Юли, 2020
Липсваш ми...
Думи, разстилащи чувствата и намеренията ми към теб. Израз, пътуващ чак от сърцето ми, за да стигне до твоето. Емоция, потребност... толкова силна, понякога жалка.
Никой не може да отрече колко тежка е самотата и какви прояви на човешкото съзнание управлява, сякаш е господарка. Самотата ми бележеше няколко съзнателни години, в които, уж, търсейки път към изхода от този факт, загубих пътя към себе си. Напълно отдаден на шепота на тази омайна царица. Напълно заблуден за собствените си желания.
И ти се появи...
С така омайна усмивка! Така сияеща. За мен. И не беше първата след самотата. Но стана единствената след събличането на илюзиите – порасналите деца на самотата. Малките човечета, които растат с часове, а ти отглеждаш с внимание и дори обич. Гнилият плод от кривването от Посоката...
Липсваш ми...
И ще бъда и море, и океан. Тих залив. И романтична нощ. Ще те гледам така, както звездното небе очаква горещия нов ден. Ще те търся така, както винаги съм те желал. Защото ти си дар. Неизмеримост.
И бих плащал илюзии с години, за да те срещна отново в някой слънчев ден...
© А.Д. All rights reserved.
