В един късен юлски следобед, уморен от  монотонността на сивото ежедневие реших да потърся отмора в приятната компания на майката природа. За компания взех със себе си моето вярно куче Джек, на което също като на мен бе омръзнал животът в рамките на къщния двор. Само след няколко мига вече вървяхме по познатите пътеки от моето детство, по които не веднъж волно скитах в търсене на приключения.

С всяка крачка все повече и повече се отдалечавахме от прашния град  и междувременно чувствах как в мен се преливат  нови сили на радост и позитивно отношение към света. На Джек също допадна разходката на въздух, съдейки по жизнерадостния му лай.

Не след дълго стигнахме до едно бистро поточе и спряхме, за да си починем и да се разхладим под звуците на сладкогласните  горски птици. Кучето ми се престраши да нагази, след което енергично изтръска своята козина и безброй малки капчици полетяха наоколо. Така отпочинали и с нови сили ние продължихме нашата разходка, нежно милвани от невидимата и изкусна ръка на майката природа. Всичко наоколо беше повече от невероятно. Птичите песни, ароматът на свежите треви, песента на поточето, галещото следобедно слънце. Всичката тази красота с един замах отхвърля далеч назад всяка тъга и проблем на делника.

След още половин час ходене ние неусетно излязохме на една просторна ливада с едно единствено дърво на нея. Това дърво беше един огромен дъб, разперил корона, под която се  приютяваха  на сянка различни сладкогласни птици. Именно те със своите ангелски песни разнообразяваха скучния живот на този самотник, пак те му говореха за местата и хората, които са видели и се опитваха да ободрят този велик свидетел на отминалите времена. Междувременно Джек се беше заиграл с една прелестна пеперуда и затова реших да го оставя да поиграе на воля и се прислоних под гъстата сянка на стария дъб.

Дали заради умората или под въздействието на следобедното слънце, бях заспал под дървото. Заспах и то толкова дълбоко, че дори сънувах сън, толкова невероятен, че сега ще се опитам да го пресъздам пред погледа на уважаемия ни читател.

В този сън се събудих съвсем сам в огромен театрален салон, наоколо бе тъмно и бях на първия ред, непосредствено до сцената. Изпитвах страх, дори ужас, ала в един момент сцената се освети, завесата се вдигна и какво видях…?!

Изневиделица, сякаш от нищото е появи едно крупие. То беше нисичко и шишкаво човече, облечено в червена униформа с два реда златни копчета. Същото това същество с дразнеща, дори нахална и подигравателна нотка в гласа заговори:

-         Добре дошъл, поете, гонителю на вятъра! Ти, който възхваляваш вечността! Ти, който храниш жалката си душа с миражи! Добре дошъл в този театър! Тук ще видиш, че всичко, в което вярваш ще се разбие на пух и прах и безвъзвратно ще изчезне, сякаш не го е имало и няма да го има! Именно тук, Дон Кихоте, ще видиш, че красивото на пръв поглед всъщност е гнило и че за всички ти и твоите песни сте една отживелица от мъртва вече епоха! Приятно гледане!

След тези думи шишкото изчезна така, както бе се и появил и чух само неговото истерично кикотене! Останах поразен!

Изгубих ума и дума, дори забравих да го питам за името му, а той ми говореше така, все едно сме стари познати.

И преди да се опомня наоколо отново всичко потъна в  мрак и завесата падна.

Миг след това дочух стонове на виола, синя светлина огря наоколо и завесата се вдигна. На сцената видях една дрипава просякиня, за чиято съдба ми дожаля. Щом ме видя, тя занарежда своята тъжна песен, под акомпанимента на още по-тъжната виола. Тази песен звучеше приблизително така:

                                        Някога живеех в сърцата

                                        на всички хора по земята,

                                        ала сега за мен горката

                                        място няма никой в душата.

                                        Скитница съм, скитница, поете,

                                        за мене стихове ти плете

                                        как навеки ще блестя

                                        с мойто име ДОБРОТА.

                                           Но уви, не е така,

                                           злоба ми копае гроба

                                           и на камъка ще видиш тез слова -

                                           тук почива ДОБРОТА.

                 С тази тъжна изповед се приключи първото действие от пиесата, която ми бе писано да видя.

Подухна лек ветрец, мъгла пропълзя на сцената и старицата бавно изчезна. След миг всичко се изчисти, огря ярка зелена светлина и за да постави началото на второто действие на сцената излезе едно  твърде грозновато създание, облечено в прекрасна дреха от най-фина коприна, старателно извезана със сребърни кантове. Това същество ми се представи приблизително така:

                                                    От мене често знам боли,

                                                    разбивам хорските мечти,

                                                    но по-добре да е така,

                                                    отколкото да съм облечена в лъжа…

                                                       Когато най съм грозна и боля,

                                                       щом натруфя се с лъжа

                                                       ставам най-красива на света,

                                                       с лъчи от слънцето блестя...

                                                              Твърде често е така,

                                                              да нося в себе си лъжа,

                                                              да крия името си за света,

                                                              че казвам се аз ИСТИНА...

Всичко това чух под звуците на меланхоличен кавал. Странното създание изчезна като дим.

Отново падна мрак, а после бяла светлина огря и на сцената се появи вече познатото крупие, което с мазния си гласец проговори:

-         Не е приятно да стъпиш на земята и да видиш животът какъвто е! Не е приятно да видиш как твоите идеали се рушат, подобно пясъчен замък, ударен от приливна вълна! Нали така, бедни ми бедни поете! Ако си мислиш, че  това е всичко, то дълбоко се лъжеш! Остана да видиш третото последно действие от тази житейска драма, а то ще те остави без дъх, повярвай ми! Приятно гледане!

И ето пак завесата се вдигна за третото, последно действие на тази дяволска пиеса.

Под ярка червена светлина и лиричните звуци на флейта, носена от облак на сцената излезе моята първа любов! Едва ли има думи, с които да опиша  такава божествена хубост и изненадата, която ме обхвана, когато я видях все толкова ефирна да идва към мен на сцената!

Трябва да кажа, че въздействието, което  оказаха върху мен предишните герои бе зашеметяващо. Всички ефекти, съпроводили тяхната поява и изчезване ме оставиха безмълвен, но тук вече имах какво да кажа на любимата си! Имах нужда да освободя душата си от един тежък товар. Събрах смелост и излях душата си пред нея с ето тези думи:

                                                  И ето че отново срещнах теб,

                                                  абсурдна статуйо от лед.

                                                  Без капка жал

                                                  душата ми захвърли в кал

                                                  Знай, до лудост те обичах,

                                                  пред друга никоя не се заричах,

                                                  но чак сега разбрах.

                                                  Че е пепел любовта и прах.

А тя ми отговори със следното:

                                                 Бедни ми, поете, стихоплете,

                                                 сърцето си поднесе ми в нозете,

                                                 ала пред друг се аз зарекох

                                                 и на болка теб обрекох...

                                                     Вярвай, някой ден и ти

                                                     ще сетиш слънчеви лъчи

                                                     и може чиста любовта

                                                     да похлопа и на твоята врата...

                  След тези думи тя се превърна в змия, която пропълзя по сцената и се шмугна незнайно къде, след което завесата падна и всичко се потопи в мрак. Няколко мига стоях покрусен, а и как да не бъда, след като толкова бързо всичко, в което вярвах, се разби на хиляди парченца. Черното стана бяло, а бялото черно. Може би това бе пиеса, която ми е било писано от съдбата да видя, за да мога да разбера света около себе си. Изведнъж светкавица раздра тъмата и стреснат се събудих отново под сянката на вековния дъб, а моето куче настоятелно ближеше ръката ми, като явно добре се беше наиграло и се мъчеше да ме събуди.

Слънцето клонеше към заник, всичко наоколо бе придобило тайнствен и романтичен  оттенък от лъчите на залязващото слънце. След като окончателно дойдох на себе си, с Джек поехме към къщи, а аз замислен извадих уроците, с които старият дъб завинаги беляза живота ми.