Jul 3, 2010, 4:48 PM

Вторият Ноев ковчег 

  Prose » Fantasy and fiction
746 0 0
7 мин reading

     Това беше краят. Краят на света. Краят на всичко. Истинският и окончателен Край. След който нямаше да има нищо. Абсолютно нищо. Само празнота и пустота.
Не можеше да повярва. Не искаше да повярва. Това не можеше да се случи!
Но те бяха тук. Бяха пристигнали преди повече от месец с техните два космически кораба, които се бяха установили на орбита около Земята и дори можеха да се видят с просто око. Те бяха толкова огромни, че закриваха Луната и нейната светлина вече не достигаше до хората, а нощите бяха мрачни. Но думите на братята по разум бяха още по-мрачни. Те бяха пристигнали тук, пропътувайки едно невероятно разстояние, за да предупредят човечеството за гибелта на неговата планета, за гибелта на Слънчевата система. В началото бе трудно да се повярва на думите им. Те твърдяха, че остават само броени месеци, затова всяко забавяне щеше да бъде фатално. Слънцето щеше да угасне, а с него щеше да угасне и целият живот на Земята. Никой, дори и те, не знаеше какво точно щеше да се случи - можеше само да се предполага. Но едно беше сигурно - предстоеше Апокалипсисът. И хората бързо се убедиха в това. Но след това нищо нямаше да последва. Нямаше да има Страшен съд, нямаше да има нищо. Само мъртви частици материя, реещи се безцелно из пространството. Нямаше да останат дори и спомени.
Това беше страшно. Това беше немислимо и непонятно.
А те – извънземните, искаха да помогнат. Това беше основната им цел. Не можеха да оставят една разумна цивилизация да загине. Трябваше да помогнат. Доколкото могат. Бяха открили друга планета, с условия подобни на земните и искаха да отведат хората на нея. По този начин щяха да спасят човешката цивилизация.
Но имаше един проблем - въпреки че техните космически кораби бяха огромни, на тях не биха могли да се поберат всички хора. А нямаше време. Това беше единственият и последен шанс. При следващото им идване Земята вече нямаше да я има. На тези звездолети можеха да се качат едва няколко стотици хиляди души. А хората по цялата планета бяха милиарди. Не можеха да се спасят всички. Само една малка част от човечеството можеше да бъде отведена на новото място. Но коя точно трябваше да бъде тази част? Тук извънземните имаха думата. От тях зависеше всичко и те определяха условията. Естествено - този шанс щеше да бъде предоставен на елита на човечеството. Хората, които трябваше да бъдат спасени и които щяха да създадат ново общество и да възродят човешката цивилизация, беше задължително да притежават разнообразни качества. Нужно бе да има представители на всички области от живота - като се започне от обикновени занаятчии и майстори, владеещи различни прости, но необходими дейности и се стигне до специалисти в най-сложните науки. Разбира се, немалка част от тези хора щяха да бъдат интелектуалци, хора на изкуството и хора с ниво на интелигентност по-високо от средното. Това бяха условията. Другопланетяните искаха да съхранят цвета на човечеството и същевременно да запазят способността му за оцеляване и развитие. И те незабавно се заеха да подбират хората, които щяха да имат щастието да бъдат спасени. А желаещите бяха много, твърде много - почти цялото население на планетата. Навсякъде настъпи хаос. Никой не искаше да умира. Всеки искаше да се качи на космическите кораби на извънземните и да отпътува към новият си дом, където, дори и на ново и непознато място и при нови условия, да продължи да живее и да се бори. Но само малка част от жителите на Земята успяваха. Само една малка част отговаряха на изискванията и преминаха през всички тестове. Те бяха щастливи. Невероятно щастливи. Те щяха да получат шанс за нов живот.
А останалите… бяха обречени.
И той бе един от тях.
Седеше на брега на океана и спокойно попиваше с очи безбрежната морска шир. Времето беше спокойно. Съвсем лек бриз, като докосване, галеше повърхността на водата и караше отразените лъчи на залязващото слънце да танцуват. Обичаше тази част от деня, когато почти всичко замира, на границата на мрака, очаквайки настъпването на вечерта. Всичко наоколо бе толкова спокойно и съвършено, обагрено в различните нюанси на червеното, жълтото и кафявото. Но той откри това едва съвсем скоро. С болка си спомняше за изминалите досега години, когато бе стоял далече от всичко това и не беше познавал света, в който живееше. А сега вече бе твърде късно. Твърде късно беше да го преоткрива и да му се наслаждава. Той бавно разтърка с пръсти очите си. Не можеше да повярва, че само след съвсем малко време всичко това нямаше да го има. Че този океан, този бряг, това Слънце, водата, скалите, пясъка, лъчите… че всичко това нямаше да съществува. Та природата наоколо му изглеждаше толкова силна и непоклатима. Това не можеше да бъде възможно. Какъв смисъл бе имало от всичко това, ако сега бъдеше безвъзвратно унищожено? Какъв е бил смисълът да се създава Слънчевата система, Земята, природата на нея, хората, животните, растенията..? Какъв е бил смисълът на Еволюцията, след като не бе довела до нищо? Защо се бе появило всичко това и защо бе съществувало? Защо съществуваше еднодневката? За да се превърне след това в нещо друго ли? Но какъв беше тогава смисълът? Нима всичко щеше непрекъснато да се променя? И нима всичко наоколо, цялото човечество, можеше да се сравни с една еднодневка? Всичко това беше непонятно за него. Вселената беше толкова сложна.
Той не можеше да я разбере. И нямаше да има възможност да я разбере. Защото него също нямаше да го има. Той съшо щеше да изчезне. Щеше да се разпадне на безброй много малки атомчета материя, за да се присъедини към нещо друго и много по-различно. И никога повече нямаше да може да види отново този залез. Никога повече нямаше да може да почувства вятъра, да усети топлината на слънчевите лъчи, да се наслаждава на всички създания около себе си - живи и неживи и да общува с тях и още толкова много привидно дребни и незначителни неща, с които щеше да се раздели, без да ги е опознал истински…
Една сълза се отрони от очите му и капна на топлия пясък, попивайки веднага, без да остави следа.
Страшно отдавна не бе плакал. Беше забравил вкуса на сълзите.
Но сега бе по-различно. Той се страхуваше. Страхуваше се от Вечността, от Нищото… Те го изпълваха с ужас. Защото не искаше да умира. Искаше да живее. Искаше неговият свят да продължи да съществува. Искаше…
Но не можеше да направи нищо. Не можеше да направи абсолютно нищо.
Какво би могъл да стори?! Да потърси помощ от полицията, правителството? Но тези институции вече не съществуваха. Вече нищо не съществуваше - хаосът се бе възцарил навсякъде. А и можеше ли някой да му помогне? Вече нищо не зависеше от никого. Човешката цивилизация вече не съществуваше. Планетата Земя се готвеше за своята гибел, а по нея пъплеха милиарди еднакви човечета, обречени да я последват. Единствените, които можеха да направят нещо - извънземните, вече бяха казали своята тежка дума. И тя беше – ОТХВЪРЛЕН!!! Просто защото не отговаряше на техните критерии. Не притежаваше нужните качества, за да бъде спасен. Всъщност това означаваше, че в него няма нищо ценно, което да си струва да бъде спасено. Той беше боклук. Едно от многобройните други човешки същества, които не се отличаваха с нещо особено и за които се използваше определението "средностатистически". Просто една сива частичка от огромната маса, от огромното множество, която незнайно защо съществуваше и спокойно би могла и да не съществува. На тях не им трябваха такива хора. Той не би бил от никаква полза на новото Човечество на новата планета и затова извънземните без много да се замислят го бяха отхвърлили. И съвестта им беше чиста. Те помагаха. Но той все още се питаше защо. Защо го оставяха да умре? Защо спасяваха другите, а не него? Нима нямаше същото право като тях да живее? С какво го превъзхождаха те и нима наистина той бе толкова нищожен, сив и безличен? Нима наистина не бе способен на нищо и нямаше никаква полза от него? Та нали още в училище, когато бе съвсем малък, му бяха казали, че всеки човек е неповторим и уникален, че щом е дошъл на този свят, значи има някаква причина и животът му няма да премине напразно. За какво са били всички тези думи? Нима всичко това не е вярно?
Той нямаше отговор на тези въпроси. И никой друг в този момент не знаеше техният отговор. И може би никога нямаше да го узнае.
А дали съществуваше въобще такъв отговор?
Той бавно се изправи и тръгна надолу по брега, към тихо шумолящата вода.
Знаеше само едно. Човечеството беше дочакало своя Апокалипсис. Но нямаше да има Страшен съд. Нямаше да се появи и господ - нито Аллах, нито Христос, нито ангели или дяволи… Нищо. Просто нищо.
А дали имаше Отвъден свят?
Той се опита да се усмихне през сълзите си.
Вървеше. Вървеше напред.
Към залеза.

 

 

Copyright AdrianBantchev 1998-2010

© Адриан Банчев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??