Вторият човек

    Хората се борят за добър живот. И когато получат така желаното спокойствие, те спират да се страхуват за своето физическо оцеляване. Живеят в тесен кръг, градят бъдещето си и възпитават децата си. Погълнати от мисълта да не изгубят каквото имат, неусетно губят чувствата, които са предизвикали връзката, в която живеят. Започват да обръщат на внимание на душата. Липсват им добрите думи, нежността и усещането, че някой ги прави да се чувстват специални и обгрижвани. Тогава, поглеждат извън семейството и всичко, което е липсвало откриват в една единствена личност. Това е той, вторият човек.
Обикновено е сам. Носи чиста душа. Честен, работлив, весел и остроумен, той винаги може да разбере, кога някой има нужда от него. Всеотдаен, готов да зареже всичко, само и само да се отзове навреме там, където е нужно. Търсейки загубеното в душата си, хората бързо намират втория човек. Виждат, че може да се разчита на него. Общуват помежду си с лекота. И всеки разговор или среща се превръщат в прекрасно изживяни мигове. Днес така, утре така, неусетно се привързват един към друг. Обикновено хората го приемат като добър приятел. Едва ли някой си задава въпроса, какво чувства вторият човек. Дали обича толкова силно и истински, щом е съгласен да чака да го потърсят, когато е удобно? А не щом той пожелае. Какво му е струвало да си ляга и да се събужда с мисълта за любимия човек? Изобщо хората дали си дават сметка за това, че вторият човек може да се влюби безумно? И как изживява тези трепети, след като не може да сподели с никого тази своя любов?
Обикновено този, който запълва липсата в душата живее далеч, а не в семейството. Така хората виждат само красивото. Доставят си удоволствие да се стоплят с любим глас. За няколко минути се изчистват от битовизмите и се чувстват по-добре. И това им е достатъчно. А дали стига това за вторият човек? Той няма да се покаже тъжен. Напротив, ще успокоява. Ще помогне, ако не с едно, то с друго. Толкова силно обича, че ще пренебрегне постоянното усещане за тъга и ще изпрати изтръгната с болка усмивка. Защото за него е важно, любимият човек да се успокои и да се засмее. Ако не беше тъжно, щеше да е много хубаво всеки да си има един такъв втори човек завинаги. Някой, който да го разбира и да го приема такъв, какъвто е. Никой не започва общуване с човек, с мисълта, че някой ден може да го нарани. Затова и не бива хората да се чувстват виновни и гузни за наранените от тях сърца. Всичко се е случило по взаимно съгласие. Имали са нужда един от друг и са изживяли тази романтична невъзможност. И няма как да се предположи страданието на втория човек. Ако можеше, то би било предотвратимо.
А всъщност, щом хората са се привързали към чистотата и честността на вторият човек и изпитват чувства, не е ли той в един момент първи в живота им? Щом някой ги прави щастлив, значи е важен за тях. Несъзнателно мислят един за друг и се търсят. Душевно са заедно. Но все пак са далеч един от друг. И никога няма да бъдат забравени тези чувства. Защото има една любов по-силна от всичко. Тази на далечните разстояния. Тази любов, която се калява от времето и остава завинаги. Такава любов, която се дава само от един човек.
Любовта на втория човек.

Явор Перфанов©