2. Народният съд

       Не видях как арестуваха баща ми. Една сутрин, в началото на декември 1944 година, Фахри се втурнал задъхан в аптеката.

       – Госпожо, днес ще арестуват господин Каранов.

       – Какво говориш, Фахри? Как така ще го арестуват! За какво?!

       – Ще го арестуват, госпожо. Братовчедка ми Мелек е чистачка в милицията. Снощи видяла на бюрото на началника списък на хората, които ще арестуват днес. Какво ще правим, госпожо?

       Майка ми била наясно, че нищо не могат да направят.

       – Фахри, изведи детето от къщи. Заведи го у вас, нека да остане там до вечерта.

       Фахри живееше с родителите си, братята и сестрите си в кирпичена къща в края на града. Той беше най-големият, а най-малка беше шестгодишната Джемиле. Чудесно си прекарахме този ден с Джемиле. Тя ми помогна да си направя парцалена кукла. Имах две целулоидни кукли: Лила и Снежа, но нямах парцалена. Намерихме в двора подходящи пръчки: един чатал за тяло и крачета и две пръчки за ръчички. Направихме глава и тяло от вълна, обвита в хасе, Джемиле нарисува лицето ѝ, а аз заших на главата ѝ кафяви конци за коса. След това Джемиле донесе една кутия, пълна с разноцветни лъскави парчета плат, и започнахме да шием рокли за куклата. Накрая тя каза:

       – Сега трябва да ѝ измислиш име.

       – Името ѝ е Джемиле – казах аз.     

       Прибрах се у дома късно вечерта. Фахри ме заведе направо при баба Катина. Там грижливо подредих Джемиле между Лила и Снежа върху сандъка ми с играчки. Тази вечер обаче баба ми не искаше да пее, нито за Охрида син, нито „Край Босфора шум се вдига”, нито „О, Добруджански край, ти наш си земен рай!”.

       – Друг път ще ти пея. Сега се измий, облечи си нощницата, кажи си молитвата и си лягай.

       Всяка вечер, преди да си легна, трябваше да коленича пред иконостаса с иконата на Света Богородица и да кажа молитвата си. Тя не беше от онези молитви, които се четат в църквите, а стихотворението на Иван Вазов:

Дядо Господи, прости ме,

моля ти се от душа,

с ум и разум надари ме,

да не мога да греша.

       Само че, вместо последния стих от Дядо Вазов: и добро на наш народ, трябваше да казвам: и добро на целия наш български народ. Малко ме смущаваше този удължен завършек, усещах, че е привнесен и нарушава ритъма на стихотворението, но щом баба Катина ме е научила да го казвам по този начин, значи така трябва! След време проумях: тя искаше да се моля и за онези българи, които се намират извън пределите на родината ни.

       И тази вечер помолих Дядо Господ да даде добро на целия наш български народ, пожелах лека нощ на баба Катина, на Лила, Джемиле и Снежа и си легнах. Така не разбрах как са арестували баща ми, как са го измъчвали в милицията, как са му диктували измислените от тях „показания” и са го принудили да ги подпише.

*

       – Виж, Ани, докъде е стигнала бруталността на комунистите. Щели да съдят Богдан като един от виновниците са въвличането на България във войната. Та той никога не се е занимавал с политика! Дори политически дела не е поемал, те си имаха своите адвокати.

       Двете са в сал-а-манже. Майка ми крачи нервно из стаята и размахва из въздуха ръка с димяща цигара. Ана, седнала на дивана, я следи с уплашен поглед.

       – По-тихо, Ели, намираш се в сградата на съветското военно комендантство.

       – Тази част от къщата все още е наша. Тук ще говоря и ще правя каквото си искам.

       – Може пък някаква грешка да е станала – Ана почти шепне. – Ще се разбере и ще го освободят. За всеки случай, иди да поговориш с Вела.

       – Коя Вела, Ани?

       – Вела шивачката. Тя е в състава на местния Народен съд.

       – Ти чуваш ли се какво говориш? – Майка ми спира насред стаята и гледа Ана изумено. – Казваш ми, че нашата шивачка ще съди съпруга ми, адвоката Богдан Каранов? Това не може да е истина. Божичко, ще полудея!

       – Недей да полудяваш, ами иди при Вела. От години си шием при нея, не вярвам да ти обърне гръб.

       – Не мога, Ани! Как ме виждаш да се унижавам дотам, че да моля шивачката си да помогне на мъжа ми. Достойнството ми не го позволява. И Богдан не би се съгласил...

       Обаче майка ми все пак отишла при Вела. Поставила в едното блюдо на аптекарската си везна достойнството си, в другото – съдбата на баща ми и то натежало.

       Вела Митева беше жена от село. Баща ѝ бил заможен селянин, но тя не искала да се бъхти над земята, дошла в града да учи занаят и усвоила шивачеството с всичките му тънкости. Изглеждаше недодялана и простодушна, но зад грубоватата ѝ  външност се криеха хитрост и неукротима енергия. Вероятно тези ѝ качества са я подтикнали да се свърже с малцината комунисти в града ни и да стане техен най-доверен човек. И ето че нейният час беше настъпил.

       Една мразовита зимна вечер Елеонора Каранова отишла в дома на Вела Митева – не за да си поръча нова рокля, а да я моли за помощ.

       – Така е по време на революция – казала Вела, – покрай сухото гори и суровото. Нищо не мога да направя, дори и да искам. Другарите мигом ще се обърнат срещу мене, и без това в последно време са станали много подозрителни.

       Замълчала за малко, завъртяла очи към тавана и добавила:

       – Има само един човек в този град, който може да помогне, и той живее у вас.

       – За коменданта ли говориш? – Майка ми вече треперела от безсилен гняв. – Изключено! Сигурно искаш да падна на колене пред него. А ще трябва ли да му целуна ръка? Не, няма да ви доставя това удоволствие!

       Тръгнала да си ходи, но на вратата Вела я спряла.

       – И още нещо ще те посъветвам – да разбереш, че не ти мисля злото. Трябва да се разведеш с Богдан Каранов. И това трябва да стане преди процеса, ще го уредим да мине по бързата процедура, това поне мога да направя. Иначе лошо ви се пише. Ще ви вземат цялата къща, ще ви изселят от града, барабар със старата докторка, а Маринка бял ден няма да види до края на живота си.

*

       Катина е гневна. Трескаво подрежда книгите си на етажерката и не поглежда към Елеонора, която стои права до стената, като наказана ученичка. После взема една книга, сяда в креслото си, отваря книгата и се преструва, че чете.

       – Майко – гласът на Елеонора трепери, – защо не ми говориш?

       – Нямам какво да ти кажа.

       – Сърдиш ми се за развода, зная. Уплаших се, майко. Вела каза, че ще ни вземат всичко и ще ни изселят.

       – Вела ѝ била казала! А аз каква съм ти, не съм ли ти майка, защо не се посъветва с мене? И какво, като ни изселят, светът няма да се свърши с това!  

       – Трябваше да предприема нещо, не можех да допусна да се озовем бездомни в някое непознато село... Заради теб и детето го направих... 

       – Елеоноро – Катина рязко става от креслото и книгата пада на пода, – в такива тревожни времена семействата се сплотяват и се подкрепят, не се разбиват. Как ще обясниш един ден на дъщеря си защо си разрушила брака си? Ще ѝ кажеш ли, че си го направила от малодушие?

       – Няма да се наложи да ѝ обяснявам. Комунистите скоро ще си отидат и ние с Богдан ще се съберем. Той трябва да се е досетил защо поисках този развод. Ние се обичаме.

       – Как може да си толкова лековерна! Комунистите ще си отидат на куково лято! Не виждаш ли, че една чужда военна сила ги извлече от нищото и им даде властта? И откъде си сигурна, че Богдан ще ти прости?

       Катина се навежда, вдига книгата си и я оставя на етажерката.

       – Поне успяхте ли да размените няколко думи двамата по време на процеса?

       – Не, майко, не ни разрешиха. Той... той беше с белезници... и с вериги около краката... и по него имаше рани и синини...

       Елеонора се свлича на земята, закрива лицето си с ръце и избухва в мъчителен плач.

       – Божичко, какво направих! Как ще живея отсега нататък! Прости ми, майчице, не виждаш ли, че сърцето ми ще се пръсне от мъка!

       Катина я приближава, протяга ръка към главата ѝ, сякаш иска да я погали, но бързо отдръпва ръката си.

       – Престани да ревеш! Ще ти простя, къде ще ходя, дете си ми. Дано и Господ да ти прости!

*

       В един късен февруарски следобед на 1945 година в аптеката най-после е тихо. Елеонора приготвя сироп за кашлица и го налива в малки шишенца от тъмно стъкло. Живка, помощник-аптекарката, е отзад в склада; отваря кашони с лекарства и ги подрежда по рафтовете. Фахри мие буркани и шишета в големия умивалник между приемната зала и склада. Неочаквано се появява Ана и размахва вестник.

       – Ели, ти разбра ли най-сетне в какво обвиняват Богдан? Ето, тук пише.

       – Какво е това?

       Ана разгръща вестника и чете на глас: Народен съд, брой единствен, издание на Околийския комитет на ОФ.

       Елеонора посяга към вестника, но ръцете ѝ се разтреперват и тя се отказва.

       – И какво, какво пише за Богдан?

       – Ужасии, мила. Изкарват го най-коварен терорист. Той и още няколко души създали комитет, въоръжили бойни групи за борба с комунистите, подпалили Ташковата мелницата, чрез тесните си връзки с властта обвинили за палежа комунистите и това довело до масови арести... Публикувани са пълните показания на най-близкия му съратник Цвятко Атанасов.

       – Това са абсолютни глупости, Ани. Те няма как да издържат в съда. Все пак председателят е юрист. Пожарът в мелницата беше преди години и тогава нямаше нито обвинени комунисти, нито масови арести. И изобщо: как си представяш Богдан да въоръжава бойни групи и да пали мелници! А Цвятко Атанасов се води безследно изчезнал още от 9 септември и жена му ходи в траур. От оня свят ли е давал показания?

       – На мен ли го обясняваш? По-добре иди да го обясниш на червеноармееца, дето се е разположил в къщата ви.

       – Не, Ани, само това – не! Никога!

*

       На следващия ден пред най-голямото кино в града настава невиждано досега оживление. Предстои първото заседание на Народния съд.

       До входа на киното са застанали стотина души с лозунги и плакати, на които се чете:

Смърть на фашизма – свобода на народа!

Да живѣе О.Ф. власть!

Народенъ сѫдъ за предателитѣ и убийцитѣ!

       На десетина метра по-нататък, на отсрещния тротоар, са скупчени близките на затворниците. Не са ги виждали от месеци, не са им разрешили свиждания, дано да са добре, защото из града се говори, че някои вече са безследно изчезнали... 

       Отнякъде се появява Лудото Ламби. Приближава до хората пред киното, разглежда ги любопитно, пули се в лозунгите. После се отдалечава на няколко крачки и запява:

Ой, Дундаки, Дундаки,

черно коте с мустаки,

откак дойде Офето,

оголя ми дупето.

       Един мъжага с каскет го подгонва и Лудото се шмугва в първата пресечка. И ето че от горния край на улицата вече се задава дълга колона с арестанти. Тълпата се разлюлява, гневни крясъци цепят студения въздух: Фашисти! Злодеи! Смърт за вас! Смърт! Смърт!

       А вечерта у дома майка ми и баба ми са се сврели в дрешника. Не ме пускат да вляза при тях, но дочувам сподавен плач:

       – Свършено е с нас, майчице, краят ни дойде. Народният обвинител иска смъртно наказание за Богдан. Ще го убият, майчице!

       – Време е да говориш с коменданта – отсича баба Катина.