Въздействие от ада (последна) част)     

                               УЖАСИ

        В секундите след като се събудих, още под въздействието на съня, аз бях твърдо решен да намеря гроба на Ваклин Каразубев, да го разкопая, да извадя трупа и да забия кол в сърцето му. След това ентусиазмът ми попремина, защото започнах да разсъждавам разумно. Едва ли е толкова лесно да се разкопае гроб – до колкото знаех, се иска разрешение за ексхумация. Само незнаех от къде - от съда, от общината, от църквата. А и едва ли на мен ще разрешат, най-вече защото нямам реална причина да го направя. Полина Йосифова не би направила нищо по въпроса, дори би ме спряла, ако й споделя намеренията си. Единственият начин беше да действам сам и на своя отговорност.

        По-късно ентусиазмът ми съвсем премина. Осъзнах, че дори по някакъв начин да изкопая гроба, ще намеря само скелет с трошащи се кости. Сърцето му отдавна е изгнило и заедно с другите органи, се е превърнало в почвен хумус. Часовникът показваше четири и двадесет и пет, а до училището имаше още време. Треперех заради шока от събуждането до стаята на Иво, както и заради кошмарния сън, и не успях да заспя до седем, когато алармата ме събуди.

        В училището отново трябваше да изтърпя съчувствените погледи на съучениците и глупавите съвети на учителите, от типа как трябва да се успокоя и да продължа напред. Отново не ме изпитваха, сигурно чакаха да мине известно време, докато вляза в новия ритъм. И по-добре – в последните дни наистина не бях прочел нищо.

        Когато си тръгнахме, на площада се бяха събрали хора. Това със сигурност бе протеста на жителите заради убийството на Иво. Те искаха сигурност за децата си, както и да се залови час по-скоро убиеца - само където не знаеха, че убиецът не е човек, а същество от друг свят, призрак, завърнал се да търси отмъщение. И никой нямаше да повярва на тази истина.

        Веднага след като се прибрах, майка ми се обади по GSM-а, че отново ни викат в участъка. Странно защо Полина не се свърза първо с мен. Може би нямаше да се разисква въпроса за историята на прадядо ми Христо и за Ваклин Каразубев, а щяха да ни занимават с куп други глупости.

        Когато с майка и татко отидохме в участъка, Полина ни въведе в малка стая, в която, заедно с двама униформени, седеше Киро Боклука – един от местните клошари. Беше навел глава, а от тялото му се носеше кисела миризма.

        - В деня на убийството, жена на име Мария Томева го е видяла близо до бараката и засега той е единственият заподозрян – уведоми ни следователката.

        - Оф, Мария винаги знае всичко. Мислите ли, че той е убил сина ни? – с недоверие попита татко.

        - Няма как да сме сигурни, преди да завършим разследването. Ще разпитаме други свидетели, ще снемем пръстовите му отпечатъци, ще проверим дома му, и така нататък. Дотогава той е невинен.

        - И какво искате от нас? – изрече майка.

        - Искам да ви питам, дали този човек често се навърта около къщата ви, дали е заговарял децата ви, и по-точно Иво, дали е имал мотив за убийство?

        - Често го виждам из града, но не знам да е заговарял което и да е от момчетата ми. Около нашия дом не се е мяркал отдавна. А за мотив – едва ли някой ще има мотив да убие Иво.

        Онзи продължаваше да мълчи, вперил поглед в земята и аз за момент си помислих, че наистина е възможно той е физическият убиец. Да е убил брат ми под злостното влияние на Гаврил Каразубев.

        - Ами ти, момче – тя се обърна към мен.

        - И аз не съм го виждал скоро – потвърдих думите на майка.

        - Тоест, не сте видели нещо нередно в него.

        - Госпожо! – гневно се обърна татко към инспекторката – Мислите ли, че ако този го бях видял да напада Иво, нямаше да реагирам? Най-малкото, щях да му отрежа главата.

        - Добре, добре, разбрах ви. Нямам повече въпроси, можете да си вървите. И ви благодаря, че се отбихте.

        По пътя към нас си мислех, че имам предостатъчно време да организирам плана си. Ако убийствата следват същия план, би трябвало това да се случи на моето дете, когато стане на тринадесет години. Въпреки всичко, нямаше как да съм сигурен.

        Ваклин Каразубев навярно бе погребан в Прешево. Въпросът е, че едва ли толкова лесно ще открия гроба му. Напълно възможно е, поради липса на места, гробът да е бил отворен, костите - извадени и събрани в чувал, а на същото място да е погребан друг покойник. В такъв случай откриването е практически невъзможно.

        Когато се прибрахме, аз по традиция реших да се затворя в моята стая, а майка и татко по традиция останаха долу в кухнята. Заради преживяната трагедия, бях изпуснал много материал в училище и трябваше да наваксам изгубеното. Имах се за ученолюбиво момче и ми доставяше удоволствие да чета по повечето предмети. Най-напред извадих учебника по химия.

        Тъкмо стигнах до реакцията при взаимодействието на натрия с водата и как хартията би се запалила, ако поставим късче натрий в нея и го пуснем във вода, когато зачетох следното (все още съм убеден, че не ми се привидя):

        „Трябва да го направиш веднага, иначе ще ви убие!”

        Отрдъпнах се рязко и потърках очи. Щом погледнах отново, на същото място пишеше друго:

        „Ако поставим лакмус в течността, той ще се боядиса в синьо, тъй като при реакцията се получава основа…”

        Оставих учебника на бюрото и се облегнах на стола. Внезапно открехнатият прозорец се отвори и нахлу вятър – също като през онзи ден. Аз станах и го затворих. Знаех, че това е Иво и че той опитва да се свърже с мен от онзи свят. Хвана ме страх – не заради поредното необяснимо преживяване, а заради онова, което видях (или ми се привидя) в учебника. То звучеше и като предупреждение, и като заплаха.

        „Трябва да го направиш веднага, иначе ще ви убие!”

        Навярно се налага в най-кратък срок да намеря гроба на Ваклин Каразубев и да забия кол в гърдите му, на мястото на разложеното сърце.

        Когато откъм фотьойла зазвъня мелодията на GSM-а, аз подскочих от стола. Когато го взех видях, че не ме тръси Иво, а един приятел, Траян.

        - Майката и бащата на Боби са отишли за три дена във Варна и са му оставили колата. Искаш ли тая вечер да ходим на бар в Царево? – попита той.

        - Извинявай, но тази вечер имам много за учене. Нали знаеш, трябва да наваксам материала – отговорих аз.

        - Добре, Крис. Ако решиш нещо друго, обади се.

        Не че нещо ми пречеше да излъжа майка и татко, че ще ходя на гости у някой приятел, не че нямаше да мога да наваксам материала и утре. Просто не ми се ходеше на заведения. Не и в този момент, в който чувствах, че аз и семейството ми сме застрашени от свръхестествена опасност. Но разговорът с Траян ми даде идея, а именно – да взема колата вечерта (разбира се, след като наш’те са си легнали), да отида в Прешево и да намеря гроба на Ваклин Каразубев. И това трябваше да стане тези дни. Повторих си го няколко пъти, сетне пак взех учебника по химия и започнах да уча.

        А след вечеря преживях умопомрачителен УЖАС, по-силен от всичко досега.

        След вечеря отново се качих горе и този път взех учебника по литература. Опитах да се откъсна от действителността и да се пренеса в написаното и почти успях… поне докато не забелязах с периферното зрение, че в стаята има още някой. Вдигнах глава и замръзнах – в пространството между секцията и външната стена стоеше човек.

        Беше с грубо, грозновато лице и се усмихваше лукаво. Очите му бяха широко отворени и втренчени в мен. Около него пространството сияеше слабо, а зад него се виждаха шарките на тапетите – все едно беше холограма, направена от скрити или невидими прожектори.

        Седях на стола пред бюрото, скован и неподвижен, гледащ в призрака. Усещах как ужасът приижда като на талази.

        В мига, в който от гърлото ми инстинктивно излезе писък, човекът се стопи във въздуха. В този момент от някъде се чух глас: „Трябва да го направиш веднага! Ще убие всички! Трябва да го направиш веднага! Ще убие всички! ”

        Станах и огледах предпазливо стаята. Гласът идваше от телефона и беше на Иво.

        Не знаех как апаратът се бе включил на разговор. Знаех само, че брат ми отново се свързваше с мен от „оня свят”, повтаряйки като повреден грамофон:

        „…Трябва да го направиш веднага! Ще убие всички! Трябва да го направиш веднага! Ще убие всички!...”

***

        Тази вечер се очертаваше най-дългата в живота ми. След като казах "лека нощ" на родителите ми и загасих лампата на стаята, аз треперещ се пъхнах в леглото. Трябваше да стоя буден и да чакам удобния момент, в който майка и татко ще са заспали и няма да ме усетят. Исках, дори копнеех, брат ми да се появи отново и да ми даде още някой сигнал. Вече не се страхувах от него - въпреки че бе привидение, същество от оня свят - защото знаех, че той няма да ми стори зло. Но исках да зная още... и още... какво означаваше "Трябва да го направиш веднага! Ще убие всички!"? Дали духът на Ваклин Каразубев - навярно същия, който видях в стаята - е решил да не чака да ми се роди дете, а колкото се може по-скоро да стовари върху нас своето кърваво отмъщение?

        Съзнавах отлично, че не мога да разчитам на Полина Йосифова. Досега тя беше до мен и може би ми вярваше, но действията й се простираха в границите на разумното. Никога и за нищо на света нямаше да ми позволи да разравям гроб. В такъв случай, ако ме хванат в гробището с кол в ръка, подкарал автомобил, без да имам книжка, ще трябва да давам сериозни обяснения. Разполагах с изключително малко време - да открия гроба на Ваклин Каразубев (ако изобщо има такъв), да разкопая твърдата почва, да забия кола в гърдите (или това, което е останало от тях) и зария пръстта отново. И всичко това трябваше да го свърша до четири часа, за да се прибера към пет, да се изкъпя и да си легна преди да са се събудили родителите ми.

        Навярно бе около полунощ, когато станах и тръгнах на пръсти към вратата на стаята. Отворих я леко - къщата бе потънала в мрак. Слязох по стълбите на долния етаж и погледнах към спалнята - от ключалката не идваше светлина, което значеше, че майка и татко са изгасили лампата. Промъкнах се към кухнята, откъдето взех ключовете за колата и за мазето, после поех по коридора, отворих външната врата, прескочих на пръсти прага и тихо затворих вратата. Вече далеч по-спокоен, отидох отзад в мазето, откъдето взех кирка и един от подострените колове, с които майка и татко връзваха доматите в градината. Накрая излязох от двора, отключих колата, оставих кирката на задната седалка и се качих отпред. Тъкмо се готвех да запаля, когато някой почука на страничното стъкло.

        Обърнах се и съзрях силует в мрака. Нима планът ми ще претърпи провал? Въздъхнах дълбоко, открехнах прозореца и подадох глава навън.

        До колата стоеше Полина Йосифова.

        - Усетих какво се каниш да направиш и не искам да те спирам, но няма да допусна да караш без книжка - прошепна ми тя.

        - Ами аз... - не знаех какво да отговоря.

        - Ще отидем с моята кола. Спрях по-нагоре, за да не ме види никой.

        - Взех кирка и кол… те са отзад – измънках несигурно.

        - Нека си стоят там. Аз също имам кирка и кол, както и лопата.

        - А ключовете? - попитах. Бях все още зашеметен и не осъзнавах какво точно се случва.

        - Ще ги върнеш утре. И без това вече сторил грешката. Хайде да вървим, че нямаме много време.

        Тя ме поведе към колата си, оставена до животинските бараки зад последната къща, след което тръгнахме по слабо осветените улици на Малко Търново, по които не се мяркаше жива душа. 

        - Откъде разбрахте какво искам да направя?

        Полина Йосифова прихна, като че ли искаше да се засмее, но после отговори сериозно:

        - Понякога мога да предугаждам някои неща. Моята професия ме задължава да бъда и психолог, а децата са най-лесните „мишени” за разгадаване.

        - И все пак, няма как да знаете всичко с точност.

        Тя завъртя рязко волана, за да вземе един завой. Досега беше внимателна и караше леко, но явно въпросът ми за миг я бе извадил от равновесие.

        - И аз имах видения – изтече тихо тя.

        - Видения ли? Какви? – запитах.

        - Навярно като твоите. Сега не искам да говоря за това – жената въздъхна и продължи, взирайки се съсредоточено в тесния път, осветяван от халогенните фарове. - Гробът на Каразубев е с бетонна плоча, която е в доста лошо състояние, защото не е поддържана с десетилетия. Мисля, че няма да имаме проблем да я разрушим. Но всичко е обрасло в бурени и храсти. Затова съм взела и брадва, и ножици. Те също са в багажника. Мястото е навътре в гробището, така че трудно някой ще ни забележи. Но трябва да сме внимателни и предпазливи, все пак се касае за оскверняване, което е строго наказуемо престъпление, най-вече за служителите на МВР. Освен това… - тя млъкна рязко. Сякаш искаше да каже нещо, но в следващия миг се разколеба.

        - Можем да имаме неочаквани посещения – допълних аз.

        Полина само кимна. До Прешево оставаха по-малко от три километра.

        Когато пристигнахме, беше дванадесет и четиридесет и пет. Паркирахме зад гробището, на черен път до голяма поляна. Небето беше облачно, но през облаците се показваше светлата мъглявина на луната – която трябваше да се намира в първата фаза на новолунието. Взехме от багажника инструментите, сложихме ги в конопен чувал и тръгнахме към главния път, където трябваше да се намира входа на гробището.

        Околните къщи бяха тъмни, само в далечината някаква външна лампа светеше, навярно заради починал наскоро човек.

        - Искате ли аз да нося чувала? – попитах.

        - Не. Той е лек.

        Първо влезе тя, а след нея аз. Ориентирахме се само по оскъдната светлина на месечината, показваща се през облаците, защото беше рисковано да използваме светлина – някой можеше да гледа през тъмните прозорци.

        Открихме гроба що-годе бързо - очевидно Полина бе идвала тук и преди (иначе нямаше как да знае такива подробности). Мястото наистина бе обрасло с множество храсти, а старата надгробна плоча се бе срутила на земята. И въпреки слабата луна успях да прочета надписа "Ваклинъ Страхилов Каразубевъ", роденъ 11 април 1876, злодейски убитъ 20 юни 1918.

        - Отляво е гробът на жена му, а отдясно – на сина му - информира ме тя, след което бръкна в чувала, извади кирката и ножицата и рече - Ако искаш да работим на смени. Единият ще реже храстите , а другият ще гледа дали идва някой. И без това имаме само една ножица.

        - Добре. Ако искате да започна аз. На село често подрязвам дървета и чистя храсти.

        - Давай, да не губим време.

        Макар че бяха в изобилие, почистих храстите и бурените сравнително бързо - за няма и половин час. Докато чистех забелязах, че плочата е счупена по средата, което определено щеше да ни улесни в работата. Полина също се зарадва като я видя.

        - Старите плочи са се изливали директно в пръстта, без арматура, така че изобщо не е чудно, че се е строшила - рече тя.

        Следователката чукна силно с кирката и по плочата се появи още една пукнатина - този път по диагонал. Звукът оттекна в тишината и аз инстинктивно се огледах наоколо.

        - Хайде сега двамата да пренесем парчетата, защото сама няма да мога.

        - Защо не я дотрошим цялата?

        - Защото после по-трудно ще я възстановим.

        Първо извадихме най-голямото парче и го метнахме в съседния гроб - този на Атанаска Каразубева. Беше по-леко, отколкото си го представях. Сетне направихме същото и с другите.

        - Сега остава най-трудното - да изкопаем гроба и да извадим ковчега - обяви Полина Йосифова, подпирайки се на кирката.

        И наистина - копаенето се оказа доста трудно, защото гробът беше на около век. Аз копаех твърдата почва с кирката, след което Полина гребеше с правата лопата и хвърляше пръстта в един куп между гроба на Ваклин и този на сина му Георги. Докато единият работеше, другият наблюдаваше.

        По едно време дочухме силно раздвижване на храстите на няколко метра от нас. Вече бях привикнал с полумрака и съсредоточих поглед натам. Полина спря да гребе.

        Отпред със сигурност нямаше никой, но такъв шум не можеше да е предизвикан от полъх на вятър. Направих няколко крачки по пътечката и излязох зад голям бряст, който ми осигуряваше добра видимост към селото.

        - Какво се случва? – тихо попита Полина.

        - Няма никой – отговорих в същия тон. Някакъв клон се скърши зад нас.

        - Там! – посочих в онази посока, защото зад един от храстите ми се мярна човек.

        - Не виждам нищо – отвърна тя.

        - И аз, но…

        Незнаен ЗВУК завибрира в пространството около нас – все едно някой изричаше гласно „ъъъъъъ”. Изпитах внезапен, вледеняващ ужас. Инстинктивно направих крачка назад и се опрях в Полина – която също като мен беше скована.

        А гласът се носеше във въздуха и непрекъснато променяше местоположението си – идваше хем над нас, хем отляво, хем отдясно. Знаех чий е – духът на Ваклин Каразубев идваше да ни попречи да забием кола.

        - Трябва да копаем! – долових гласа на Полина, която ме дръпна встрани. Отново взех кирката, а тя лопатата и в мига, в който направих копка, свирепа сила ме избута назад, където се препънах в оградата на отсрещен гроб. Не успях да падна.

        - Не! – извиках силно и отново грабнах кирката. В това време Полина извади някакъв предмет от джоба си и го насочи папред. Редом с гласът „ъъъъъ”, започна да се чува СЪСКАНЕ. Изведнъж силна искра проблесна от ръката й и страховитият звук заглъхна.

        - Давай, че може пак да е появи! – подкани ме тя.

        Нямах време да я питам какво бе направила (в последствие ми каза, че е държала в брезентова торба кръст, сребърни обеци, няколко скилидки чесън и парчета тамян), затова започнах да копая бясно по тежката почва, а потта вече се стичаше по дрехите ми като лава. Усещах слаба болка в гърба и рамената, която поне засега можех да игнорирам. До мен следователката усърдно изгребваше земята и я хвърляше в големия куп.

        По някое време, редом с пръстта, започнаха да се показват парчета изгнила дървесина.

        - Това е ковчегът – задъхан обявих аз.

        - Давай, давай! – тя продължаваше да работи.

        Щом в тъмната дупка се показа увита в черна маса кост, аз започнах да гребя по-внимателно. Незнайно защо в този момент си помислих, че за да извършим манипулацията правилно, трябва скелетът да е цял. В онзи момент не чувствах страх, а по-скоро възторг, еуфория.

        Скелетът бе увит и в парцали, които преди век навярно са били погребален саван, дрехи или чаршафи – сега се бяха превърнали в черна слузеста маса. Ровейки внимателно около тях, ме лъхна слаба, но скверна миризма и сбърчих нос.

        - Сигурно са го мумифицирали – изрекох.

        - Възможно е. Хайде да те сменя – предлoжи жената и аз излязох от тесния гроб, за да влезе тя. Бях адски изморен – както физически, така и психически.

        Когато Полина започна да работи, призрачната сила пак се разрази, този път внезапно. Жената изведнъж бе блъсната назад, като започна да се премята в пръстта. Скочих, за да я спася, но бях изтласкан встрани.

        - Торбичката е долу! – извика тя. Погледнах и я видях до увити в с парцали ляв крак на Каразубев. Взех я и се хвърлих към следователката, която се бе свила в пръстта, за да омекоти ударите от невидимата сила. Светкавица и пукотевица озариха околността, аз отново бях изтласкан встрани, а над нас се възнесе глас, който изричаше незнайни, провлачени думи, звуащи като гробовно проклятие. Видях че Полина стана – това означаваше, че невидимият натрапник временно беше отстранен.

        - Давай да забием кола! В чувала е! – изкрещя жената. Въпреки силните звуци, успях да я разбера.

        Отидох набързо до чувала, взех кола и се върнах се на бегом. В това време следователката бе слязла в гроба, за да махне парцалите.

        - Боже мой, това не са парцали! – промълви тя.

        Аз погледнах към гроба... за да изпитам поредната доза внезапен ужас!

        Скелетът бе обвит в черна и гъста кървава МАСА - а не в парцали, както предположихме. В този момент си помислих, че това е кръвта на убитите от него жертви, включително и тази на Иво. Зад главата му се виждаше полузатрупана дупка, водеща навътре в земята – сякаш самият той (макар и мъртъв) я е изкопал, за да излиза от гроба и да убива роднините на онези, които преди около век са убили сина му. Беше чудовищна, парализираща гледка.

        С последни остатъци на волята се оттърсих от отвращението, взех кола и го забих в средата на гърдите. Миг след това мъртвецът започна да мърда спазматично, а костите му затракаха. От неравната дупка на мястото на устата прозвуча силен, оглушителен РЕВ, като на свиня пред заколение.

        - Да бягаме към колата! – извика следователката и държейки кирката, тръгна на бегом към изхода на гробището. Аз взех правата лопата, ножицата и чувала и я последвах. Зад мен ревът и гласовете продължаваха да ехтят, като редом с тях се чуваше чупене на клони.

        Когато се добрахме до колата, хвърлихме оръжията си на задната седалка и се качихме отпред. С трепереща ръка Полина завъртя ключа на стартера и тръгнахме по черната пътека около гробището, която трябваше да излезе на главния път. Тя реши да не минава през селото, а да завие към Звездец, по обиколен път. Разбирах я напълно – в никакъв сучай не биваше да се разбира кои са осквернителите на гроба на Каразубев. Ала въпреки умората и напрежението чувствах, че сме свършили работата както трябва и проклятието няма да ни застигне. Надявах се да е така. Молех се да е така.        Молех се също да пристигнем навреме, за да не давам обяснения на майка и татко.

***

        Малко преди да влезем в Малко Търново, аз отново видях Иво. Беше облян с белезникава светлина, лицето му беше размазано и размито и сякаш плуваше във въздуха. Полина също се обърна към него.

        Иво ми махаше и въпреки размазаното му лице чувствах, че се усмихна. Аз също му махнах.

     …край…