Възкръсналият спомен

Той стоеше в бара, пушеше бавно от хаванската пура и вече бе почти изцяло погълнат от облака ароматен дим. Това той правеше много често в последните години. Влизаше привечер в някой бар, сядаше в най-тъмния ъгъл, обвиваше се с ароматния тютюнев дим и наблюдаваше посетителите. Изведнъж дочу нечии леки по дървения под на заведението. Идваха откъм вратата, зад гърба му. Наближиха и вече можеше да види сянката й. Беше облечена спортно. Когато тя мина край него и той я погледна, се вцепени. С  я видя. Беше като излязла из дълбините на миналото му - а то бе дълго. И бе същата. Както я помнеше. В бара влезе сама. Огледа се - като че ли чакаше някого - и седна на маса недалеч от одимения с ароматния хавански дим ъгъл.

Не, не бе възможно да е жива. С очите си бе видял как пламъците погълнаха тялото на Лиза след като инквизиторите в Новия свят я уличиха във вещерство.

Трябваше да завърже разговор. Тя вече бе извадила книга и четеше вглъбено. Близо минута не забеляза изправеният до нея мъж. Когато го видя, погледът й се спря върху него с любезност, но и с безразличие. По дяволите, и очите й бяха същите...

- Добър вечер – започна той – отдавна съм тук и ми е малко скучно сам. Чудя се дали една очарователна млада дама не би пожелала компанията ми – освен ако не чака някого.

- Аз не скучая – отвърна тя – имам си книжка – и притвори леко четивото, а той успя да прочете заглавието: „Аз вещицата”. „Я, виж ти, какво интересно съвпадение” – помисли си, но и тръпки полазиха по цялото му тяло – ами ако не е.

- Интересувате ли се от тези неща. Или просто случайно сте попаднала на книгата?

- Бих казала, че имам известен интерес.

Сега вече изтръпна.

- Интересно – и аз. Искате ли да го обсъдим?

- Не се отказвате лесно – с усмивка отвърна тя – Е, добре. Но не си мислете, че ще се хвана на празни приказки. Наистина се интересувам от окултното, имам познания и бързо ще разбера, ако вашето предложение да говорим по темата е само претекст. И без флиртове, моля – тя за пръв път го погледна в очите. Този миг бе дебнал, за да влезе в мислите й. Важно бе да разбере какво тя наистина си мисли за него. Седна, без да откъсва очи от нейните. Но не се получи. Срещна невидима психопреграда. Като физическата, която срещаше когато се опитваше да влезе в дом, в който не бе поканен. Не, не е възможно. Вампирските му умения бяха неприложими само спрямо други свръхестествени същества. Като вещиците. Не, не можеше да е вещица. Ако е така – всичко се повтаряше. Не е възможно...

-. Загледахте се в мен прекалено дълго. Май се опитвате да флиртувате с поглед – измъкна го от мислите му гласът й.

- Убеден съм, че интересът ви е повече от „известен”...

- Защо сте сигурен?

- Прочетох го в начина, по който ме гледахте.

- Владеете телепатия – интересно.

- Силно казано. От време на време улавям някои мисли и настроения. Но нали знаете – трябва и човекът отсреща да ти е близък, да го познаваш добре. А ние едва сега се запознаваме. Какво точно свързано с окултното ви интересува и какво знаете... Но нека първо се запознаем официално – казвам се Боян.

- Аз съм Лора. На въпроса ви какво ме интересува  - много неща, а твърде малко знам. Все още се обучавам.

- В какво?

- Да кажем, във вещерство. Чувствам непреодолимо силно влечение към тези неща. Възможността да повлиявам върху живота на хората край мен – в положителна посока разбира се, да им помагам, да виждам бъдещето е меко казано съблазнителна. Цялото ми същество изпитва желание да се научи, да овладее тази сила.

- И как върви обучението?

- Ами, сложно е. Обучавам се с подръчни книжки – каквото ми попадне – и в интернет. Мога да правя дребни неща. Но по-сложните като че ли не ми се отдават. И разбира се, между четивата, които намирам има достатъчно количество глупости, които не вършат никаква работа. Понякога някои неща се случват случайно – интуитивно усещам какво мога и трябва да направя.

- И затова четете дори художествена литература. Смятате ли, че там ще намерите нещо достоверно?

- О, не – не съм толкова наивна. Знам, че авторите си съчиняват на поразия.

- Така е.

- Книгата взех, за да си убивам свободното време. По-интересна е от блудкавите любовни романи. Е, тази специално не ме хвърля във възторг.

- Защо?

- Ами в нея има и вампири. А историите с тях не са ми от любимите.

- Я виж ти – не се налагаше да се прави на заинтересован – И защо не обичате истории с вампири?

- Ами изглежда ми наистина животинско и демонично да ухапеш някого, да му източиш кръвта само за да се нахраниш.

- Това са митове.

- Вампирите ли – и аз мисля, че не съществуват.

- Да, съвременната представа за вампирите действително се дължи на фантазиите на един ирландец. И на още десетки след него.

В този момент телефонът й звънна.

- Да идвам веднага – каза след половин минута. Обърна се към него: - Синът ми се е контузил. Той тренира футбол, а аз дойдох да го изчакам докато му свърши тренировката. Тези деца с техните увлечения – само проблеми създават.

- Така е – беше ми приятно – отговори Боян. Подаде й визитка – ето телефонният ми номер. Обадете се да продължим разговора някой ден.

- Може би. А може и пак да се засечем тук. Синът ми тренира два пъти седмично – вторник и петък.

- Ами аз идвам често – Той не можа да продължи защото Лора вече се бе отправила към вратата. Плати сметката – и нейната, в бързината бе забравила. Излезе навън и видя как тя се отправи към малкия парк, през който трябваше да мине, за да стигне до игрището. Спусна се между сенките с намерение да я проследи незабелязано. По алеята отсреща се зададе млад мъж. Боян улови мислите ми и усети, че те са насочени изцяло към вървящата срещу него жена. Непознатият усърдно я гледаше изпод вдигната гугла на суитчъра си. Когато наближи на около 5 той брънка в широкия джоб на връхната си дреха и в ръката му проблясна нож. Трябваше да действа. Две крачки трябваха на нападателя да стигне до нея. Изведнъж като че ли от нищото пред него се изправи фигурата на Боян. Непознатият се стъписа. Това бе достатъчно за Боян да го хване за ръката, да я извие и да го захвърли на около три метра разстояние. Обърна се към Лора:

- Не се притеснявайте, ще оправя нещата. Той повторно се насочи към апаша, който едва се бе приповдигнал – хвърлянето бе силно, а приземяването – болезнено. Преди да успее да стане, Боян се бе озовал до него, хвана го за гушата и буквално го повлече към намиращите се 2-3 метра храсти. Когато стихна но тях, заби юмрука си в слепоочието на нападателя – едва овладяваше гнева си, но трябваше да се върне при нея. Тя не бе успяла да стигне много далеч, макар и да вървеше бързо. Той незабележимо се изравни с нея.

- Добре ли сте? – попита той

- Да само малко уплашена – отвърна тя леко заеквайки и с изненадано вперен в него взор.

- Искате да ме попитате как се озовах тук ли? Ами имах шесто чувство, че ще ви се случи нещо неприятно..

- И това ли владеете? – попита тя с като успокои дъха си и върна нормалния си речеви тон.

- Не го контролирам, но от време на време ме навестява – гласеше отговорът. Боян бързо пак се върна към ситуацията – ще ви съпроводя, докато не се уверя, че сте в безопасност.

- Стадионът е на 300 м. – отвърна тя, но не се възпротиви на предложената охрана. Въпреки адреналина, който нямаше как да не се е повишил, вървяха бавно. Умът й бушуваше от мисли за случилото се и чувства към спасителя. И те не се изразяваха единствено в чисто човешката благодарност и възхищението, което будеше у нея постъпката му (в наши дни не са много хората, които ще вдигнат ръка да защитят някого, когото познават едва от час).  Освен мислите, се прокрадваха като че ли и някакви феромони. Беше й приятно да е в компанията на този странен човек, с когото току що се бе запознала. Все пак след около 5-6 минути стигнаха до стадиона. Нямаше вече никакъв смисъл да го задържа. Тя се спря и се вгледа в него. Задържа така около 20 секунди...

- Тук вече можете да ме оставите – каза тя излизайки от унеса, в който феромоните я бяха потопили – ще вляза вътре да видя как е синът ми, а колата ми е на 20 м. от тук.

- Добре – съгласи се той – да се надяваме, че повече няма да ви се случи нищо – и Боян бързо изчезна в нощта – почти така, както се беше появил в момента на нападението.

Той не се върна на мястото, където бе оставил тялото на нападателя. Знаеше, че го е изпратил в безсъзнание, но също така му беше ясно, че ако се върне, не ще може да овладее гнева си и ще го убие. Предпочете и да не се обажда на полицията – едва ли щяха да му направят нещо, а и защо ли да се разкрива и да се обвързва с писане на обяснение и даване на показания в съда. Освен това, в момента дните му бяха твърде ангажирани...

Затова от стадиона хвана пряката, която излизаше до жп гарата, а от там до квартирата му имаше 10 минути нормален ход. Разстояние, което той изминаваше за един дъх.

Прибра се и светна лампата. Не взе книга, както правеше обикновено. Само запали червената свещ и съсредоточи мислите си върху нея. Прекара така няколко часа. След това излезе да се нахрани...