Върхът на Данте
С несигурните стъпки на току-що проходил в своята самостоятелност човек, аз се спънах в прага на Живота и разбих главата си в стената от злоба и безразличие, която стоеше на пътя ми. Тя бе огромна и страшна, и хвърляше заплашителната си сянка върху цялата прогнила постройка на Битието.
След този фал-старт станах, изтупах, доколкото мажах, прахта от клюки и обиди от себе си, и се замислих как да преодолея черната грамада. Реших да се кача върху самочувствието си и поне да погледна какво има зад Стената. Уви - то се оказа твърде ниско... Тогава реших да изплета въжета от нервите си и с тяхна помощ да се изкатеря до върха. Не бях преценил обаче, тежестта на моята Мъка, под която въжетата се скъсаха на часа... Тогава ми хрумна да направя взрив от всичките философии, които знаех и така да разбия проклетата грамада! Но единственото, което постигнах беше, че от върха върху мен заваля дъжд от скални късове злоба, от който ме спаси само импровизирания заслон, построен ми от обичта на неколцина приятели... Отчаян от безплодните си усилия и опитвайки се да възстановя силите си, аз останах в този заслон дълго време. Там поне, се чувствах сигурен... Но докога? Покривът над мен се рушеше, тъй като приятелите не могат да бъдат винаги заедно. Мнозина от тях, с Вярата и Надеждата в ръка, продължаваха като мен отчаяните си опити да покорят Стената... Привечер, изморени от напразните си усилия, те се връщаха в базовия ни лагер и се топлеха на все още блещукащата искрица Любов... Колко ли от тях ще загинат под заветния Връх... Може и аз да съм сред тях... Но тези, които успеят, ще забият на черното било знамето на своята Победа и ще разкажат за героичните усилия на шепа Хора, и за техния подвиг в покоряването на най - трудното препятствие по пътя на Живота... Да, ще разкажат... Но ще има ли кой да ги слуша?! Или във величието на своята Победа, те ще се окажат съвсем сами на Върха...
1997
© Калин Пантов All rights reserved.
