Веско беше много тъжен. Отдавна молеше родителите си да му купят куче, но те все си намираха някакви причини, за да откажат. Най-често му обясняваха, че кучето е голяма отговорност, а той е много малък. Да бе да! Защо не си го мислеха, когато го изпращаха да изхвърля боклука или за мляко и хляб до магазина?
Един ден, малко преди да завърши първи клас (с "отличен"!), намери бележка, закачена с магнитче на хладилника:
"В стаята ти те чака ново приятелче.
Целувки,
Мама и тати"
"Кучето ми!" - помисли си Веско и направо влетя в стаята си. Разочарованието му от това, че не намери там така чаканото кученце беше огромно. Не стигаше това, ами на бюрото му стоеше клетка с канарче. Знаеше, че е такова, защoто братовчедката му, Марияна, имаше почти същото.
- На кого му е притрябвало канарче? Аз да не съм момиче? - едва сдържаше сълзите си Веско. - Не мога да го водя в парка на разходка. Никога няма да го науча да носи пръчка, която съм му хвърлил. За плуване в реката и дума да не става.
- Фукня та ...