За баща ми ...
Наскоро сънувах баща си - как, като дете, търках бузка в неговата ... Този сън повлече спомени за него ... Помня толкова добре, а бях много малка - висящото от крака му парче снаряд, обвито сякаш - сувенир в собствената му кожа ... Пазя от татко, участник във Втора фаза на Втората Световна война - свързочник-телеграфист, негови снимки от фронта, Георгиевски кръст за храброст, много медали ... И чудесни снимки от София, където е учил - непосредствено след войната ... Татко беше твърде добродушен, особняк ... Помня баща си с любовта му към земята и към гората … Там, той сигурно се е чувствал на своето място, при корена - прадядото ни, пешия горски дал начало на рода Пежгорски ... Баща ми, още на около 4-5 години ме е ограмотил, но ме учеше и на Морзовата азбука ... Предимно на него аз дължа любовта си към книгите, училището и образованието си ... А тъй като трудно се устроих на постоянна работа, той все ми отделяше от своята пенсия ... Преди завинаги да ни напусне, татко през последните си години беше при моя брат в София ... Но и аз също се грижех за него, по време на ваканциите ... Незабравимо за мен е едно лято в родния Угърчин с баща ми ... Въпреки болестта, той беше в чудесно състояние на духа и разказваше за участието си във войнатa, за някои съселяни ... Жалко, че не записах всички тези истории … Ала бях удивена от умението му да вниква в характера и в психиката на хората, с ясна и свежа мисъл ... Може би, той ме е кръстил неслучайно на Дора Габе - преди бях откривала и римувани пасажи, в неговите писма … Уви, баща ми не е отделял внимание и време на дарбата си, от премного работа да изучи и трите си деца - инженер, военен, учител ... А макар че - той избягваше да идва в Плевен, където майка почина в ръцете ми, мисля, е предусещал … Последните му дни, бяха у нас ... Татко съвсем неочаквано предаде Богу дух по обяд, четейки си кротко вестника ... За секунди, милият, издъхна пред мен, близо 80-годишен ... В джоба на сакото си, баща ни беше оставил - римувано писмо: ”Нещо ме подсеща, че свършва вече земният ми ден
и в миг ме грабна мисълта зловеща
най-хубавия стих не съм създал ………..
Не съм вървял по друми най-далечни,
докоснал най-лъчисти светлини.
Не съм изрекъл думи най-сърдечни ………
Не съм направил нищо по-голямо,
как много на този свят дължа.
А времето изтича, време няма
и миг дори не мога да спася.
И грабва ме тъга непоносима,
че цял живот така съм пропилял.
А се кълнях, ах, дни напред да имам
съвсем различно бих живял.
И пак животът ми в пътища познати
ме взима, върху стари колела
и тъй ще си отида безвъзвратно
не свършил най-добрите си дела...” ДораГеорг
© Дора Пежгорска All rights reserved.
