Небето беше обсипано със звезди - едри и ярки като бисери. Луната светеше ярко - пълна и красива, обвита във воал от сребърно сияние и тъма. Млечният път опасваше като бримка небето. Нежен летен вятър повяваше и разбъркваше косите ù. Лицето ù беше обърнато към невероятната космическа гледка, очите ù отразяваха звездния небосвод. Тъмнокафявата ù коса се сипеше на красиви вълни по атлетичния, тъмен  гръб. Той я гледаше и си мислеше как тези коси ще побелеят някой ден, как очите ù, вече слепи ще се взират в същия този приказен небосвод, но няма да го виждат - ще са вперени в един друг свят - тъмен и мрачен, изпълнен със сенки и спомени. Заболя го когато помисли как някой ден тя ще е сама и безпомощна - слаба и стара, болна и тъжна. Тръсна глава и прогони тези мисли- този ден можеше и никога да не дойде. Щеше да вложи живота си, цялото си умение и страст, за да го предотврати. „Безсмъртие за човечеството” - прекрасна бляскава идея. „И тогава красотата и чистотата ти ще сияят като вечните галактики.”

        Очите ù се плъзгаха по шарения, многозвучен пазар. Горещият пустинен вятър донасяше различни, непознати аромати.   От далечината долиташе тиха ориенталска музика. Тънките бели завеси танцуваха при всеки повей на вятъра. Тя се обърна към Градимир - той беше забил поглед отново в безкрайните си записки. Никога не го прекъсваше в такива моменти. Знаеше, че изследванията му са важни за него и тя го подкрепяше. Но и се искаше да мечтае повече - да не взима живота толкова сериозно. Дори и сега - на това непознато място, пред прага на приключението, където най-сетне бяха само двамата, той беше заровен в проучванията си. Тихо се приближи и обгърна ръце покрай врата му. Целуна го по бузата и дългата ù коса се плъзна върху записките му. Той се усмихна и остави писалката. Прибра купчините си с листа в голяма кожена чанта и се обърна към нея. Сините му очи изглеждаха уморени, но все пак игриви:

- Съжалявам, скъпа. Понякога се отнасям.

        Тя се усмихна и кимна леко.   Хвана го за ръка и се приближи до него. Надигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

- Обичам те.

        Той я погледна с онзи плам, и страст, който караше хората около тях да се чувстват неудобно. Плъзна ръка по стегнатата и талия и се плъзна надолу по бедрата ù.

        Не можеше да я гледа как страда - всичката жизненост в погледа ù си беше отишла. Фигурата и се беше свила и повяхнала. Цялата пъргавина в движенията и се беше превърнала в една рязкост и грубост. Бръчки на тревога и страдание се бяха врязали в красивото и младо лице. Шоколадовата някога кожа беше придобила блед, белезникав цвят. Новината, че не може да има деца я беше съсипала - целият ù приключенски дух, борбеността и желанието ù за живот си бяха отишли. Тя седеше отпусната в един стол и гледаше тъжно през отворения прозорец. Виждаше се могъщото море - бяха си взели почивка, и сега се намираха на крайморска вила. Морето винаги зареждаше съпругата му с енергия - връщаше и желанието за приключения, сините дълбини разбуждаха въображението ù.  Но не и този път - скръбта и беше голяма, загубата - безмерна като силата на морето. Градимир се приближи до нея тъжно - болеше го повече за нея, отколкото за детето.

- Какво сме загубили? Нищо. Все още аз имам теб и ти - мен.

        Погледът и дори не трепна:

- Какво е вечността без смисъл? Какво е човекът без човечност? Какво е животът без цел? Защо ми е безкрай, като има толкова болка в един кратък миг? Ти целиш един вечен живот-как може да искаш това, когато в един обикновен живот има толкова болка! Как може да искаш една майка да живее хилядолетия със спомена за загиналия си син? Или една жена да живее цяла вечност със знанието, че никога няма да може да дари живот?

        Той не дочака съпругата си да се доизкаже - думите му я бяха жегнали, никога не му беше говорила така.

        Сега - години по-късно, той разбираше грешката си. Всяко нещо има цена, нали? Беше постигнал заветната цел - безсмъртието. Първите вечни хора се разхождаха по Земята. Но постигането на мечтаната цел не му беше донесло щастие. Слава, известност, пари, място в човешката история… но Тя щеше да бъде забравена. Прекрасната му съпруга беше починала броени дни преди последните резултати - дни преди невероятното откритие. В момента скръбта му беше мъчителна. Той се изненадваше как страданието може да причини физическа болка. В тези моменти разбираше цената, която трябваше да плати - беше прекалено висока.

Градимир стоеше на онова красиво място на което се беше запознал с Ирина. Вятърът сякаш донесе игривия ù глас. Той извади един тъмночервен вълнен шал и го докосна до лицето си. Помириса аромата му и заплака. Последните ù думи бяха:

- Смъртта е следващото голямо приключение.