ВЪЛКЪТ    И  СЕДЕМТЕ КОЗЛЕТА

                                   (сатирична  адаптация)

Ех-о-о-о. Познайте-e-e  кой е при ва-a-a-с. Не можете?! Х-у-у-у-бава работа. Че напънете са малко де! Не желаете?  Имате неотложни задачи! Аз пък ви казвам, че такива няма,  щом феята на автентичния фолклор Муца Раздувката е долетяла тук. Здраве-е-ейте, здраве-е-ейте,  настоящи и бъдещи почитатели! Сега ще ви разкажа автентичния вариант на приказката за вълка и седемте козлета.

       Старата коза се казваше Патриция. И съвсем не беше толкова стара. Е, вярно, че от многото раждания виметата ù попровиснаха и развалиха моминските си форми, копитата ù вече не бяха толова стройни. Пък и в ханша понаедря... Но тя полагаше, ама наистина полагаше усилия да изглежда добре. Ходеше на фитнес, хранеше се разделно...  Закуси, да кажем, с три зелеви кочана, след три-четири часа хрупне листа от млада акация, после пак след три-четири часа салата от четирилистна детелина без дресинг. Движеше се многo, изминавайки всеки ден пътя от дома си до офиса  и обратно  пеша. Умело подчертаваше изразителния си кози поглед с грим от касис и къпина, прикриваше бърните на възголемичката си уста със гланцово червило от ягоди, връзваше разноцветни панделки в русия кичур между ушите... Да-а-а-а. Сега му е времето да ви кажа, че Патриция беше блондинка. Тя много вярваше в любовта. Да бе, оная, същата -  с голямото ”Л”. И поради тая причина все още беше сама, но със седем палави и незаконни козлета. Козлите - тъкмо трима на брой се появяваха в живота ù, неочаквано връхлитаха като торнада, но в края на “романа”се изнизваха на предни копита мълчешком. Всъщност “романът” се превръщаше в нескопосано копие на “Самиздат”. И макар че Патриция бе вече много по-сдържана и предпазлива,  в дома ù  препускаха седем очевадни последици на наивната  младост.

        Сега работеше в една фирма за експорт на горски продукти -  собственост на Лисан Кокошаро. Заплатата  беше повече от добра, но и работата за повече от една длъжност. Беше момиче за всичко. Уреждаше документи за експорт, ходеше до митницата и до цял куп служби упражняващи контрол и надзор върху износната стока - за подписи, за съгласуване, за разрешения. Работеше на компютър,  водеше  личните картони на подчинените, дела, преписки, входящи, изходящи писма. Освен това разглеждаше молби, жалби и пишеше становища, които шефът Кокошаро само подписваше. Когато идваха делови партньори, тя приготвяше кафе и сервираше напитки, резервираше  стаи в най-лъскавия горски хотел ”Веселата пепелянка”, съпровождаше делегацията и господин Кокошаро на делови обяди и вечери. Минаваше за една от най-начетените му служителки и Кокошаро много разнежен след третото уиски и почти просълзен казваше мазно: ”Това момиче просто няма цена. Какво ли щях да правя, ако я нямаше!” После се навеждаше над ухото ù и със съвсем обезмазнен глас шепнеше: ”Слушай, малката, оня плешив нерез с бивните е най-важната фигура. Подновяването на договора ми зависи главно от него. Хвърлил ти е око и трябва да му угодим. Ето ти ключа на стаята му - бягай да се приготвиш и чакай там. Той ще дойде след малко и гледай да докажеш лоялността си!” И Патриция  доказваше всеотдайно своята лоялност на всеки, който я изискваше от нея и най-много на шефа... Така с реален труд и дискретна лоялност натуралната блондинка Патриция оправдаваше работното си място и заплатата .

            И  колкото беше акуратна в службата, толкова  бездарна  и лишена от фантазия беше тя у дома си. Много трудно ù беше на горката Паци (така я наричаха галено приятелките ù) да вкара домакинството в ред. И как ли би могла при наличието на двете двойки близнаци и тризнаците. Винаги се чудеше какво по-напред да захване. Тя още пазеше моминския си навик в почивните  дни сутрин да спи до късно. Намазана с дебел слой нощен крем, с мрежичка върху фризурата и с резенчета от краставичка върху очите, Паци спеше, прегърнала последния любовен роман. Слънцето се бе издигнало високо над гората и закачливо я боцкаше с топлите си рогца, но Патриция сънуваше любимия си сън. Той беше все един и същи. Тя и  прекрасен расов козел - великолепни рога, яка гръд, мускулести крака и смущаващ поглед, лежат един до друг върху пясъка на самия морски бряг. Тя е щастлива и прелива от любов. Премрежила очи, скрито го наблюдава и намира, че е чудесен мъжки екземпляр. Но изведнъж  той се изправя и се втурва към морето, хвърля се върху вълните и  започва да гребе навътре. Отдалечава се все повече и повече... Патриция отчаяно вика след него, кършеща безпомощно копита. Но изведнъж дочува гласа му: ”Паци-и-и-и, чакай ме при кладенеца-а-а! При кладенеца, Паци-и-и-и!” И  тя се събужда винаги на това място.

- Мамо, мамо, гладни сме! Искаме да ядем! - Тя свали резенчетата краставица от очите си и заедно със светлината на деня в тях надникнаха и седем чифта  подканящи детски очи.

- Ох, на мама гладниците! Защо не извадите нещо от хладилника за ядене, ами сте дошли да ми хленчите бе, мамини?!

- Ами ние го хапнахме за закуска, мамо!

- Искате да ми съобщите, че сте опустошили хладилника?! Не мога да повярвам, че сте погълнали храната за цяла седмица! Как можахте! Сега ще трябва да ви дам очистително, защото от преяждане ще ви заболят коремчетата . Смешко, иди да ми донесеш очистителното!

      Смешко беше най-големият ù син. Той се роди пръв и  скоро навърши с

благоволението на  козия Създател - дядо Боц, десет години. Седем минути след него като приклещено извряка другото яре, втурвайки се неканено в света. Още с появяването си сътвори една дълга тирада от мецания и бецания, обсъждайки явно първите си впечатления от непознатата обстановка.

- Я  стига! Какво си се размърморил такъв! - сгълча го акушерката Копфина  Щъркова и го плясна назидателно по дупето - Мърморко с мърморко!

Така вторият син-близнак на Патриция  бе кръстен Мърморко.

- Ама, маме, Професорът го помисли за сироп от клен и го изпи - каза  Смешко, гледайки невинно Патриция.

- Майн Боц, ела тук, учена главо! - Паци разтревожено разтвори устата на Професора и започна да я оглежда отвътре. Не забеляза нищо особено. Устица на козле с грапаво езиче и остри зъбки отгоре и отдолу.  Между тях имаше хранителни отпадъци.

- Професоре, ти пак не си измил зъбите си! Бързо в банята да свършиш тая работа и после ела да ги проверя! А другите, ако са пропуснали досега тоалетната, да я посетят, защото до час-два ще бъде окупирана от Професора, а напускането ù ще се окаже по-неизвестно и от свето тайнство.

- Професорът беше единственото момче от тризнаците. В неговата  козя реч не

съществуваха съобщителни изречения, защото всичките му бяха въпросителни.

Понякога Паци се чувствуваше  пленница на любопитството му и ù идеше да вие от досада. Но тъй като беше коза,  това не ù се отдаваше. Освен това тя имаше добро домашно възпитание, а носеше също и отговорност за възпитанието на своите деца. Това дете наистина запаметяваше всички дадени му отговори и ставаше все по-знаещо и скучно. Един ден, когато възмъжееше,  трудно би могъл да привлече  нормално момиче. Но Пати скришом се надяваше да  намери някоя откачалка като себе си. Професорът беше на седем години. На толкова бяха и неговите две сестри -  Превземка и Моделия. Всички събития и думи бяха оценявани и изказвани от Превземка толкова лигаво като следа от гол охлюв. Тя така кълчеше езика си, че ако имаше кости, то той би се начупил на парчета. Например докато другите козлета се обръщаха към Патриция с “мамо”или в най-лошия случай с “маме”,  Превземка  казваше ”мами-и-и-и”. Когато на масата имаше салата от радика, тя стичайки се като разтопена свещ молеше: ”Ма-а-м-и-и-и, сипи ми още от слънчицата в чинийката, муо-о-оля!” или пък: ”Мами-и-и-и, вържи ми ония милички, чуднички панделчици,  с които ставам като ангелче! “Ха, ха, ха, ангелче” - заливаха се от смях момчетата и все гледаха уж без да искат да я бутнат с рогца, докато тя се разпищи и хукне да се жали на Паци. И нали мъжката природа е сурова и безмилостна, те помежду си я нарекоха “Лигоча”. Другата сестричка - Моделия, беше лудо влюбена във всички по-известни “моделки” и мечтаеше сама да стане знаменит фотомодел. Тя превърна Смешко в почти професионален фотограф и го караше по цял ден да ù прави снимки в различни пози. Имаше дори и някои абсурдни. Например влязла цялата в комина на къщичката им, откъдето се показваше само къдравата ù козя главица. Или пък върху клозетното гърне със смъкнати гащички и с копитце в уста. Или покачена върху най-високия клон на дърво,  с кошница зелки върху главата и обула мамините обувки с токчета. В стаята ù цяла стена беше окичена с нейни фотографии.

         Последните две козлета, които бяха по на пет години и от различен пол, се

казваха Хитрушко и Дребосъчка. Хитрушко още когато се роди, се изхитри и пренебрегна  утъпканата пътека между маминия корем и света, по която минават всички скромни младежи. Внезапно реши да се появи през корема на Патриция и доста я притесни. Дребосъчка се възползува от ситуацията и също предпочете да мине кестерме. Той нямаше равен на себе си в умението   да прилага безброй хитрини. Естествено, че  се налагаше,  за да постигне успехи и доста да послъгва. Но чудното беше, че колкото повече премяташе братчетата и сестричките си, те повече му вярваха. Докато накрая и той започна много да си вярва. И  преди да започне с лъжата, винаги казваше: ”Сега ще ви кажа най-голямата истина... ” После всички се чудеха защо ли след най-голямата истина на Хитрушко винаги се случваха такива непредвидени и объркващи ситуации. Единствено Патриция не се чудеше и беше постоянно нащрек. Трябваше много да внимава с това момче, защото то все повече и повече заприличваше на офейкалия си баща. И той някога ù се кълнеше във вечна любов, но се оказа, че се е клел и на още три съпруги като нея, с които нямаше развод... Дребосъчка беше най-трудолюбивото и отговорно козле на света. На вид мъничка и крехка, а в действителност - толкова силна. Тя всъщност беше добрата и грижовна  мама на другите козлета. Переше дрешките им, простираше прането, почистваше къщата и прекопаваше лехите със зеленчуците. Когато някое от тях се разболееше,  тя вареше билков чай и слагаше компреси. Вършеше всичко с огромно удоволствие и козлетата до едно бяха готови в огъня да  стъпят заради нея.

   - И все пак се питам как успяхте да погълнете това огромно количество храна?!

   - Ама, мамо, в хладилника имаше само бутилка с прясно мляко, една-единствена маруля и няколко репички - каза Мърморко.

- Защото  храната бе изконсумирана от нас през седмицата - допълни убедително Професора.

       Паци изведнъж се почувствува виновна и се натъжи.

- Какъв ден сме днес, деца? - попита тя, въпреки че отлично знаеше, че е събота - 

първият от почивните ù дни. Но все пак трябваше да излезе някак от конфузната ситуация.

- Мамо, аз изпрах дрехите и ги прострях. Изчистих къщата, забърсах праха. Но ти,  мамичко, трябва да напазаруваш и да приготвиш ядене за всички. А днес е събота и  няма как да си забравила,  щом си у дома.

- Добре, миличка, благодаря ти за всичко! Е, тогава нищо друго не ми остава, освен да взема един душ, да се облека и да тръгвам по магазините... Само ще ви моля да ми помогнете за дрехите...

      Всички знаеха какво означава това. Патриция умееше така да разхвърля, че Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и детектив Мегре взети заедно трудно биха се справили с откриването на дрехите ù. Но след дълги и не винаги успешни упражнения децата придобиха професионализъм в детективските си умения и все повече се усъвършенствуваха. Мърморко сви недоволен устни и възмутен заяви:

- Ей, ама тая наша мама май никога няма да порасне! Вместо тя да търси моите дрешки, пак аз трябва да търся нейните. Тая история ми писна! Дойде ми хей до тук! - и той изразително показа върха на рогцата си.

- Стига си роптал, Мърморко , а започвай да търсиш! - обади се изпод леглото Дребосъчка, която първа започна издирването.

        През това време Смешко се заливаше от смях:

- Хи, хи, хи, хи, приличаме на плъзнали хлебарки! Моделия, хи, хи, не слизай от гардероба! Тая поза още я нямаш в колекцията си. Искам да те щракна с апарата. Може да се окаже шедьовър, хи, хи.

- О-о-о-о, Смешко, престани с глупавите си шеги и истеричното си хилене, ами ела и стой до мене, че ако се изръся долу, от един цял модел ще се превърна  в няколко по-малки!

- А-у-у-у, колко е тъмно и прашно ту-у-у-к! - цедеше думите като маслен крем през шприца на гласеца си Превземка, отворила нощното шкафче.

        Но за зла беда там неочаквано се оказаха прашките на Патриция. Тя трябваше да подтисне изтънченото си обоняние и потрес от докосването им, за да ги отнесе към един стол, представляващ сборния пункт на всички открити дрехи на Паци.

       Професорът  с лист и химикал, проточил език като фльонга пишеше нещо.

- Ей, Професоре, ти няма ли да се включиш в диренето или ще витаеш в облаците докато аз се потя и събирам прашуляка?

- Какво разбира твоята досадно-мърмореща същност от величието на проблема!

Ако можеше само за миг да осъзнаеш значимостта на моя труд, който повествува за преразпределяне на социалните жестове отвъд неефективността на семейната институционалност за добрите операции с пространството за превръщането му в регулативен принцип по отношение на социума...

- М-a-м-и-и-и! - разхленца се Превземка - Професорът ми причини мигре-е-н!

- Слушай какво, нелепо сътворение на природата! -  тихо, но много убедително пристъпвайки към Професора с наведени рогца,  сечеше думи Мърморко.

- Приготви се, очакват те ексцесни събития и скривалищна импотентност в

скрупильозно инвентаризирани зони! - и така тресна с глава Професора, че той най-неочаквано се оказа седнал на пода, а очилата му бяха хвръкнали  далеч от него.

          Беше ред на Хитрушко да каже най-голямата истина.

- Oтивам да пишкам - заяви стеснително той и излезе. Отвън извади от джоба си  едно портативно звуковъзпроизвеждащо устройство и натисна копчето. Усили звука максимално и за по-сигурно го доближи до  вратата на стаята. Скоро се чу:

- Хитрушко-о-о-о, ела да ми изтриеш гърба! Чуваш ли, хайд-е-е-е!

          Той го прибра бързо обратно и влезе в стаята.

- Чухте ли, мама ме вика  да ù изтрия гърба - полускромно, полугордо заяви  и без да чака повече изхвръкна. Доста се беше потил, докато успее да наподоби гласа на Патриция, но ето че всяко усилие си заслужаваше наградата. Сега вече можеше спокойно да остави ония диванета да събират парцалките на майка му, а пред него се откриваха неизчерпаеми възможности. И той отиде в беседката зад къщата, за да разглежда новия си комикс.

- Нашият Хитрушко пак се уреди - забеляза с не до там весела усмивка Смешко и извади от раклата любимата блузка на Паци.

            След дълги и упорити усилия дружината успя да  събере дрехите на старата коза. За да получите пълна представа за изключителните умения на Патриция да разхвърля и губи вещи, ще се помъча да задоволя любопитството ви и ще дам отговори на въпроси като ”къде, какво и кой”. Първо Превземка намери прашките ù в нощното шкафче, а Смешко откри блузата ù в раклата на леглото. Мърморко, който беше  смел и талантлив следотърсач, установи, че сутиенът на Паци е между кориците на големия семеен албум. Само великият Боц би могъл да обясни как се е озовал той там. Моделка констатира, че единият чорап на майка ù беше върху гардероба, а другият - под дюшека на леглото. След неприятните последици от емоционалния изблик на Мърморко, Професорът стана предпазлив, но много усърден. Той се стараеше да спазва дистанция от брат си, затова пък в замяна  пожъна изумителни успехи. Зад огледалото на тоалетката съзря коженото коланче на майка си, а двете ù обувки откри под голямата саксия в ъгъла на стаята. Дребосъчка успя да намери най-много от труфилата и гиздалата на Патриция. Полата ù се намираше свита на топка зад телевизора, фустата ù беше в другото нощно шкафче, а шалчето ù висеше от лампиона.

            Патриция притежаваше природна дарба да разхвърля, да чупи, да разваля... Добре че бяха козлетата и най-вече Дребосъчка, които вървяха след нея да пооправят това, онова... Когато переше преди дрехите им,  Паци често се случваше след като ги извади от пералнята да ги забрави мокри в легена. Те според сезона или мухлясваха с отровно зеленикав цвят, или изсъхваха там нагърчени  като мяха на руски баян. Ако се захванеше да твори някакъв сладкиш или забравяше да му сложи захар,  или вместо захар по погрешка слагаше  същото количество сол. Когато се случваше той да не е прегорял,  козлетата трябваше много да внимават, защото в него можеше да се открие обица, пръстен, фуркет, шнола... И ако Паци случайно изпаднала в паника  ги молеше да ги потърсят, то те разчупваха сладкиша на части и започваше голямото претърсване...

        В зеленчуковите салати  тя  беше ненадмината в умението  да ги сервира с бучици кал, пясък и голи охлюви като подправка. За да докаже майсторските си умения  и да даде личен пример как не трябва да се изпада в дребнавост и претенциозност  Патриция геройски забучваше с вилица заедно с листата  и голите охлюви. Пръстта и  пясъкът хрупаха в устата ù, нещастните охлюви проклинаха острозъбата  съдба, а тя се опитваше да изглежда щастлива. Но това не помагаше, защото децата бяха на противно мнение. Те разочаровано напускаха масата и макар да  заявяваха, че  не са гладни, Патриция знаеше смущаващата истина и се чувствуваше зле. Обещаваше си следващия път да измие зеленчука лист по лист и да внимава. Но тогава историята отново се повтаряше, защото домакинският труд не беше нейното призвание. Винаги, когато си вареше кафе или пък чай за козлетата, се случваше нещо нежелателно. Ту  изкипяваше кафето, ту объркваше билките за чая и вместо кантарион и лайка, слагаше в чайника тетра и гръмотрън. А в  чупенето на чаши и чинии изпревари двете горски таверни взети  заедно.   Накрая обаче съобразителната Паци накупи  чинии  и чаши  от пресован картон и пластмаса и всички обяди и вечери се превърнаха в задушевни домашни пикници. Дребосъчка беше вдигнала последните оцелели съдове за гости и не даваше на майка си дори да се докосне до тях. След няколко неумишлени наводнения и палежи,  но  необяснимо  измайсторени от  Патриция, козлетата бяха нащрек -   следяха  всяко нейно действие и дискретно отстраняваха последиците от него.

-Дечиц-а-а-а, ето ме и мен! - на   вратата загърната с хавлиения си халат се показа мокра и освежена Патриция. - Смешко, ти защо не дойде да изтъркаш гърба ми?

- Ама, мамо, ти нали извика Хитрушко! - с кръглите си учудени очета я

погледна Смешко

 - Той ли ви съобщи това?

 - Да, но и ние чухме ти като го викаше - важно съобщи Професора.

  - Аха! - загадъчно възкликна Паци  и добави - Идете да си поиграете докато се приготвя. После пак ще си поговорим, деца.

   - Тук е мястото да отбележа, че  нашата коза беше  превъзходна майка. Тя

обожаваше децата си и искаше само едно - те да бъдат щастливи. Винаги, когато

Хитрушко  прилагаше някои от поредните си хитрини, тя си задаваше  въпроса:

“защо?” И винаги стигаше до един и същи извод, че нейният Хитрушко не е щастливо козле. Че нещо липсва в живота му и детските му хитрини и пакости са израз на  усещането му за  тая липса. ”Липсва му баща - силен, справедлив, 

любящ, който да бъде пример за малкото ми момченце. Сърцето ù се свиваше от болка, защото така добре го разбираше. И тя изживяваше като него отсъствието на такъв мъж до себе си. Но  вярваше, че той ще се появи в живота  им и ще го стопли...

        Намери го. Беше все още в беседката. Обичаше да се усамотява там.

- Зная всичко и не ти се сърдя, мили. Явно си имал причина за да постъпиш така. Сега иди при братчетата и сестричките си и разбери какво искат да им купя от горския хипермаркет. Запиши  всичко на един лист и го донеси. Ще бъда в трапезарията, за да пия сутрешното  кафе.

         След по-малко от един час козлетата  изпратиха  мама Патриция, която пое към  горския хипермаркет. Те дълго ù махаха с копитца за сбогом. В нейната чанта лежеше списъкът, който Хитрушко ù беше дал.

           Старата гора беше малката държава на всички животни. Тя си имаше всичките необходими институции за нейното управление. Имаше си даже  и затвор. Но той беше на път да се превърне в музей, защото в него пребиваваше само един затворник. Това беше страшният  и кръвожаден вълк Зофай Лектър. Зофай остана единственият от рода си, който продължаваше да се храни  с животни. Всички останали вълци отдавна бяха забравили вкуса на месото. Те се хранеха вече само със соеви заместители, белтъчни субпродукти и жълъдови ребърца. Хрупаха  лешници и гъби и даже подслаждаха живота си със малинови и къпинови сладкиши. А бе, изобщо, бяха хрисими като агънца. Само Зофай единствен по необясними причини отказа да се промени. След като последния път той закуси с три зайчета, които невинно играеха на една поляна, чашата на търпението преля. Свикано бе спешно Горското Събрание и  Зофай беше осъден на доживотен затвор. Мнозина искаха да бъде пропъден от Старата гора, но повечето се въздържаха, защото където и да отидеше месоядният вълк,  щеше да създава постоянно проблеми на местното население и да бъде заплаха за тяхната сигурност. И да създаде лош имидж  на  Старата гора, която се издържаше предимно от туризъм. Затова решиха да го затворят зад решетките  и да го хранят със изкуствено месо, докато се превъзпита.

         Вече две години старият Зофай Лектър лежеше самотен и тъжен в своята клетка. Нищо не му липсваше тук. Имаше си удобен хамак, хранеше се на бяла и чиста покривка, гледаше горската телевизия и общуваше виртуално с две палави вълчици в компютърната мрежа. Можеше да се къпе, когато си поиска, да чете истории на бивши затворници от  дневниците на затвора и още какво ли не... Но му липсваха свобода и възможност да  вкусва от крехкото месце на тревопасните животинки. В затвора, тъй като беше останал сам, персоналът го считаше едва ли не за свой служител. Той умело бе градил през тия две години илюзията, че е благ, разумен и е  попаднал едва ли не по погрешка зад решетките.

           Във въпросната нощ на смяна бяха двамата полицаи - Острозъбов и Рунтовеев. Късно през нощта  Зофай лежеше в хамака и се преструваше, че спи. Острозъбов три пъти напуска поста си и ходи до тоалетната. Явно, че някоя храна  се бе оказала неподходяща за чувствителния му стомах. Тук  е мястото да кажа, че Зофай беше надарен с таланта да извайва скулптури от смола с много вдъхновение. И  в тоя следобед до късно работи върху новата си скулптура, която беше оставил на масата завита с парче плат. Рунтовеев, като една любопитна катерица,  реши да влезе  тихо в клетката му  и да надникне под плата, възползувайки се от отсъствието на  колегата си Острозъбов и от дълбоко заспалия  затворник. Но Зофай наблюдаваше през тесните процепи на полузатворените си очи  и беше готов за действие. Всичко се случи за няколко мига. Рунтовеев не разбра даже как се оказа заключен за решетката на килията със собствените си белезници, които до преди малко лежаха на кръста му. Същото се случи и с Острозъбов, който подсвирквайки си отваряше вратата на коридора, водещ към килията. Той увисна заключен в другия край на решетката. Лектър откри  във връзката ключове ключа от служебната кола, която беше паркирана пред сградата. Запали я светкавично и потегли в неизвестна посока. Реши да използува колата, само за да се отдалечи достатъчно далеко от затвора. Знаеше  къде щеше да се скрие. Ще отиде във воденицата на стария си приятел, мечока Кондрат Михелсон да си почине и да се подготи за незабелязано напускане на Старата гора.

              Старият Михелсон беше мъдър мечок. Но имаше един сериозен недостатък - беше роден авантюрист и гледаше несериозно на живота. Какво ли не преживя, какво ли не опита... В младостта си обиколи почти всички гори.

Събираше се все с такива като него... Беше разбойник и крадец, фалшификатор на пари, търгуваше със забранени стоки, мамеше наивници и ги изнудваше. Даже за известно време стана корсар на кораба на една бяла мечка и плячкосваха търговски плаващи съдове. Но всичко това той вършеше не толкова заради изгодата, а преди всичко за тръпката, за усещането, че го прави, че го може... От  хайманосване просто не остана време да се задоми. Когато козината му започна да губи блясъка си и да пооредява, Михелсон купи със скътани парици една запустяла  воденица, стегна я и започна работа. Оказа се, че и в труда има авантюра, стига да можеш да я съзреш. Развъди в двора на воденицата пчелин, направи градина, засади овошки. Струпа и няколко стаички, които превърна в странноприемница. Вечер в нея се събираха все палави момчета с тъмно минало и неясно бъдеще и на чаша вино описваха харамийски истории. Той ги слушаше усмихнат и им се радваше. Животните  в гората го обичаха, защото беше готов да помогне на всеки... Та при него отиде Зофай Лектър, след като добре покри колата в едни запустели шубраци. Изненадата беше голяма. Кондрат едва не го удуши в прегръдките си. Не бяха се виждали повече от две години. Зофай му разказа за бягството си и че възнамерява да напусне завинаги Старата гора. Само че му трябва  нов имидж, за да се измъкне. Знаеше,  че щяха да го търсят под дърво и камък. И естествено попита няма ли някаква животинка, ама истинска, съвсем истинска за похапване...

                На другата сутрин  вратата на странноприемницата се отвори и оттам излезе с оглушителна шумотевица един тежък и стар “Harley Dаvidson”, яхнат от умопомрачителен байкър. Той беше силно рус, с тъмни очила, обут с червени кубинки с метални бомбета почти до коляно и облечен с много протрити дънки, тениска със щампа на рок-банда и  черно кожено яке бомбар, отрупано със значки. На ръцете си имаше гривни със шипове. Реквизитът и моторът бяха оставени от един приятел на  Михелсон на съхранение, а изрусяването беше постигнато със перхидрол. Зофай Лектър беше неузнаваем. Той караше с възможно най-ниската скорост и избираше крайните пътища на гората, за да не бие на очи. Беше навлязъл във вилната зона. Минавайки край някакъв двор, Зохай изведнъж съзря невероятно съблазнителна картина. На полянката пред къщата играеха шест крехки козленца. Милички и вероятно много вкусни. Той усети засилено слюноотделяне и тръпки на очаквано блаженство. Като мълния изненадващо го връхлетя идея, която го накара да спре мотора пред портата на двора.

-  Хей, малките! К’во шъ кажете да изнесете на чичо си вода за пиене.

-  Дадено бе, чичо! -  отзова се веднага  Смешко и се отправи към къщата. Другите го наобиколиха и започнаха да го разглеждат с възхита.

- Туй ли е бърлогата ви бе, дребосъци? -  попита ги непознатият.

- Ъхъ - отговори изчерпателно Мърморко, вперил очички в значките му.

- Ами старците ви де са?

 - Имаме само мама, но тя отиде на пазар - услужливо обясни Моделия.

 - Чичо, ами ти откъде си и твой ли е тоя звяр? - посочи към мотора Професора.

-         А, Харлито ли? Бръмча  с него нагоре-надолу по света и се кефя. Ако взема да разправям, ще ви сбъркам и трябва една седмица да не тъпчете до даскалото и да ме слушате.

Смешко беше донесъл водата и очарован гледаше как  рокерът пресушава  гарафата. Тогава  Превземка неочаквано се изтъпани отпред и каза:

- Чичко, ние изгаряме от желание да чуем някоя от Вашите, надяваме се вълнуващи приключенски истории. Ще Ви бъдем изключително благодарни, ако ни я разкажете, а ние  ще я  изслушаме с удоволствие.

        Дребосъчка се опита да възрази нещо, но другите я изгледаха така укорително, че тя се отдръпна смутено назад.

- Е, тогава хайде, водете ме към вашата бърлога - хем да си отпочинат малко старите ми кокали, хем да ви разкажа  една от моите адреналинови екстремни истории сред дивата пустош! Но първо - да ви почерпя с едни специални бонбони. Казват се “антистрах”. Купил съм ги от една много далечна и екзотична гора. Те винаги са ми помагали при трудни ситуации. Един бонбон действува цели шест месеца. Гълтат се цели и започват да действуват веднага. Ето, аз сега ще глътна първия пред вас. Този бонбон ще ме направи страшно смел и решителен и ще ми даде голяма сила. Така ще подействува и на вас - и той раздаде на козлетата по един бонбон. Всички много развълнувано глътнаха бонбона си  и влязоха в къщата.

             Тук е мястото да кажа, че бонбонът на Зофай беше съвсем обикновен, докато в бонбоните на козлетата имаше приспивателно. В затвора Лектър често се оплакваше от безсъние и лекарят му изписваше приспивателни. Хитрият Зофай беше ги употребил за направа на  бонбони, с които щеше да упоява жертвите си.

               След  половин час козлетата спяха дълбок сън. Лектър ги натика в два чувала, които извади от раницата си, завърза ги здраво, метна ги на Харлито и отпраши към Призрачните скали. Там имаше една пещера, която знаеше само той. Тая нощ, преди да отпраши в неизвестна посока, щеше да пирува добре. Млади яренца, печени на шиш - и това ако не е вкусна гощавка - здраве му кажи.

               И сигурно нищо не би попречило на плана му, ако не беше Хитрушко.

Той беше в любимата си беседка и разглеждаше както винаги списания с комикси. Когато това занимание му омръзна и тръгна към поляната, разбра, че другите козлета ги няма. Учуден, реши да погледне и в къщата. Какво ли можеха да правят вътре в тоя хубав слънчев ден. Надникна през прозореца и видя как Зофай пълни чувалите с братчетата и сестричетата му. Това го изпълни с ужас, но беше сам, малък и безпомощен. Какво можеше да стори?!  Освен да се опита да проследи злодея и след това да чака мама Патриция. Хрумна му една  смела мисъл и  реши да действува. Когато Зофай изнесе първия чувал и влезе  в къщата за втория, Хитрушко бързо го развърза и се вмъкна в него. Лектър се учуди, че чувалът е развързан, но нямаше много време за размисъл, затова го завърза още веднъж здраво, метна и втория и отпраши към скалите. Той спря пред пещерата, свали първия чувал и го внесе вътре. Излезе отново, за да вземе втория.  После щеше да скрие някъде и мотора, за да не бъде забелязан от никой. През това време Хитрушко проби с джобното си ножче дупка колкото да промуши копитцето си и да го развърже наново. Изскочи от него, бързо го завърза и се скри в един тъмен ъгъл на пещерата. Зофай влезе, остави и другия чувал на земята и тръгна да намери скришно убежище за мотора си. Хитрушко бързо се измъкна след него и хукна с все сила да тича обратно към къщи.

                  Патриция се бе завърнала, натоварена с покупки. Успя да купи за всяко от децата  желания подарък и храна за цялата седмица. Но когато влезе у дома, никой не я посрещна както друг път. Къщата бе празна и глуха. Тя обходи двора отпред и отзад, но от козлетата нямаше и следа. Реши да претърси квартала и да поразпита тук-там, но никой не беше ги виждал през тоя ден. Това вече я разтревожи не на шега. Постави си за задача да почака поне още един час и седна на пейката до кладенеца. Сърцето ù се беше свило в лошо предчувствие.

Времето летеше, а тях все още ги нямаше. Очите ù се напълниха със сълзи. Оставаха още десет минути от определения от нея час.

- Мамо, мамо! - гласът беше на Хитрушко. Би могла да го разпознае измежду десетки други детски гласчета. Стана и хукна към улицата. Той беше. Тичаше към нея със все сила. Влетя в прегръдките ù и тя обсипа главичката му с целувки. Отвлече ги някакъв вълк, облечен като рокер. Има и мотор. Всичките спят и нищо не усещат. Трябва да се обадиш в полицията и да побързат!

- Мамо, останалите са в една пещера горе  на Призрачните скали.

- А ти как разбра, миличко?!

- Вмъкнах се незабелязано в единия от чувалите, в които той ги завърза и видях къде се скри. Избягах пак незабелязано и веднага дотичах да ти кажа.

- На мама умника! Бързо да се обадим по телефона в полицията!

              Вече цяло денонощие полицейският комисар Брад Виторогов не беше се прибирал вкъщи. Не че там имаше някой, който да го чака, но все пак щеше да се изкъпе, да си поспи, да почете книга. А сега той трябваше да води разследване около бягството на оня нещастен затворник  Зофай Лектър. В тоя момент дежурният телефон иззвъня. Развълнуван и много приятен алтов женски глас заобяснява, че има нужда от спешната помощ на полицията. Нейните деца са отвлечени от неизвестен похитител-рокер и закарани в Призрачните скали в някаква пещера. Единственото ù дете, което успяло да се скрие, е проследило похитителя и знае къде се намира въпросната пещера.

“Пипнах те, Лектър! Няма къде да избягаш повече!” - каза си наум Виторогов, като записваше адреса на дамата.

 - След десет минути сме при Вас, госпожо! - каза той и затвори телефона.

                Развръзката дойде бързо. Заловиха Зофай Лектър, тъкмо когато си беше наклал буен огън и смяташе да опече козлетата така, както си спят  горките. Когато ги доведоха при Патриция, тя все още стоеше на пейката до кладенеца. Брад Виторогов слезе от колата, за да отиде и успокои нещастната майка и да ù изкаже благодарност за бързата  реакция и за неоценимата ù помощ. Когато Патриция го видя, веднага го позна. Това беше козелът–плейбой от нейния сън. Да, тя наистина го чакаше до кладенеца. Брад се влюби от пръв поглед в милата блондинка и усети, че това ще е за цял живот...

             На  сватбата Патриция беше  най-щастливата булка, защото имаше седем шаферчета, които носеха булото ù. Ще попитате какво стана със Зофай Лектър? Той е на свобода, защото за него попечителства  Кондрат Михелсон. Работи във воденицата му и всяка седмица посещава по два пъти психоаналитик. За месо вече даже и не помисля, а в почивните дни посещава семейство Виторогови и носи на козлетата топли банички, приготвени лично от него. Така става винаги в живота -  всяко зло е за добро. Гарантирам ви го аз - Муца Раздувката.

                                                                            Диана Загора