Времената сигурно са полудели
1.
Още първият ритник ме свали на земята. Може би защото беше изненадващ. А може би защото беше в коленете. На кого му пука? И без това се надявах да ме убият. Все пак ми стана неприятно – от един момент в живота ми насам бях добила достатъчно опит, за да осъзная, че мразя тялото и главата ми да се блъскат болезнено в земя и други твърди предмети. Просто не понасям внезапно обземащата те дезориентация, която те кара да се чувстваш безкрайно тъп. Не понасям и звука от изпукване на прешлените, след който се чудиш, дали не си си счупил врата...
Оглеждайки се между пороя от удари успях да преброя трима. Всъщност, възможно е да са били както повече, така и по-малко. Шутовете в главата не спомагат за по-добрата концентрация в сложни умствени действия, като броене например. Във всеки случай, бяха поне двама, защото отвреме-навреме си разменяха реплики. Отначало не сварих да определя езика (вече споменах за ефекта от шутовете в главата), после осъзнах, че е англий ...