Веско беше много тъжен. Отдавна молеше родителите си да му купят куче, но те все си намираха някакви причини, за да откажат. Най-често му обясняваха, че кучето е голяма отговорност, а той е много малък. Да бе да! Защо не си го мислеха, когато го изпращаха да изхвърля боклука или за мляко и хляб до магазина?
    Един ден, малко преди да завърши първи клас (с "отличен"!), намери бележка, закачена с магнитче на хладилника:
 "В стаята ти те чака ново приятелче.
  Целувки,
  Мама и тати"
    "Кучето ми!" - помисли си Веско и направо влетя в стаята си. Разочарованието му от това, че не намери там така чаканото кученце беше огромно. Не стигаше това, ами на бюрото му стоеше клетка с канарче. Знаеше, че е такова, защoто братовчедката му, Марияна, имаше почти същото.
    - На кого му е притрябвало канарче? Аз да не съм момиче? - едва сдържаше сълзите си Веско. - Не мога да го водя в парка на разходка. Никога няма да го науча да носи пръчка, която съм му хвърлил. За плуване в реката и дума да не става.
    - Фукня такава! За това ли ти трябва домашен любимец - да се фукаш на какво си го научил?
    Веско се стресна и огледа стаята внимателно. Освен него, обаче, нямаше никого. Е, там беше канарчето, но разбира се, това не беше папагал, че да можеше да говори. Сякаш прочело мислите му, канарчето продължи:
    - Нали много знаеш? Не си ли чувал за говорещи канарчета?
    - Не съм - призна си момчето.
    - Къде ще си чувал? Само кучета са ти в главата. Ето какво ще ти кажа. Ние, канарчетата, знаем много вълшебства. Ако за нас се грижат добре и пазят тайните ни, ние правим чудеса и сбъдваме желания. За да стигнем до там, обаче, трябва да сме се уверили, че нашите стопани го заслужават.
    - А, значи затова онази лигла Марияна получи глупавата кукленска къщичка? Съюзила се е с нейното канарче и ...
    - Веско, Веско! Нито една мечта не е глупава. Освен това, с канарче не можеш да се съюзиш, а само да се грижиш за него.
    - Извинявай. А ти как се казваш?
    - Мога да ти изсвиря името си, но няма да можеш да го повториш. За пред хората, аз съм канарчето Коко. Като начало, искам от теб да не казваш на никого, че мога да говоря. Яденето, водата и чистенето на клетката не се броят - те са ясни.
    - Добре, Коко, заклевам се - Веско сви ръката в юмрук и целуна палеца си - страшен знак, който никой не смееше да наруши.
    Точно в този момент външната врата се отвори и родителите му влязоха. Момчето сложи показалец на устните си и изтича да ги посрещне. Когато видяха сияйната усмивка на лицето му, те си отдъхнаха и го прегърнаха. Влязоха в кухнята и Веско помогна на майка си да приготвят вечерята, а след като се нахраниха - да измие чиниите. Родителите му размениха одобрителни погледи. Те си мислеха, че детето им вече беше пораснало и това е неговият начин да изрази благодарността си. Всъщност, те бяха прави, но дори не подозираха каква е другата причина за бързането на Веско. Той си изми зъбите и им пожела лека нощ, без да настоява да гледа телевизия, с което ги изненада още повече.
    Когато влезе в стаята си, момчето видя Коко с глава под крилцето си. Изплаши се и отвори вратичката на клетката:
    - Коко, Коко, добре ли си?
    - Уф-ф, защо ме будиш, Веско? - подаде главичка канарчето.
    - Изплаших се за теб. Виж сега - и така, и иначе си буден. Искаш ли да си разказваме истории цяла нощ?
    - Хъм-м, обичам истории и зная много такива, но тази нощ ти заслужаваш твоя вълшебен сън. Затова, скачай в леглото и заспивай. Утре, въпреки че е събота, родителите ти са на работа и ще си разказваме истории цял ден.
    - Никога не съм имал вълшебен сън.
    - До днес не беше имал и канарче.
    - Лека нощ, Коко!
    - Лека нощ, Веско!
    Веско се повъртя малко в леглото, но не искаше да буди Коко и тихо затвори очички. Съвсем скоро се озова в една красива къща. Всички стаи на втория етаж бяха негови. В едната имаше много играчки, най-красивата от които беше влакче, което минаваше по релси, опасали целия под. В другата стая имаше огромен плазмен телевизор с много канали - всичките детски и цял шкаф с телевизионни игри. В третата беше свръхмощният компютър, който беше видял в работата на баща си. До нея имаше баня, но каква! Цял басейн с малка ролба. Встрани от банята се намираше една много малка стаичка. По стените й бяха наредени етажерки с красиво подвързани книги. До прозореца имаше бюро и люлеещ се стол. На облегалката му беше кацнал Коко. Той чуруликаше някаква красива мелодия. Веско отиде по-близо до него, за да може да го чува по-добре. Коко прекъсна заниманието си и каза:
    - Веско, ето - сбъднаха се всичките ти по-малки мечти. Остава само една - кучето. Днес, на връщане от работа, майка ти и баща ти ще минат покрай зоо-магазина, от който ме купиха. Немската овчарка Джеси роди кученца преди два месеца и вече ги продават. Едно от тях ще погледне майка ти така, че тя няма да издържи и ще поиска да го вземат. Баща ти ще се съгласи, защото и той обича кученцата. Тази вечер ти ще станеш стопанин на чудесно кутре.
    - Благодаря ти, Коко, много ти благодаря!
    - Сега е време да се сбогуваме, Веско.
    - Но защо?
    - Защото аз свърших задълженията си към теб. Ще отида в една градина, където живеят други канарчета и по цял ден ще разучаваме песни.
    - Недей, Коко, моля те! Аз май не съм мечтал толкова за куче, колкото за приятел у дома. Сега, когато те има теб, моята мечта е сбъдната. Винаги мога да си поиграя с кучето на Петко, но когато се прибера у дома, искам винаги точно ти да ме чакаш. Готов съм на всичко. Ти, пък, можеш да си пееш тук, колкото си искаш, а понякога можем да ходим на гости на Марияна и да си говориш с нейното канарче...
    Веско отвори очи и видя Коко да се люлее в клетката си. Момчето скочи радостно, готово да разкаже на канарчето за съня си. То обаче каза: "Зная, зная!" и запя. После, двамата приятели хапнаха и цял ден си разказваха истории. Те сбъдваха най-голямата си обща мечта - тази, за приятелство.