбират, толкова по-добре. Иска ми се никой на света да не познаваше това чувство, за съжаление има милиарди хора, които са преживели и по-тежки сътресения. Във вселената няма справедливост, каквато ние я разбираме. Справедливостта я правим ние самите, стига да ни стиска. Всеки по силите си, колкото може да даде. Даваш, колкото струваш. Колкото по-малко даваш, толкова по-ниска е цената ти. Хората около теб могат да кажат, колко струваш. Твоето лично мнение за себе си трябва да се гради върху това. Иначе се обичай колкото си искаш, но трябва да си знаеш цената, тя е нещо различно. Тя е инвестицията, която си вложил в света, за да стане малко по-добър.

Сега сигурно ще ви объркам донякъде, но аз не съм основното действащо лице тук. Последните няколко абзаца бяха изцяло мои, споделени и от главната героиня. Съжалявам, отплеснах се. Но бихме ги написали по абсолютно същия начин и двете, защото сме една и съща личност. До времето, за което говорих преди малко, двете сме един и същ човек. После пътищата ни се разделят. Ние сме две вероятностни случайности на една личност. Точно затова ще продължа да говоря в първо лице и занапред. Просто защото е трудно да говориш за себе си като за „нея”. Но това ще е първият и последен път, в който ще ви кажа нещо лично от мен. Във всички последвали случаи смятайте за „първо лице” Мирна 1, от чието име говорихме досега. Всъщност, май просто исках да ви кажа „Здравейте”... Време е да започна тази глава отначало.

 

11.

 

Блаженият ми мързел в крайна сметка беше нарушен от натрапчивите ми идеи, които ме бяха пооставили намира покрай цялата ми заетост напоследък. Сега отново започнаха да глождят болната ми и прекомерно развинтена фантазия. Вселената ми беше дала шанс да променя нещо. Вместо да го използвам, просто бях затрила света си. Време беше да направя нещо по въпроса, колкото и болезнено да се окажеше това за мен и колкото и безумно да се стореше на околните.

Продължих да се правя на цвете в саксия, докато междувременно се заех да обикалям разклоненията на основния си поток. Все още не знаех, какво точно искам да постигна с това. Да видя своята любов с голямо „Л” да се развива, след момента в който беше прекъснала за мен? Да, това е някаква утеха, но не носи толкова удовлетворение, колкото завист. Да видя себе си, как продължавам да живея, без да унищожа потока си? Комбинация от намиране на сродна душа и събуждане на гузна съвест и чувство за срам. Да видя реалността, в която наистина съм си теглила ножа, напук на съвестта си? Нямаше да видя нищо, което да не съм очаквала. Точно затова и нямаше такъв поток. Явно няма вероятна реалност, в която да съм самоубийца. Всъщност, вероятностите, в които „аз” съществувах не бяха чак толкова много.

Направих си много екскурзии. Открих един щастлив поток, в който основната ми лична драма не се беше случила. Най-вече се зарадвах да видя щастливите лица на родителите на загиналите в моя поток. Наистина ми беше безкрайно приятно да ги видя непринудено доволни от живота, с непокътнато запазена вяра в бъдещето и доброто. Тамошното ми „аз” и любимият ми човек още бяха заедно и очакваха дете. Ядосвах им се и на двамата, че продължават да се карат за глупости. Нямаха си никаква представа, колко всъщност държат един на друг.

Намерих и потоци, в които се бяхме разделили заради една от постоянните ни инатчийски кавги за „кой е по-прав” и „кой ще се налага сега, аз или ти?”. И двамата с нови половинки, но не и наполовина толкова щастливи и пълноценни, колкото когато бяхме заедно. В нито един от потоците не бяхме спрели да бъдем приятели и да поддържаме постоянна връзка. Това определено ме зарадва, отговаряше на очакванията ми. Имаше и потоци, в които и двамата бяхме отпрашили по най-прекия път към отвъдното. Т.е. видях два пъти повече съсипани от мъка хора, отколкото в моя роден поток. Махнах се възможно най-бързо оттам.

Имаше и потоци, в които двамата всъщност не бяхме „себе си”, каквито ни познавах. В моя поток ни свърза катеренето, запознахме се покрай планината и хората, които я обичаха. Във въпросните потоци или единият от двамата, или и двамата се бяхме заровили в сивото ежедневие на града. Понякога в различни градове, дори в различни държави. Друг път в един и същ град, без изобщо да се срещнем. Малко ме хвана яд за това, но не сметнах за нужно да създавам поток, в който да се сблъскаме двамата като личности, вече имаше достатъчно такива. Търсех точно определена, вече оформена личност, върху която да поработя. Затова и не се връщах твърде назад в основния си поток. Там щях да намеря съвсем други хора, съответстващи само генетично на онези, които търсех. Както ми беше казал Йохан, не бях изгорила много. Бях изгорила притока, в който тримата решиха да тръгнат към мечтания си връх на определена дата. Явно беше достатъчно уникален, защото същото отвратително стечение на обстоятелствата се повтаряше само още веднъж в Мрежата. Аве, Господи, каляваш нервите само на единици.

Намерих и поток, в който само аз бях загиналата. С моя вечен тъп късмет – беше ме блъснала кола. Въпреки прибързаното си изказване за моята „силност”, любимият ми човек също беще намерил сили да го преживее. Бореше се за каузите си със зъби и нокти, за хората около себе си пък се бореше със сетни сили и до последна капка кръв. Което не му пречеше да изпада в ужасни депресии, когато оставаше сам. Слънчо, твърде много си приличаме... Нямаше нужда да ме категоризираш като „по-силната”, за да си го спомням после горчиво години наред. Карай, човек казва през живота си ужасно много глупости и твърде малко смислени неща. 

Мислих дълго върху отношенията ни, каквито ги познавах. Върху това, колко безценни мигове бяхме пропуснали за простотии, без всъщност да знаем, кои са най-важните неща. Не можех да променя миналото. Можех само да изтрия каквото не ми харесва, но отхвърлих това като възможност. Оставаше да създам нов приток на реалността. Вече знаех, че този приток ще остане в Мрежата завинаги, стига някой да не го изгори. Само един мъничък приток, лично мой. На това му викам аз „да оставиш следа в историята”. Исках да се направя на господ само веднъж. Само за едно разклонение от потока, което да е мое. И не просто да е „мое”, но и да не може да се случи без мое участие. Нещо, което да е невъзможно и не-вероятно иначе.

Преди това обаче (и преди всичко) исках да видя човека, който ми беше липсвал толкова дълго време. Човека, когото познавах до последния милиметър. На вид, на мирис, на вкус, на поведение и на начин на мислене. С всичките си сетива, включително и седмото. Човека, чиято липса се опитах да запълня с какво ли не, но празното място си остана, независимо от всичко. Човека, със спомените за когото се борех, докато се опитвах да живея в моя свят без него. Насилвайки се да трупам нови спомени за „вкъщи”, за „ежедневие”, за „палатка”, за „приятели” и за какво ли не, за да не ме боли. Защото от липсата от старите спомени болеше твърде много. Тези спомени вече се бяха превърнали в някакъв вид инстинкт, първа сигнална по Павлов. Сега се сещам, как циврих една вечер пред инстантния бойлер в кухнята с една мисъл в главата: „Слънчо, нали каза, че ще го оправим?”. Отваряйки шкафето в банята, за да си взема четката за зъби, виждах и друга четка. Която така и не се накарах да изхвърля. Всеки божи ден. Дори и най-малките неща в моя дом-крепост ми влизаха някъде през задния отвор. Нищо не се приемаше без болка, твърде много неща вече бяха споделени. Бях прекарала много вечери, увита в спалния му чувал, който миришеше на него, плачейки и приказвайки си наум с паспортната му снимка. Но вещите не заместват хората. Не ги заместват дори и на 0.000000001 процента. Странното е, че ровиш из всичките тези вещи, търсейки човека, който вече го няма до теб. И не го намираш.

Аз търсех точно определен човек из Мрежата, същия, какъвто го помнех, но осъзнал вече стойността на живота. Затова скочих в потока, в който мен вече ме нямаше. Не знам, какво точно исках да направя там. Ако не друго, може би исках поне да му натрия сол на главата за това, че съм била „по-силна” и съм щяла „да го преживея”. Или пък исках просто да го видя в моята роля. Или да бъда до него, когато той има нужда от мен, а мен ме няма... Заравях дълбоко под купчината мисли идеята, че отивам там заради чисто егоистичното си желание да го видя и без никакво смислено оправдание. Заравях я, а тя пак ми се подхилкваше тихичко изпод камарата самоизмами. Образно казано, начуках я по главата с лопатата да млъква и се стоварих в търсената реалност непоклатимо решена, че трябва да съм там.

Дотук звучи много смело, но всъщност скочих в потока, докато той беше заспал. Стоях си там и го гледах, как спи, слушайки в захлас познатото ми до болка похъркване. Всъщност, гледах го дълго преди това, но тогава само „надничах” в потока. Сега бях там телом и духом и продължавах да се колебая, дали да направя каквото и да е. Можех да го гледам така с часове, вече оценявах по достоинство факта, че изобщо го виждам жив. Спеше на познатото ми до болка легло в неговия апартамент. Матрак, сложен директно на пода. И двамата не държахме на високите мебели. Тялото ми още помнеше този матрак, помнеше до милиметър колко точно поддава когато си легнеш и колко точно пружинира по време на секс. Спомнях си и безбройните вечери, в които лежах с глава на гърдите му и му казвах, че си умирам да слушам биенето на сърцето му. Дали съм предчувствала нещо тогава? Никой не знае. Гледах го и се опиянявах от тази гледка, докато междувременно ръцете ме сърбяха да го докосна, а езикът ме сърбеше да му кажа нещо. Най-много ми се искаше просто да се гушна до него и да заспя, там, където ми е мястото. До него. Обстоятелствата обаче не позволяваха това да се случи „просто” така. А вътре в мен болезнено се опъваше същата онази невидима нишка, която мислех, че се е скъсала отдавна.

Бях седнала на канапето пред компютъра, на подлакътника, за да мога да виждам леглото, което иначе ми се падаше в гръб. Седях си и оставях спомените да ме връхлитат, едновременно опустошаващи и освежаващи, тъй като дълго време бяха стояли затворени, зад изградената от мен стена. Борех се с всички желания, които можете да си представите, ако гледате любимия ви човек как спи. Много се стараех да бъда възможно най-тиха и незабележима. Наистина не исках да го будя и да му вкарвам трудни за обяснение неща в главата. Но „не исках” е тъпо оправдание. На кого по дяволите му пука, какво съм искала? В главата ми се блъскаха една в друга разни некатегоризирани мисли от сорта на „Какво правиш тук изобщо, тъпа краво?!” и „Разкарай се, кучко, аз да не съм от дърво?!”. Но като изключим това, че си говорех сама наум, не правех нищо.

Толкова по-странен при това положение е фактът, че той се събуди. Стечение на обстоятелствата? Прекъсване в монотонното похъркване, тежка въздишка, протягане... Толкова се стреснах, че не сварих да офейкам в Мрежата преди фазата „отваряне на очите”... Погледите ни се срещнаха във вечния полумрак, царящ в градовете с улично осветление. Бях станала от облегалката на канапето, в порив да избягам, замръзнала в леко приведена поза. Милисекунда преди това прехвърлях из ума си хиляди начини да се измъкна от положението, без да оставям следи. После просто потънах в тези очи. Жадно, безразсъдно, уплашено и неизбежно. Като самата любов. Но на мен хич не ми отива да говоря за романтика.

Да спра да говоря за него като за „той”. Нека го наречем условно... Наум. Просто защото твърде дълго време го нямаше до мен, освен наум. И ето го сега наяве. С все още сънен поглед, извърнал лице към мен в неудобна поза. Невярващ на очите си. В най-подходящия момент да се изпаря в Мрежата. В най-последния възможен момент, за да остана в паметта му като мимолетно видение след пробуждането. Момент, в който аз стоях замръзнала на мястото си, без да мога да мисля като хората, камо ли да направя нещо. Вътрешният ми часовник се разми в нещо неопределено, нямам представа дали сме се гледали така една секунда или пет минути. После той прокара пръсти през късо подстриганата си коса, после през лицето си и пак се взря в мен.

- Мирна? – прошепна Наум объркано.

Мълчах няколко безкрайни секунди. После се предадох пред това, което видях в очите му. Жаждата да повярва в чудеса.

- Да, аз съм. Тук съм. – казах аз, без да помръдвам от мястото си. Той разтърка очи с двете си ръце и пак ме погледна.

- Как?.. – изцеди той накрая, след като дълго търсеше нужните думи, за да изрази едновременно учудването си, объркването си и необяснимата си радост. И съмнението, че това е само видение и че не може да остане завинаги. Всичко това се четеше на лицето му, аз поне го разбирах и без речник. Отидох до него и коленичих до матрака, объркана до мозъка на костите си. От една страна имах желанието да бъда с Наум и да му се раздам изцяло. От друга страна имах разума си. Който ми казваше, и с право, че нямам работа тук. Че колкото и да ми се иска, не мога да остана до него достатъчно дълго.  Че съм допуснала ужасна грешка с това, че съм тук и Наум ме вижда. Че съм объркала нещата непростимо и безвъзвратно. Всички останали чувства обаче се справяха с надвикването на гласа на разума доста успешно. Едвам го чувах някъде в подсъзнанието си.

- Сигурно пак сънувам... – въздъхна Наум разочаровано и понечи да седне в леглото. Още преди да се изправи вече бях нагласила нещата в главата си по най-удобния за мен и безболезнен за него начин.

- Да, сънуваш. – казах му аз и го хванах за ръката. – Но наистина съм тук. Макар и насън.

Спомнях си единствената надежда, която ме караше да заспя в най-тежките дни. Надеждата, че ще го видя поне насън, защото друга възможност нямаше. Нека бъде насън. Стига да е истинско, нека е насън. Нека се засити тази опустошаваща жажда най-сетне. Ако ще и да е само веднъж. И пак разумът ми се обади от подсъзнанието, налагайки своите правила.

- Повече няма да идвам. Само този път. – казах аз, чувствайки се сякаш някой друг дърпа конците на мен, марионетката. – Но искам да знаеш, че съм добре. Сега и винаги. И че искам да бъдеш щастлив. Не ме интересува, по какъв начин ще стане. Забрави ме съвсем, ако трябва. Просто бъди щастлив...

- Щастлив съм. – прекъсна ме той и ме дръпна за ръката към себе си. – Защото ти си пак до мен най-сетне.

Самоконтролът ми отиде по дяволите или още по-далече. Потънах в кафевите очи, в топлата прегръдка, в усещането за сливане, в целия този калейдоскоп от наслада, която не бях вярвала, че ще доживея. Нека бъде насън... Нека бъде безразсъдно... Нека бъде прекрасно... Прекрасното просто трябва да бъде. Нека бъде тогава...

 

12.

 

Няколко часа след това, което очаквах да си остане най-прекрасното преживяване в живота ми, се отдадох на лутане в Мрежата. Като малко дете, избягало от вкъщи и мотаещо се из най-затънтените храсти на някой парк. Бях си тръгнала по изгрев слънце, без да будя вече заспалия Наум. Аз самата не бях мигнала през цялата нощ. Пълнех очи с вече познатите ми незабравими черти, знаейки, че за последен път мога да го направя толкова открито и толкова отблизо. Изпарих се като вампир по филмите, с първите лъчи на слънцето. Без дори да помръдвам в леглото. От топлата прегръдка на Наум направо в необятната прегръдка на Мрежата. Изпълнена едновременно с всичко и с нищо. С краткотрайна пълнота и вечна самота. Известно време просто се пързалях по потоците без капка мисъл в главата си. Но самата радост от пързалянето я нямаше никаква. Чудех се, дали не е време да се върна при останалите. Изкушавах се да се нарева на гостоприемното рамо на Хесусита или да се напия до безпаметност с Йохан. В същото време изобщо не си представях, какво точно да им кажа и се колебаех, дали да не им спестя всичко. Хич не ми се искаше да ги натоварвам с моите си глупости.

Умирах си да си поговоря по въпроса с някой, който да ме разбере правилно. Открай време знам, че освен мен самата, никой не може да ме разбере правилно. Затова се насочих, стискайки палци за успешна мисия, към най-близкия вероятностен поток до моя. Потока, в който Мирна не беше станала темпорален медиум и беше продължила да си живее живота по природните закони. Познавам се. Мирна ще ме приеме, без да се шокира. Мирна ще се зарадва да чуе това, което имам да й кажа. Че някъде и някога любимият й човек е жив и е добре, че миналото остава в регистрите завинаги. Мирна дори ще се зарадва да ме види, ако не друго.

Стоварих се от Мрежата най-собственически в собствената си стая. Определено ми беше приятно да се окажа пак там. Всичко в тази стая бях трупала с години, нагласяйки го според настроенията си. Новодошлите там се озъртаха като в музей. Обитавах таванското помещение на къщата, със скосен таван, крепящ се на дървени греди. Мебелите бяха събрани от кол и въже, голяма част от тях импровизирани.  Хоризонтален тесен шкаф с остъклена витрина, двуетажен рафт за книги и един стол, на който стоеше огледалото. Малко диванче, което се разпъваше на легло персон и половина и едно канапенце, затрупано с дрехи. Макари от кабели, върху които стояха цветята ми. Странна наглед комбинация от натрупани върху стари компютри и дървени цепеници дъски, която представляваше работния ми кът. Поседнах за няколко минути на старата автомобилна седалка пред компютъра, която навремето ме беше отървала най-сетне от постоянните болежки в кръста и задника при дълъг работен ден. Седях и се ровичках из дреболийките наоколо, оглеждайки бившата си стая-крепост. Останалото пространство беше заето от стайни цветя, безполезни сувенири и споменчета (включително конски и телешки череп), надписи и рисунки по стените и мои картини. Още преди да се запозная с Мрежата, се чудех, къде да си слагам картините. Сега бяха още повече. Ужас! За момент се почувствах късметлийка, че не ми се налага да оправям целия този хаос. После запретнах ръкави, полях цветята, изчистих помещението и поподредих малко разпръснатите навсякъде дрехи. Мирна 2 не си беше вкъщи. Разбира се, този момент беше подбран от мен нарочно.

Мирна 2 се прибра около 01:00 часа през нощта, след среща с приятели. За да не я стряскам, бях оставила отворен на компютъра един Word-файл, който гласеше с големи букви „В съседната стая съм, ела да си поговорим”. Знаех, че Мирна най-вероятно няма да си легне да спи, без да е погледнала и изключила компютъра си. Седях си кротко в другата половина на таванския етаж, очаквайки Мирна 2 да се прибере вкъщи. Продължавах да следвам стратегията си да не се намесвам в миналото и да не създавам нови вероятностни потоци, като например поток, в който Мирна среща Мирна някъде в миналото. Всички имаме властта да променим бъдещето, но да се месиш в миналото е като да пренаписваш стара тетрадка. Просто ти се налага да триеш с гумата. Аз исках да се намесвам само в настоящето и бъдещето, като всеки нормален човек.

Мирна 2 се прибра, завтъкнала слушалките на МР3-плейъра си в ушите, без да чува каквото и да е. Беше навлякла любимия си/ми размъкнат бял панталон с много джобове, който сваляше без разкопчаване. Наблюдавах я през отворената врата между стаите, достатъчно скрита от тъмнината в съседното помещение. Видях я, как сяда пред компютъра на старата седалка от автомобил „Шкода”, пльосната директно на пода. Видях я, как прочете оставеното от мен послание. С озадачен поглед. Видях я как става и се насочва към съседната стая.

- Здрасти. – казах аз, изправяйки се пред нея. – Аз съм Мирна. Донякъде аз съм Ти.

Както и очаквах, тя занемя за момент. Има данни, които човешкото съзнание не може да обработи за кратко време. Моето съществуване беше в рамките на това правило. Мирна 2 ме гледаше съсредоточено, прехвърляйки из ума си възможни и невъзможни версии на случващото се. Чудех се, дали няма да ме халоса по главата с някой тежък и тъп предмет. Сигурно и тя това се е чудила. После тя протегна десница към мен и каза:

- Здрасти, аз също съм Мирна.

Стиснах собствената си ръка със странно чувство на близост. Всеки е стискал дясната си ръка с лявата и обратно, но не и лява с лява или дясна с дясна. Това определено беше странно. Познавах дланта си, с всичките й мазоли и изядени кожички покрай ноктите, познавах начина, по който се здрависва тази десница и силата, с която стиска. Преценена според отклика отсреща. Любопитно ми беше, как ще си стиснем ръцете двете, при положение че всяка една от нас винаги се беше нагаждала към събеседника. Получи се едно здраво приятелско ръкостискане, което автоматично премина в захващане палец-палец. Както бяхме свикнали и двете да се здрависваме с приятелите си. Може би всички възможни бариери между нас паднаха още тогава, или дори преди това. Тя все пак беше единственият човек във вселената, който беше преживял абсолютно същото като мен и ме разбираше изцяло. Едно от натрапчиво-циничните гласчета в главата ми се обади, че „вече няма да си говориш сама, а със себе си, хи-хи”.

Колкото и да бяхме еднакви, явно тя беше поне малко по-различна от мен. Иначе изобщо нямаше да се срещнем. Една от нас двете трябваше да е темпорален медиум, за да се срещнем. Както и да е, бях дошла тук за разговор и се бях подготвила за него. Изкарах от съседната стая няколко бири и две кутии цигари. Отворих две бири и седнах с наздравица на уста до Мирна 2 да й обясня нещата. Циничното гласче в главата ми се изкиска, че „вече няма да пиеш сама, а със себе си”. Теглих му една майна, вече познавах Смърделин достатъчно добре. Досаден и нетактичен е, но всъщност не е лош човек. Крайно искрен е, но никога не се сърди. Перфектната компания за диспути. Но да оставим Смърделин настрана.

Мирна 2  си мълчеше предпазливо, в очакване на някаква информация, която да обясни присъствието ми. Разбирах я много и твърде добре. Но нямаше начин да не започна отдалече. Цялото обяснение отне около две изпити бири време, през което тя ме прекъсна няколко пъти с въпроси от сорта  „я го уточни това по-подробно” и „обясни ги тези темпорални термини най-сетне!”.  След като млъкнах изчерпана, Мирна 2 чукна бутилката ми със своята за наздраве и отпи поредната юнашка глътка.

- А защо всъщност си тук?

Съвсем резонен въпрос. И аз бих искала да знам.

- Видях се с Наум. В поток, където съм умряла.

Мирна 2 помълча няколко секунди втрещена.

- Майко мила... Той как е? Как го преживява?

- Зле. – свих рамене. – Знаеш не по-зле от мен, как го преживява.

- А ти... – тя се замисли за момент, чешейки се по рошавата глава. Беше се постригала късо, за разлика от мен, дето не си бях пускала косата толкова дълга от години. – Ти за какво всъщност отиде там? Това не е ли леко тъпо?

- Много е тъпо. – изсумтях аз. – Няма нужда да си мериш думите с мен, всички фалшиви прояви на учтивостта ти са ми познати от първо лице.

Тя разтръска глава с досада и смръщи лице пренебрежително. Вече беше доста на градус и я избиваше на постоянна смяна на смешни изразителни физиономии, заради които винаги излизахме ужасно на снимки.

- Добре тогава, ще го кажа иначе. Къде по дяволите ти беше акълът, че отиде там? Ясно ти е, какъв шок е това за него. И че не можеш да останеш там.

- И аз не знам, къде ми беше акълът. – разтърках очи уморено. – Сигурно в дупето, при останалите неща... Ситуацията малко се пообърка.

Разказах й всичко до последната подробност, наблюдавайки как на лицето й се сменят изражения на майчински яд тип „какви ги свърши пак?”, на тиха и усилено потискана завист и на също толкова усилено потискана болка.

- Защо не му каза каква си? Защо го излъга, че сънува? – каза тя с нотка горчива завист в гласа.

Това вече беше тази част от нас, в която се различавахме. Аз бях мислила твърде дълго върху това, какво искам и какво не искам да си позволя като намеса в Мрежата. И това какво искам и какво не искам да си представям като собствено бъдеще.

- И какво ако му бях казала каква съм? Щеше ли да е по-добре?

Оставих я да помисли върху нещата, които на мен ми бяха ясни до болка, но за нея бяха нови и току-що поставени за обсъждане. Знаех, че ще стигне до същия извод. Мирна 2 се намести по-удобно върху възглавниците на пода и си запали поредната цигара. Вече беше видимо пияна, все пак й се бях изтърсила на главата след като вече беше пила, че й донесох и още бира. Но щом още не беше заспала, би трябвало да разсъждава горе-долу трезво, макар и по-емоционално. Познавах я от-до.

- Права си. Това просто не е естествено. – каза тя накрая и си дръпна от цигарата.

Разбрах мисълта й само от една дума. „Естествено”. И двете измервахме цената на нещата в единици „естествено”, „истинско” и „красиво”. Останалото беше „трябва” или „мързи ме”. Да остана до Наум каквато съм, нямаше да е нито естествено, нито истинско. Може би щеше да е красиво, но с елементи на трагедия и за двамата. В момента, в който той започне да остарява видимо, а аз не. Или в момента, в който започнех да го лъжа и да се самоунищожавам, за да остарявам заедно с него. Както и да е, просто нямаше да е естествено във всички случаи.

- Най-сетне чатнах, защо си дошла тук. – тя протегна ръка и разроши косата ми доста грубичко. – Много ли ти е криво?

- Ужасно. – въздъхнах ядно. - Имам възможността да направя адски много неща, които ми се искат и никакво осмислено желание да ги направя... Май просто трябва да се поосъзная малко, за да стана пак адекватна. Чувствам се като сполетяна от синдрома на стотинката, изтървана в канала. Там си е, лежи си, но знаеш, че няма да го ядеш.

Спогледахме се и се засмяхме и двете. Този случай беше познат и на двете ни, само дето при нас не ставаше дума за стотинка, а за топка сладолед. Тогава бях на морето с ужасен махмурлук и без пукната стотинка и тогавашното ми гадже ме беше почерпило сладолед. На второ близване сладоледената топка падна от фунийката на земята, в прахта. Хвана ме яд до просълзяване. Не знам, дали беше от махмурлука или просто защото не съм добре с главата, но за момент се почувствах като двегодишно дете, което ще ревне за сладоледчето си. Един приятел тогава ми каза, че познава това неописуемо гадно чувство. Като да изтървеш 50 стотинки под решетката на канала и да минаваш всеки ден покрай тях, знаейки, че са твои и без да можеш да си ги вземеш. И ги виждаш как си лежат там. Просто ти късат нервите, въпреки че са само 50 стотинки.

- Защо не ми останеш на гости за два дни? – каза Мирна 2, когато спря да се смее. – Имаш доста за разказване. Даже бих си го записала, за да не забравя нещо.

- И ти имаш доста за разказване. Определено ми е любопитно, как я караш тук и как вървят нещата. – тя сви рамене.

- Как да я карам, всичко си е екстра. Само на себе си се дразня. Е, ще останеш ли за два дни? Ако те пострижем като мен или се размотаваш наоколо с кърпа на главата, баща ми изобщо няма да се усети.

- Нави ме. – ухилих се аз. – Дори мога да те замествам на работа, ако ти се прави нещо друго. Колко години съм си мечтала да имам клонинг, който да работи, докато си гледам кефа! Пък на мен ще ми е носталгично-приятно да си поработя пак старата работа.

- Бих се чувствала горда да ти откажа, ама няма. – разсмяхме се и двете като катили. – Но определено искам да чуя цялата история в подробности...

Тя се плесна демонстративно по челото и се втренчи в мен с леко психарски поглед.

- Осени ме идея. И то много вдъхновяваща.

Почувствах се леко притеснена. Кой знае, какво й е хрумнало? Имах твърде много неочаквани идейки и настроения, за да предвидя действията на второто си „аз”, колкото и да го познавах. А и все пак двете бяхме поне малко различни, макар и да се бяхме разцепили на две отделни личности само преди около година.

- Да напиша книга въз основа на твоята история. – продължи Мирна 2 въодушевено. На мен лично ми олекна, че е нещо толкова невинно.

- Много добре знаеш, че не довършваме нищо, което пишем. – свих вежди скептично. - Освен ако не си отбелязала точка с някоя творба през последната година.

- Не съм. – ухили се тя самонадеяно. – Но ти обещавам най-тържествено, че това ще го завърша. Пък ако идваш редовно да ми разказваш, със сигурност. Не че не мога да си измисля нещо, но няма да е истината. А и все още не си представям края.

Почувствах се леко тъпо, че ще се превърна в художествена измислица. Но защо пък не? Изведнъж ми стана интересно да прочета тази книга, въпреки че тя все още не съществуваше.

- ОК, ще ти помагам, доколкото мога. Но ме пиши главен редактор.

- Нямаш проблеми за това. – скрепихме споразумението с чукване с бутилки. Когато след около час си легнах скапана (все пак не бях спала повече от тридесет часа), Мирна 2 седеше пред компютъра с леко заплашителна усмивка и щракаше по клавиатурата с хъс и завидна скорост. Оставих я да се вдъхновява и заспах блажено. Някъде по изгрев слънце тя си легна до мен и двете заспахме прегърнати. Отбелязах си наум с горчива усмивка, че това е едва вторият път за повече от година време, в който съм си легнала гушната до някого.

Събудих се преди Мирна 2 от звъненето на собствения й будилник. Явно се беше раздала предния ден както с пиенето, така и с писането, защото спеше непробудно. Станах и пуснах новините в сайта, за който работеше. Това й беше единствената спешна работа за деня. После, от чудене какво да правя, се зарових из файловете на компютъра, за да видя, какво се е случвало тук през последната година. Спрях се по-задълго на папката със снимките. На някои от тях се усмихвах, на други ми идеше да зарева, трети пък виждах за пръв път. По някое време баща ми чукна на капандурата на тавана и се стреснах не на шега. Приготвих се да се изпаря бързо в Мрежата и изломотих със сънен глас „Какво?”. Без да отваря капандурата, той отговори, че излиза. Вече бях позабравила чувството баща ми да ме нервира по цял ден и да се натрапва в стаята ми пиян на тараба. Всъщност, в дадения момент много ми се искаше да се видя с него и да си поговорим.  Но след известно време размисъл стигнах до адекватния отговор. Едно „Ху’у” с нотка на досада.

            Мирна 2 се събуди от този обмен на реплики и се прозя шумно.

            - Май съм се оспала. – намръщи се тя, след като погледна телефона си.

            - И още как. Пуснах ти новините.

            - Леле, златна си. – ухили се тя сънено и събра сили да стане от леглото. – Пикае ми се като на куче...

            След като се върна от тоалетната двете седнахме да пием кафе.

            - Е, как вървят нещата тук? Вчера нищо не сподели.

            - Всичко си е ОК. – сви рамене тя. – Сестра ми ще ражда идния месец и баща ми е понамалил пиенето по този повод.

            - Това си е чудесна новина. – двете се изхилихме. – Как е клубът?

            - Крета долу-горе. Малко умряла работа. Сума хора се катерят веднъж на високосна година. Имаме и няколко нови члена, дето са по-активни.

            - А как е... – потърсих нужните думи. - ...твоята апатия?

            - Знаеш, че не ми се приказва за това. – каза тя кисело.

            - Ти пък знаеш, че ми е любопитно да го чуя.

            - По-добре... – въздъхна тя замислено. - Или по-зле? Не знам, свикнах. Чувствам се нормално, освен че съм десет пъти по-малко емоционална и имам десет пъти по-малко вяра в каквото и да е. Но и така животът си е хубав, макар и не феноменален. Обръщам повече внимание на хубавите неща. Дори на онези, които не съм забелязвала преди.

            - Ще ми се да можех да ти покажа нещо. – махнах с ръка обезкуражено. - Но без зумер няма как да стане.

            Мирна 2 се въодушеви видимо и дори изчопли няколко гурела от очите си, преди да проговори.

            - Да ми покажеш нещо из потоците? Какво?

            - Като цяло, много неща. Но едно по-конкретно. Мирна и Наум щастливи заедно. – ухилих се аз. – Е, още се поскарват от инат, но се сещаш, за какво говоря. Заедно са и не са преживели цялата тази простотия. Определено ми се пълни душицата, като ги гледам. Тях и хората около тях. Много е различно.

            - Не може ли да се намери някой зумер да ме разходиш? – измънка тя с умолителна физиономия. Поклатих глава отрицателно.

            - Йохан ги унищожи всичките много старателно... – после се замислих с някакво лошо предчувствие, че пак съм намерила прекия път към Ада и любопитството няма да ме остави намира, докато не отида там. – Макар че зумери има. Само че в миналото.

            - Чакай малко... – Мирна 2 ме накара да замълча с жеста „тайм-аут”. – Онези от миналото със зумерите... Те не могат ли да дойдат и да ви ебат майката, както сте си? Разбрах, че няма пътуване в бъдещето, но това вече се е случило. Не е бъдеще вече, настояще си е.

            - Как да ти го обясня... Объркана история е. За тях това бъдеще не съществува. Т.е., не е съществувало тогава, когато са можели да пътуват из Мрежата. – тя продължи да ме гледа озадачено. Реших да поясня нещата. – Те не могат да достигнат това бъдеще, в което сме ние. Защото когато се е случило, вече не са можели да пътуват. Няма вероятностен поток, в който те да пътуват до нашето настояще. Защото когато са можели да пътуват, това бъдеще го е нямало. А после вече не могат да пътуват.... Разбра ли ме?

            - Почти, но май все още ми се губи цялата логическа схема.

            - Те не са извън времето. – разпалих се аз да провеждам лекции. Йохан добре ме беше подковал, заслужаваше букетче цветя на следващия урок. – Медиумите са извън времето така или иначе. За онези кретени със зумерите престоят им „извън времето” приключва в момента, в който му сложихме край. Освен това са мъртви. И мен да ме убиеш някъде, няма да се върна повече. Ще си остана в миналото. Макар и да съм била извън времето до момента на смъртта си... Наистина е объркано, но си има логика.

            Тя сведе поглед към черджето на пода замислено. Очите й шареха наоколо, както шареха и моите, когато пресмятах някаква възможност с много фактори. После Мирна 2 си запали цигара и взе да сърба активно от кафето си, което значеше, че се е замислила още по-сериозно. И двете имахме манията и нуждата да правим няколко неща наведнъж. Т.е., не можехме да се съсредоточим върху някакъв проблем, ако не правим нещо с ръцете си, да кажем.

            - Значи е напълно възможно да се намери зумер. – каза тя накрая, нарушавайки тишината. Дойде моят ред да си запаля цигара.

            - Напълно възможно е... Но е като да отвориш кутията на Пандора.

            Тя ме погледна в очите. Със собствените ми очи и със скептична усмивка на уста.

            - Значи, напълно възможно е да го направиш. – замълчах си, но тя продължи да ме зяпа с лукава физиономия. – Това е предизвикателство, пред което няма да устоиш, докато не си опитала. Рано или късно. Имаш цялото време на света, но няма да устоиш.

            Тази нейна увереност събуди ината ми от зимен сън. Тя си представяше всичко като виц или като математическа задачка. Моето отношение беше съвсем различно.

            - А защо пък да не отида още сега да затрия целия основен поток на „диспансера” и да приключим с този въпрос?

            - А какво точно ще стане тогава с всички, които са там? С теб и Йохан включително?

            Отговорих й честно. И без това бях решила да не трия повече, всичко беше просто блъф. Може да си говоря със себе си и да пия със себе си, но да лъжа себе си не е в моя стил.

            - Нямам представа. Може да изгоря всичко, със самата мен включително. Може и да офейкаме двамата с Йохан, като единствени „будни” там, когато усетим, че потокът „гори”... – умът ми трескаво прехвърляше всички възможни комбинации. - Не, това няма как да стане. Йохан може и да офейка, но ако аз офейкам, това ще създаде две Мирни-медиуми в Мрежата, което е изключено... Значи, поне себе си ще изгоря със сигурност. Пък и останалите, които са в капана на спрения поток, вече ги има в друг поток в бъдещето... Едва ли ще продължат напред по времето... Не знам, няма подобен случай, който да ми е известен. – предадох се аз. - Някой да се върне назад в спрян поток, където вече е медиум и да започне да трие...

            - С други думи, няма такъв кретен в историята. – каза тя, след като замлъкнах озадачена. – Щеше да го кажеш сама, ако не се правеше на много умна и всемогъща.

            - Я си гледай живота и преводите! – ядосах се аз и се хванах да изхвърлям пепелниците. Пак бяхме оръсили черджето с пепел, да ни изсъхнат дано некадърните ръчички...

            - Точно от този живот си избягала. – тя просто умишлено ме дразнеше, да й се не види! – Да беше останала тук да си го гледаш, като толкова ти харесва.

            Обърнах се към нея с пълен пепелник в ръце и ми се прищя да я прасна по тъпата тиква с него.

            - Мислиш ли наистина, че ми харесва това, което ми се случи? Направо си умирам от кеф! – размахах ръце в необмислен жест и фасовете се разпиляха по пода. – Завиждам ти също толкова, колкото ти завиждаш на мен. Познато ти е това тъпо чувство „какво да правя с цялата тази отговорност” и „кой ще го свърши, ако не аз”! Отворих си нови вратички с още повече възможности и още повече отговорности! Много ми се иска, да не бях толкова сдухана онзи ден и да бях на твое място сега... Иска ми се всичко да беше по-просто. Но няма начин да променя това. Адаптирам се към обстоятелствата. Опитвам се да не допускам фатални грешки. Опитвам се да не правя неща, за които да съжалявам впоследствие. Опитвам се да бъда полезна. Всичко, което и ти правиш, но се налага да мисля много повече! Ти нямаш представа, какво е това чувство, както и аз нямам представа, какво е да остана тук...

            Млъкнах и се заех да събирам разпилените по пода фасове. Само това липсваше, да се скарам със самата себе си във вероятностен поток... Оставаше и да се сбием и шоу-програмата щеше да е пълна.

            - Само това липсва, да се скарам със себе си... – каза Мирна 2. – Да се посбием направо и да приключим по-бързо с разногласията?

            Не издържах и се разсмях. С пълно гърло. Даже не можах да спра да се кикотя поне две минути. Нелепо е да се караш със себе си. И е абсурдно да се сбиеш със себе си. Не и когато и двете „аз” разсъждават върху нещата по един и същ начин и с известна доза чувство за хумор. Когато спрях да се кискам, вече бях клекнала до Мирна 2 и се държах за рамото й, за да не падна от смях. Тя също се хилеше, явно се беше сетила, че си мислим за едно и също. Хрумна ми един въпрос.

            - Ти защо ме покани само за два дни на гости? Очакваше да се сдърпаме или по друга причина?

            - Спокойния ще дойде утре вечерта.

            „Спокойния” беше прякорът на най-добрия ми/й приятел. Представих си за момент, как си седим тримата и се разбираме от половин дума... Егати скучния диалог... Иначе Спокойния беше достатъчно спокоен, за да възприеме нещата нормално, независимо от всичко. Но аре, няма нужда. Мернах с периферното си зрение странно доволния поглед на Мирна 2 и ме осени една неочаквана мисъл.

            - Вие да не би нещо?.. – Спокойния от години си идваше на гости като у дома си и беше приеман по съответния начин. Но този поглед в очите й ми беше странно познат. Тя се усмихна перверзно.

            - Пооправяме се чат-пат. Но двамата сме твърде еднакви и твърде близки, за да променя това нещата.

            Разбирах, за какво говори. Липсата на ревност, на собственическо чувство и на налагане на граници върху личната свобода оставяше една връзка твърде отворена, за да се говори за нещо конкретно. Но щом се случваше, значи беше нещо хубаво. Зарадвах се и за двамата. Спокойния беше човекът сред живите до мен, който ме разбираше възможно най-добре. Беше претърпял същите като мен или подобни промени  в себе си, тъй като и тримата души, които загубих, му бяха твърде близки. Много пъти си бяхме говорили на един и същ език по този въпрос (и по много други), ядосвайки се един на друг „защо ми взе думите от устата?!”. Беше от този вид близки същества, които си остават също толкова близки, познати и любими, дори и да не се виждате с години. Освен това беше единственият мъж на света, с когото бяхме спали голи и прегърнати, без дори да ми хрумне идеята за секс. Уютно пристанище във всякакви моменти. Споделена топлина при всички обстоятелства. Пълно разбиране по всички въпроси. Незаменима компания за всичко. Защо не? Съвсем възможно беше да стане нещо много красиво от цялата тази работа. Обърнах се усмихната към Мирна 2.

            - Успех, сестриче. – потърсих ръката й и я стиснах. – Според „темпоралните” суеверия, щом този поток е останал, значи може да стане нещо хубаво от него.

            - Ще направя всичко възможно да стане нещо хубаво. – усмихна се тя в отговор. А-ха да кажа още нещо, когато усетих раздвижване в Мрежата. Липсваше ми практика, за да бъда добра колкото Йохан в следенето на Мрежата и през повечето време я оставях настрана. Но това раздвижване беше твърде близо. Тъкмо се зачудих от какво ли е предизвикано, когато видях погледа на Мирна 2 да се спира някъде зад гърба ми и усетих потупване по рамото си. Един познат глас прочисти гърло многозначително. Обърнах се с кофти предчувствие.

            - Извинете ме, че се натрапвам без покана. – подхвърли Йохан кисело и прибра ръце в джобовете на дънките си. – Приключи ли със скитането или смяташ да се видиш и с всичките си останали двойници в Мрежата?

            - Теб пък това какво те засяга? – заядох се аз. Малко ме стресна, не очаквах да го видя тук, но пък продължаваше да ме ядосва като всеки друг път. – Винаги съм си мислила, че това, с кого се виждам, си е чисто мой проблем.

            Йохан седна с тежка въздишка на пода до мен.

            - Няма те от два дни. Да ти е хрумвало, че някой може да се притесни за теб? – запита той невинно и ме изгледа с укор. Позасрамих се леко, но преодолях тази моментна слабост.

            - Не си ме предупредил да оставям бележки, когато излизам. – вметнах с равен тон. – Можеше поне да се представиш, кавалер с кавалер... Това е Йохан. Йохан, това е Мирна.

            - Виждам. – изсумтя той, протегна ръка към Мирна 2 и двамата се здрависаха. – Удоволствието е изцяло мое... А ти не ми отбивай номера с лекция по етикет.

            - Какъв номер, тате? Ще ме мъмриш ли или какво? – излигавих се аз. Мирна 2 се подхилкваше тихичко, докато той въздъхна обречено. Явно все пак беше в миролюбиво настроение.

            - Какво изобщо правиш тук? – оцъкли ми се той насреща.

- Пия кафе, не виждаш ли? – сръбнах си демонстративно от чашата.

- Не това имах предвид. – рече той злобничко. - Не разбирам, какво изобщо те е довело тук. Предположих, че ще си някъде из родните си потоци, но очаквах да те намеря на друго място.

            Друго място ли? Не казах нищо, но го погледнах въпросително.

            - При друг човек, да кажем. Знаеш, за какво говоря. – уточни Йохан.

            - А ти откъде знаеш? – започнах леко да побеснявам. Друг човек ли? Йохан откъде знаеше, при кой човек бих отишла? Той пък сякаш се смути.

            - Направих малка проверка на миналото ти, още преди доста време. Все пак, почти не те познавах.

            - И аз не те познавах, но си направих труда да те опозная, без да се ровя в историята ти. – чувствах се в малка степен излъгана и до голяма степен... подценена. Какво, толкова малко доверие ли заслужавам, че да ми се съставя досие? Освен това, кой му е дал правото да си разсейва скуката с филма на живота ми? Той поклати глава с физиономия тип „не ме разбра правилно”.

            - Нали се беше притеснила за това, че си изтрила потока си? Веднъж реших да проверя, какво точно си изтрила. Да те успокоя, че всичко е наред, ако се налага. Но докато стигнем до този разговор, ти вече беше достатъчно напред в обучението, за да видиш всичко сама.

            - А ти какво точно имаше в устата си, когато не ми каза, че си ровил из миналото ми? – троснах се аз. Йохан ме погледна в очите, самото олицетворение на искреността.

            - Просто ти го спестих. Голяма работа. Но пък честно казано, миналото ти е впечатляващо... И за теб се отнася това. – обърна се той за момент към Мирна 2. – От една страна впечатляващо, от друга... малко разхвърляно. Но нямах представа, че рисуваш. И много други неща. Начина, по който се оправяш с хората. Начина, по който правиш нещата. Ужасно е хаотичен, но като се загледа човек, намира някаква логика.

            - Хич не си мисли, че ще се разминеш с ласкателства. – заплаших го аз.

            - Както и да е, какво ще кажеш, да се прибереш в Центъра най-сетне? – натърти той. – Хесусита си оскуба косите от притеснения. Андре и Паша също, макар да се правят на по-хладнокръвни.

            - Защо те не ме потърсиха тогава?

            - Не познават родния ти поток, гламчо. – възмути се той от недосетливостта ми.- Ако си мислиш, че и аз лесно съм го намерил навремето, лъжеш се. Но този път ми се наложи само да потърся темпорална аномалия в твоя основен роден поток, а не другаде. – Йохан плесна ядосано с ръце по коленете си. - Защо ми задаваш тъпи въпроси? На нищо ли не съм те научил?

            - Имам ръбове за изглаждане, признавам си. – примирих се аз. – И нужда от повече практика, за да не се замислям толкова върху простите неща.

            - Защо не се концентрираш върху практиката си и ръбовете си, преди да започнеш да се мотаеш насам-натам необмислено? – изръмжа той. – Другото, което видях в миналото ти е, че се учиш ужасно бързо. В началото. Това го видях и от първо лице. Но после зарязваш всичко да се оправя, както намери за добре. Разхвърляш се между сто неща, които ти потръгват идеално и не правиш нищо по-сериозно с тях.

            Поех си въздух шумно да възразя, но той ме прекъсна, преди да съм започнала да говоря.

            - Да, твърде много са. Нещата, които ти потръгват. Нещата, за които имаш някаква дарба. Но е време да ги систематизираш по приоритет.

            Така си е. Това си го бях мислила много пъти, но да го осъществя беше нещо различно. Кое от всичкото да оставя настрана? Мирна 2 се обади неочаквано, прекъсвайки двустранния спор помежду ни.

            - И аз съм си го мислила същото. Че трябва да има нещо, върху което да се съсредоточа изцяло. Но накрая стигнах до един извод, който тя може би още не е намерила или просто е само мой. Аз не искам много, искам всичко. – тя сви рамене. - От всичко по малко. Не искам грандиозни неща. Просто искам всичко.

            Йохан протегна ръце към небето, тръскайки ги в някаква пародия на отчаяна молитва.

            - Чудесно, вие искате всичко! Но някои неща от всичкото са свързани с повече отговорност. – той се обърна към мен с уморена физиономия. – Две Мирни наведнъж ми идват в повече. Ще се прибереш ли в Центъра с мен, или да предам нещо на всички обезпокоени хора там?

            - Ще остана още една нощ тук. – отговорих след секунден размисъл. – С Мирна имаме какво да си кажем. Но прати поздрави на всички. Утре сутринта в настоящо време ще съм при вас.

            Йохан въздъхна с доза задоволство.

            - Поне се замисляш върху това, да не правиш нови притоци. От настоящето в настоящето, нали така?

            - Да, шефе. – козирувах палячовската.

            - Добре тогава, тръгвам. Приятно изкарване, дами. – той целуна ръка на Мирна 2, докато аз получих грубо сбутване рамо в рамо. – Ще си поговорим утре вкъщи. – прошепна ми той на ушенце заплашително. На мен пък „вкъщи” ми прозвуча много мило.

 

13.

 

            Прибрах се без гръм и трясък. Тихо и кротко. Първо отидох да видя Хесусита, после всички останали. Чувствах се до голяма степен виновна, че съм си направила непредвидена отпуска, докато всички тук се занимаваха с нещо. От друга страна осъзнавах, че имам право на повече почивка от останалите след всеотдайната ми ангажираност по основаване на Центъра. Междувременно осъзнах, че хората тук са започнали да ми липсват, когато не съм до тях.  И видях, че и аз им липсвам. Навик? Семейство? Сигурно му оставаше още малко време, за да се превърне в такова. Йохан го оставих за накрая. Знаех, че ще има да ми говори дълго и подробно и да ми споделя житейски истини. Затова преди да го посетя се отбих в стаята си за едно релаксиращо душче  и баааавно преобличане, съчетано с пушене на цигара. Така поне си представях нещата. Отлагането е най-развитият ми талант.

            Когато влязох в стаята си, мислите ми се впуснаха трескаво да се прегрупират по нов начин. Ей на това му се вика „подарък-изненада”. До прозореца стоеше статив за рисуване, в ъгъла няколко платна А3-формат, грунд за маслени бои. На пода до статива – перфектен комплект маслени бои и приличен асортимент четки.  Това ми се натрапи в очите на пръв поглед, просто защото прозорецът беше срещу вратата. Връхлетях в стаята с бойна крачка, затова видях останалото чак след като се обърнах. Вдясно от вратата – приличен топ амбалажен картон метър на метър и пълен комплект темперни бои. Вдясно – бюро с включен лаптоп на него и подпряна на стената акустична китара. Просто онемях. Стоях си и се чувствах като малката принцеса от романа на Бърнет. После видях бележката до лаптопа.

            „Имай всичко, разхвърляй се, колкото си искаш. Но си помни приоритетите”. Нямаше подпис, а и нямаше нужда от подпис. Никой, който не е прегледал цялата ми биография, не би направил всичко това и не би написал същата бележка. Никой не би се сетил, че най-много обичам да рисувам на амбалажен картон, а не на бял фон. И на никой друг не би му хрумнало да положи толкова усилия, за да се концентрирам аз върху приоритетите си. Представата ми за Йохан като човек и като мой приятел се ъпдейтна за пореден път. Хвана ме срам, че го бях оставила предпазливо за финал на посещенията. В крайна сметка, той ми беше най-близкият човек тук. Виждах това много ясно, само като се оглеждах из стаята. Моят яд от това, че той е надничал в миналото ми, се дължеше основно на мисълта, че той ми няма доверие. Че ме проверява. Всъщност се радвах, че знае повече за мен. Никога не съм имала нищо против хората да ми знаят всички кирливи ризи, дори много често бях фрапирала нови познати с ненужна информация за себе си, без задръжки. Принципите ми гласяха, и все още гласят: „който ме харесва, каквато съм - добре, ако не – да се разберем отрано”. Обичах и целях хората да ме познават.

            Преоблякох се припряно-бързо и се замъкнах с гузна стъпка към „офиса” на Йохан – просторна стая с доста голямо бюро, на което се разполагаха компютърът му и купчината хартии, които просто вървяха в комплект с Йохан. Заварих го подпрян на същото това бюро, със съсредоточен израз на лицето. Занимаваше се с педагогическата си дейност, т.е. попълваше и групираше данни за напредъка на хората в Центъра из различните папки на компютъра си и си подготвяше лекциите за следващия ден. Този тип дейност ми беше позната – да адаптирам курса на обучение към различните типажи, замисляйки се кого какво го привлича и кой в какво точно изостава с материала. И как да стимулираш мисълта на някого в нужната посока.  Бас ловях, че има отворени още няколко файла – счетоводни, задължително-разпределящи и т.н. Общо взето – Йохан беше потънал в монитора изцяло. Толкова по-показателен е фактът, че буквално грейна в усмивка, когато му привлякох вниманието с репликата:

            - Ето ме.

            - Радвам се да те видя пак на линия. – заяви той доволно, след като вдигна завеян поглед от монитора.

            - Благодаря за всичко. – отговорих му аз ни в клин, ни в ръкав. – Знаеш, за какво говоря. Или може би не се сещаш за всичко. Но все пак – благодаря.  

            - Как беше при двойничката ти? – прекъсна той сантименталните ми откровения и се зае да цъка с мишката.

            Замислих се, как точно беше. Интересно – със сигурност. Забавно също.  Интимно. До степен много споделено. Носталгично – да. Болезнено – в малка, потискана и контролирана степен. Поучително – много. Градивно? Ще видим. Релаксиращо – донякъде. Трудно – не достатъчно, за да не ми е по силите. Освежаващо – доста. В груба равносметка - общо взето хубаво. Групирах всички тези усещания в едно мътно определение:

            - Различно.

            - А какво точно търсеше там? – запита той любопитно.

            - Разбиране. – отговорих веднага. Този въпрос беше от лесните.

            Йохан се подсмихна и вдигна вежди въпросително, докато продължаваше да бърника из разните файлове.

            - Намери ли го?

            - Определено. – той пресрещна погледа ми с мъгляво-мъдро изражение на лицето си. Изпреварих поучителната му реч. – Знам, време е да потърся разбиране другаде, освен в себе си. Просто имах нужда от това в момента.

            - Почина ли си? Че има доста работа за вършене. – Йохан отбиваше непродуктивните теми със злободневни въпроси, също както го правех и аз някога.

            - Само ми кажи, какво да правя, шефе. – застанах в поза „мирно” и се ухилих.

            - Първо – Петер има нужда от помощ за администриране на всичките си сайтове. – вече се бях видяла с Петер, беше задвижил цялата работа покрай изхранването на Центъра чрез интернет-услуги и се въртеше като луд. – Ти имаш опит с тези неща. Най-належащи са порно-сайтовете. Вярвам, че нямаш морални дилеми да се заемеш с тях.

            - Никакви. – отсякох аз категорично.

            - Второ – искам да дойдеш поне за една-две лекции, да обясниш твоя подход към Мрежата. Със сигурност е различен от моя, на някои може да им бъде по-близък до сърцето.

            - Там съм. – съгласих се аз.

            - И трето... – добави той, почесвайки се виновно. – Имаме куп бумаги за оправяне, от сметки за тока, до нотариални права върху имота. Ясно ми е, че не владееш немски, но бих се радвал да организираш цялата бумащина и да подбереш нужните хора, които да се заемат с това.

            Кимнах сговорчиво. Бях готова да направя всичко на света, от една страна заради новото си „семейство” с бащичко в лицето на Йохан и от друга страна – за да прикрия това, което се канех да направя. Все още не знаех, какво точно ще е то. Ако искате едно малко експериментче, затворете сега за малко тази развлекателна книжка и си помислете, какво бихте направили. Какво точно ще се случи из Мрежата, ако направите нещо? Кога и какви потоци ще бъдат създадени? Кой ще пострада от това? На пръв поглед може да изглежда много просто, но всъщност е една голяма мешавица. Коя комбинация от милионите ще даде нещо достатъчно стойностно, за да се бъркаш във Вселената заради нея? Какви рискове е уместно да поемеш? Какво точно ще причиниш на хората в потоците? Чисто субективно...

            Оставих тези въпроси за по-нататъшно преосмисляне, за което явно се искаше повечко време, и се заех с изграждането на своя „отговорен” образ в Центъра. Нали се очакваше да си поставя приоритети? Ей ги нà, честито. Отбих се първо при Петер, който ми се зарадва като на златна мина, като чу, че ще му помагам за сайтовете. Разбрахме се, какво точно имам да върша като оператор база данни и си чукнахме петица за довиждане. „Бумащината” относно Центъра беше поверена на Тим. Не знам, кой беше решил да стане така. Дядо Тим ли? Който си беше живял като медиум последния кажи-речи век? Какво разбира той от съвременна бумащина, по дяволите? Явно го бяха нагърбили с това, само защото владееше немски и беше навит да си губи времето за каузата. Пратих го да преведе документите при заклет преводач, за да мога изобщо да работя с тях. Освен това  му възложих задачата да намери местен юрист, който да се занимава компетентно с цялата работа. Проучването на цялото немско законодателство щеше да отнеме прекалено много време на мен, или на който и да било друг от нас, за да бъде ефективно. Присъствието ми на лекциите по темпорална практика беше насрочено за всяка сряда, от 19:00 до 21:00 часа. Шоуто „Как да станеш темпорален медиум за рекордно време”, водещ - Мирна. Току-виж сте си помислили, че съм претупала тези часове, просто за да ми се махнат от главата. Не сте познали. Никога не съм си позволявала да уча хората на грешни неща и продължих в същия дух. На този спектър от задълженията си сигурно отделях най-много внимание. „Студентите” започнаха видимо да дърпат напред, което направи Йохан изключително радостен. Точно пък той, който не приемаше критика и се смяташе за най-добрия педагог, ме оставяше да се „самоизявявам” без да ме прекъсне дори със сумтене. На всичкото отгоре, следеше лекциите ми с доволна усмивка на лицето. Наблюдавах го със странно чувство, все едно мутира пред очите ми, превръщайки се в някакво извънземно създание. Той пък точно да не каже нещо „на въпреки” моите подходи, изглеждаше неестествено. Даже се притесних, да не би нещо да е болен...

Виждахме се всеки ден с всички, по един или друг повод или „просто така”. Смяхме се много и правихме много сериозни физиономии по повод сериозните въпроси. Споделяхме си поредните нужни и ненужни за главния мозък данни. Изградилата се човешка машина работеше с лекота и непринуденост за гориво. Градихме планове за безкрайното бъдеще заедно. Няколко вечери се случи да се напием „колегиално", като аз лично бдително си следях границата, отвъд която ще изръся нещо ненужно на чуждите уши.  Дрънках на хората с новата си китара (евала на Йохан, тънките струни бяха метални, а не пластмасови) и превеждах текстовете си на онези, които ме питаха, какво означава това, дето го пея. Някои ме слушаха, други не, трети ме питаха, защо не съм записала албум. Каквото и да ставаше, беше весело и едно такова домашно-уютно. Чудех се, дали наистина имам нужда от нещо повече. Нещо повече от тази потенциална вечност, прекарана с тези прекрасни хора, които дори не бих срещнала, ако си бях останала в своята си Вселена. Но всеки един живот си има нужда от мотивация. Достатъчно силна, за да го осмисли. Моята „силна мотивация” се концентрираше другаде и продължаваше да ме гризе отвърте. Имах усещането за нещо недовършено в живота си, който бях изтрила. Едно такова усещане, все едно си можел да направиш нещо, но си си казал, че е твърде трудно, неудобно, рисковано и неизпълнимо, за да му проправиш път. На хората обикновено им е трудно да се навият да се заемат с нещо такова, на мен пък ми беше трудно да се откажа. Като се замисля, разликата идва от подхода към нещата. Дали правиш нещо, защото се налага, или оставяш нещата, които са отвъд логичните доводи, да поемат водачеството. Във всички големи начинания има ентусисаст и „мозък” на операцията. При мен бяха две в едно, като „мозъкът” изоставаше. Нормално, защото съм си глупава по принцип...