Окъсаният й вид го порази. Уж заздравели стари рани, но дълбоките белези се простираха по цялата й душа. Поиска му се да се протегне и да докосне за миг яркото й излъчване, но това породи безпокойство в скиталческата му същност.
Той беше тя.
Докосването му до самия себе си беше твърде болезнено по начало. Какво щеше да спечели към егоистичното си бреме, ако реши да обърне внимание и на нея? Пък и защо? Тя само би влошила и без това докривелия му самообраз. Ще му покаже всичките недостатъци. Защото ги има до един. Или почти.
Безумно го измъчваше ловджийското самообладание. Поредна жертва? Не. Не можеше да хване самия себе си, нали?
Тя му беше огледало, безпардонно осъзнаваше това и му го заявяваше с очите си.
„Ти си вълк – пронизваше го милостивия й поглед. – И аз не харесвам това. Но го разбирам. Вълците единаци са побратими.”
„Ти си жена – предизвикваше я той с похотливите си мълчаливи ласки. – Как би могла да знаеш какво е да си хищник?”
“Безкрайно си изморен. Дошла съм, за да те пре ...