Въздъхна мигът
Въздъхна мигът, когато тъмносиньото на здрача плавно се разми в уюта на зимната нощ. Прозвъннаха посипаните със сняг клонки под прозореца, а вятърът се засрами, профуча жално и се запиля далече от сърцето на дома. Огънят в камината се разгоря, вдъхнови се и зашушна… Сподели ми нещо съкровено, което ми се стори толкова познато, сякаш вече го бях преживявала и то – неведнъж.
-Какво би направила, ако знаеше, че ти остава още само месец, за да се порадваш на белия свят? Интересно ми е – какво? Пук-пъъс, пук-пъъс – запука развълнувано събеседникът ми, наблюдавайки ме изпитателно с дяволското си око.
-Изненада ме. Никога не съм се замисляла над този въпрос…, но вероятно щеше да ми се иска непрекъснато да бъда с най-близките и най-милите си хора… Щях да пожелая за последен път да ме разведат, ако е възможно, поне до някои от любимите ми места. Може би щях да моля прошка от някого… Сигурно най-после бих съумяла да оценя всеки миг, всяко вдишване и дори крехката усмивка, нежната тревичка, цветчето …
-Нима щеше да се смириш и да надмогнеш егоизма си? Все пак ти си човешко същество! Ха-ха-ха! Да оцениш всеки миг – глупости на търкалета, на трънки, че чак и на магарешки бодили, миличка, които така добре изгарят в пламъците ми, ха-ха-ха, пук-пъъс, пук-пъъс ! – отново се закиска огънят, близвайки едно борово клонче.
Усетих благоухание, стана ми някак по-светло, въпреки иронията, чиято стрела целеше да ме жегне болезнено.
-Знаеш ли, ако ми оставаше толкова малко живот, щях да се радвам и на най-дребните неща, да гледам с широко отворени очи, а сигурно щях да се опитам да разбера дори и настоящите си врагове…
-Вярваш ли си, а? Пак щеше да се тюхкаш за материалното, смешно същество, за това кой от имотите си на кого да завещаеш, на кого да отмъстиш за неуважението му към теб, като нищичко не му оставиш… Я си помисли хубавичко! Ха-ха-ха, пук-пъъс, пук-пъъс! – още по-гръмогласно се закиска пламъкът и ясно видях на тавана отраженията на рогатия, който сякаш обвинително ме сочеше с костеливите си пръсти.
Тогава се замислих за човешката природа, за смирението и за промяната. И още мисля…
© Росица Танчева All rights reserved.
