Джерина (Jereena)
40 249
May 22, 2019, 11:49 AM  

 Вълшебният пръстен 

  Prose » Novels
1531 3 14
Multi-part work
13 мин reading

Пролог

 

       Чудя се как щеше да протече животът ми, ако в нощта на 22 юни 1941 година онзи съветски самолет не беше бомбардирал родния ми град. Може би всичко щеше да бъде различно. А може би не. Така или иначе той го направи. Най-вероломно хвърли шест бомби над нашия мирен градец и спокойно си отлетя в неизвестна посока.

       Историята обаче се престори на умряла лисица и не намери за необходимо да отбележи поне с няколко думи този епизод от войната, който връхлетя изневиделица хората и разтресе живота им. За Историята датата 22 юни 1941 г. е значима единствено с вероломното нападение на Германия над Съветския съюз. Странна птица е това Историята. Не я познавам добре, но лицето, с което ни се показваше в онези години, беше твърде коварно. Тя можеше да нарече велик подвиг едно чудовищно престъпление или да окичи с лаври някакви безчестни и скудоумни хорица. Може да ти внуши, че войната е започнала на 22 юни 1941 година и да скрие от теб действителното ѝ начало, съдбата на Полша, балтийските държави, Финландия... И да ти повтаря година след година, до втръсване, една и съща фраза: „На 22 юни 1941 година хитлеристка Германия нападна вероломно Съветския съюз.” Историята не обича изрази, които може да породят съмнения или да предизвикат въпроси. Тя ти говори строго и назидателно. А на мен това никак не ми харесва.

*

       –  Мамо, какво значи вероломно?

       –   Ако вярваш в някого, а той ти направи нещо лошо и така сломи, пречупи вярата ти в него, постъпката му е вероломна.

       –  Значи хората в Съветския съюз са вярвали на хитлеристите?

       Майка ми започва да губи търпение.

       –  Ох, да вървят по дяволите и руснаците, и германците с техните войни и окупации! Искам си предишния живот!

       Отваря позлатената си табакера, запалва цигара и тръгва към прозореца. Гледа нагоре, към небето, а големите ѝ сини очи посветляват. Тя вече е във Варна, на бала във Военноморския клуб, в дългата си черна рокля от ламе. Военният оркестър свири валс, а майка ми и баща ми танцуват. Тя е положила ръка върху рамото му, а на ръката ѝ с изящен червен маникюр проблясва пръстен с тъмночервен рубин...

*

       И ето че в час по история другарката Драгнева ни пита:

       –  Ученици, с какво събитие е свързана датата 22 юни 1941 година?

       Зная отговора, разбира се, още повече че това е рожденият ми ден, но не вдигам ръка, защото от погледа ѝ се досещам, че тя и без това ще ме посочи – с надеждата да ме хване неподготвена. Другарката Драгнева е висока кокалеста жена, облечена винаги в строг бежов костюм с права пола и сако с две значки на левия ревер. Едната значка е с главичката на другаря Сталин върху червена петолъчка, а на другата няма главичка, а само три букви: БКП. Другарката Драгнева ме мрази, защото съм дъщеря на народен враг. Тя мрази всички народни врагове: монархофашисти, фабриканти, банкери, търговци, чорбаджии изедници и изобщо – гадни експлоататори на човек от човека, но за момента само аз съм ѝ под ръка. В очите ѝ проблясва лукавство и тя ме посочва с костеливия си показалец:

       –  Ти кажи.

       Никога не изговаря името ми, сякаш ако го изрече, през гърлото ѝ в мършавото ѝ тяло може да проникне някакъв вражески вирус. Идва ми да изкрещя: „Казвам се Марина Каранова!”, но вместо това кротко отговарям:

       –  На тази дата хитлеристка Германия напада Съветския съюз.

       Кой знае защо, пропускам думата „вероломно”. Другарката Драгнева свива устни неодобрително:

       –  Отговорът ти е непълен.

       И чувам как на чина до мене Недка шепне: „вероломно, вероломно”. Помага ми, милата.

       Добре де, вероломно. А онзи съветски самолет, който бомбардирал града ни в нощта на 22 юни 1941 година? И който причинил смърт, разрушения, паника и предизвикал преждевременното ми раждане? Неговото нападение над мирни и нищо неподозиращи граждани не е ли вероломно? Та ние тогава не сме били във война с неговата държава. Кой и защо е искал да ни затрие?

       Да, точно това се случило в града ни и в семейството ни на тази дата. Слава богу, съветският пилот не улучил нашата къща, бомбите паднали по-далеч от нея, но трясък и грохот разцепили лятната нощ, токът угаснал, по улиците тичали хора, лутали се, търсели се, крещели и плачели. А майка ми, бременна в осмия месец, усетила остра болка и в голямата тъмна къща се разнесли писъците ѝ:

       –  Майчице, помощ! Много ме болиии!  

       И кой знае какво щеше да се случи с майка ми и с мен, ако баба ми не беше лекарка. Доктор Катина Ковачева беше корава жена. Преживяла е три войни и румънската окупация на Добруджа. Погребала е съпруга си, който след края на Първата световна война се върнал от румънски пленнически лагер с разсипано здраве и не успял да се възстанови. Дълги години е била Градски лекар и се е борила с ужасни епидемии от скарлатина и петнист тиф. В онази нощ тя веднага преценила ситуацията и поела командването на бойния отряд, състоящ се от баща ми, който безпомощно се щурал около майка ми, слугинята Йовка и прислужника в аптеката Фахри.

       –  Елеонора, дръж се, мила, ще раждаш. Няма страшно, тук съм. Йовке, бързо донеси голямата газена лампа и още свещи. Фахри, запали печката в кухнята и сложи тенджери с вода. Богдане, престани да се мотаеш наоколо, стой до нея и дръж ръката ѝ, аз отивам до аптеката и до кабинета си да донеса каквото трябва.

       За късмет, и лекарският кабинет на баба ми, и аптеката на майка ми бяха в нашата къща. Нататък всичко се развило благополучно. Така съм се появила на белия свят в най-непрогледната нощ.

 

 

 

1. Къщата  

 

       През цялото си детство бях убедена, че разквартируваха съветския комендант на града у нас, защото са знаели, че съм родена на датата, когато хитлеристка Германия нападна вероломно Съветския съюз. Може би имаше и друго обяснение: къщата ни се намираше на главната улица, непосредствено до театъра, беше красива и внушителна. Дядо ми я строил навремето – вероятно с надежди за трайно благополучие и многолюдно семейство. Фасадата ѝ беше украсена с барелефи, с голям еркер на втория етаж и дъговиден фронтон над мансардата. На първия етаж се помещаваше аптеката на майка ми, а до нея – адвокатската кантора на баща ми. Заради тази аптека, просторна, обзаведена от дядо ми с мебели, докарани чак от Виена, и украсена с бюстове на древни лечители, Богдан Каранов се съгласил да напусне родната си Варна и да се установи тук. Баба Катина била непреклонна:

       –  Не може да оставим аптеката на чужди хора, Ели! Баща ти хвърли толкова сили и средства да я създаде и развие. Дори във Варна няма такава аптека. Нали заради нея те принудих навремето да се откажеш от шантавите си идеи да следваш литература и те изпратих да завършиш фармация в Нанси. Оставате тук!

       Лекарският кабинет и чакалнята бяха зад аптеката, с вход откъм двора. Задната част на къщата, с лице към голямата градина, бе заета от кухнята, стаята на Йовка и сал-а-манже. В делничните дни обядвахме в кухнята, но винаги вечеряхме в сал-а-манже. Всички наричаха така тази стая, дори циганката Тодора. Тя беше перачка, идваше у нас да пере два пъти в седмицата и оставаше за вечеря. Сядахме около масата като многолюдно семейство: с Йовка, Фахри, в някои дни Тодора или Сандо – той беше дърводелец и градинар и често се налагаше да ползваме услугите му. Файтонджията дядо Юмер се присъединяваше към нас, когато майка ми или баба Катина се прибираха късно отнякъде с файтона му. Почти всяка вечер идваше и Ана – най-добрата приятелка на майка ми. Вечеряха дълго и си приказваха. Кристалният полилей хвърляше игриви отблясъци по разведрените им лица, по матираните стъкла на големия махагонов бюфет, по махалото на стенния часовник, който отбелязваше с нежна мелодия всеки четвърт час… Аз първа приключвах с вечерята. Понякога лягах на дивана и уморена от игри и лудории, бързо заспивах. Обичах да заспивам така, унесена в тихите им разговори. След това не ме събуждаха, Фахри ме носеше нагоре по стълбите до стаята на баба ми. Вече нямах своя стая.

       Детската ми стая се намираше на втория етаж. Там бяха също дневната с еркера, спалнята на родителите ми, кабинетът на баща ми и големият салон. Там настаниха коменданта на града и охраната му. Оставиха ни стаята на баба Катина, дрешника и просторната тераса. Дрешникът всъщност беше малка стая с прозорец, така че спешно беше превърнат в спалня и родителите ми се приютиха в него.

*

       Каквото и да казваха възрастните, аз си знаех, че за добро или за лошо, някаква съдбоносна нишка ме свързва с тези хора във военни униформи, които дойдоха отдалеч и превзеха дома ни. Иначе защо ще съчиняват песен за мене?

Двадцать второго июня,

ровно в четыре часа

Киев бомбили, Марина родилась

и началася война.

       Пееше я Дуся, готвачката на коменданта. Беше млада жена с розови бузи и вирнат нос, винаги във военна униформа, силно опъната около закръгленото ѝ тяло. След години разбрах, че е добавила от себе си името ми към популярната песен, но вече беше си заминала и нямаше как да я изоблича.

       Дуся идваше няколко пъти на ден да носи приготвената от нея храна за коменданта и двамата офицери, които работеха нещо при него. Обикновено не бързаше да си тръгва. Разхождаше се из двора и градината, надничаше през прозорците и си тананикаше някакви песни, които започваха с „ой”. Случвало се е, вечеряме в сал-а-манже и току бузестото лице на Дуся се появява на прозореца. Баба Катина се надига от стола си, заканително размахва пръст и Дуся изчезва. Не разбирах защо баба ми не я кани да вечеря с нас. Аз я харесвах. Тя пееше хубаво, освен това ми носеше бонбони.

       –  Хочешь конфеты? Искаш бонбони?

       Вадеше от джоба на куртката си шепа бонбони в шарени обвивки и ги пъхаше в джоба на детската ми престилка с апликация на Мики Маус. Много внимавах баба Катина да не разбере, че вземам бонбони от Дуся. Сигурна бях, че щеше да ми забрани.

       Всъщност Дуся се застояваше у нас главно заради моториста Женя. Чакаше го да се върне, след като е изпълнил поредната поръчка на коменданта. Тогава на лицето ѝ грейваше закачлива усмивка и след малко двамата изчезваха нанякъде. Женя беше куриерът на комендантството. Той държеше мотора си насред двора и когато го палеше, въздухът се изпълваше с ръмжене и пушек. По някое време Женя се сдоби с ръчен часовник. Ходи напето из двора и постоянно повдига китката на лявата си ръка, за да види колко е часът. Показва го на Дуся, тя се кокори, разглежда го и му казва нещо. Може би иска да намери и за нея такъв часовник.   

       – Откъде Женя има този скъп часовник? – чуди се майка ми. – Да не би да го е откраднал?

       – А може просто да си го е взел. Вземат си, каквото им харесва. Можеш ли да им кажеш нещо? – възмущава се баба Катина.

*

       Никой не би допуснал, че баба Катина може да пее. А тя пееше, дори по-хубаво от Дуся, но само вечер, когато двете сме сами. Любимата ѝ песен беше: Аз знам един жезъл във Охрида син, от чисто е злато и сияен рубин... Обичах да я слушам. Представях си как на пясъчното дъно на едно бистро езеро лежи златният жезъл, а на върха му искри голям тъмночервен рубин – като на маминия пръстен.

       Една вечер, тъкмо баба ми пееше песента за Охрида син и беше стигнала до думите: от Дунав до Бяло море ще владей, той, царят балкански, отвън прокънтяха изстрели, придружени от крясъци: „Расстреляю! Расстреляю тебя, дрянь!”*. Втурнахме се към прозореца. Долу на двора Женя залиташе около мотоциклета, размахваше пистолета си и стреляше. Баба Катина бързо ме дръпна от прозореца и загаси лампата. На другия ден разбрахме, че през деня мотоциклетът му отказал да запали, а вечерта той се напил и решил да го накаже. Много се уплаших онази вечер. Ако баща ми си беше вкъщи, Женя нямаше да посмее да стреля в двора ни. Обаче баща ми отдавна го няма.

-------------------------------------------

* - Ще те разстрелям, боклук!

» next part...

© Jereena All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря ти, Мария!
  • И аз се втурвам в приключението, Джерина! Заплени ме стилът ти! Бързо ще наваксам!
  • Благодаря, че се отби при мене, SMooth!
  • Еха, късничко се присъединявам към запленените, но пък с голямо удоволствие!
    Грабна ме повествованието и подредеността на събитията. Страхотен стил! Надявам се да имам време тия дни да наваксам с частите
  • Ще се радвам, ако ти харесат, Дон Бъч
  • Предусещам удоволствието от следващите части --->
  • Джерина , поздравявам те за добрата идея прекрасния начин по който водиш разказа.
    Чел съм много за пакта Рибентроп- Молотов, който услужливо криеха през годините.
    С удоволствие ще прочета другите части. Поздрави за творбата !
  • Пред погледа на едно дете тече тъжното му детство...
    Много завладяваща история!
  • Лина-Светлана, Силвия, Пепи, Росица, благодаря ви! Четири пъти
    Направих лека издънка, Опитах се да увелича шрифта, но не ми хареса и се върнах на старата големина. Нищо друго не съм променяла, но сега отново чакам за одобрение Когато го получа, ще подам следваща част.
  • Майсторско и стойностно повествование. Ще следя с интерес. Поздравления, Джерина!
  • Много добре разказано!
  • Много добре започва, звучи така сякаш е преживяно. Прекрасно разказано. Нареждам се на опашката с чакащи.
  • Умееш да разказваш. Ще следя. Поздравления!
  • Благодаря, Мариана! Дано да не те разочаровам
Random works
: ??:??