На паважа лежеше тефтерче. Или портфейл. Или някакъв документ…

Интересно – кой го е изгубил? Трябва да е ценнно съдържанието – я каква кожа го обвива. И надпис с лъскави букви.

Наведе си. Огледа предмета. Да, явно документ. Странен надпис – „Ваучер за любима книга“…

Книга… Архаично, неотговарящо на времето, обаче… Обичаше книгите. Е, сега не четеше чак толкова, но преди… От първолаче – книжки, книги, в захлас, с любопитство и наслада…

Отвори кожената обвивка. Бяло картонче, златни букви: „Книжарницата на улица „Книжна“, любима книга по избор, почти безплатно“…

„Книжна“… Уж познаваше града, но не можа да се сети къде е тази улица с толкова необичайно название. Огледа се.

На ъгъла се виждаше голяма табела. Почти всеки ден минаваше от тук, беше сигурен, че тази сутрин я нямаше. А сега…

„Улица „Книжна“…

Зави по указаната уличка. Поредица дву- и триетажни домове, някои превърнати през 90-те в магазинчета, а след търговските катастрофи на решилите да живеят по новому, отново станали домове. Със запушени врати – преди избити като порти към бъдещите печалби, някъде на тухла, другаде грубо замазани…

Тук беше заведение, до него моден магазин за вносни уж гарнитури, там… Сега пак беше магазин. Някога – „Всичко за един лев“, сега книжарница. Стъклена витрина, замазана с прах и мръсотия, двойна врата – старо черчеве, олющена боя…

Изкачи трите стъпала и надникна. Наистина – книжарница. Двайсетина квадрата, щанд, няколко рафта… И книги!

Но не ония лъскави, с меки корици, които се предлагаха за луди пари, а след прочитане се чудиш кому да пробуташ тая… Така де, все пак наричана книга…

Ако, разбира се, стигнеш до края й. Не само истинските читатели, но повечето, отворили подобни издания, бързо разбираха, че лъскавата опаковка най-често крие менте…

А тук… Истински книги! Познатите „Приключения и научна фантастика“, „Четиво за юноши“, „Военни приключения“, „Избрани романи“, „Световна класика“, „Световна класика за деца и юноши“…

Антикварни! И, като гледа колко са здрави и красиви – сигурно луди пари струват…

-Заповядайте – каза продавачът.

Разбира се, възрастен човек, с бяла къса брада, гола глава, светещи очила…

Огледа се внимателно. Как да прояви интерес – без да вдига цената на книгите? И как да демонстрира познанията си – без да получи насреща пренебрежението на простака, гордеещ се с невежеството и тъпотията си…

Но този продавач… Нямаше вид на продавач, а по-скоро на събеседник в кафенето. Някак си… Човек от същата черга, интелигент, със силен дух, търсещ събеседник, а не мющерия…

Посетителят все още стоеше до вратата, впил поглед н рафта насреща си. Там беше изложена класиката – Шекспир, Толстой, Юго, Гьоте… Но погледът му смаяно не можеше да се откъсне от двата тома насреща му – Гогол, „Мъртви души“, том 1 и 2. Книгата, която го порази още шестнадесетгодишен, която няколко пъти през живота си препрочиташе и винаги откриваше нови и нови прототипи на литературните герои. Кога някой учител, кога началник, кога политик…

Но… Втори том? И децата знаят… Знаеха, рефлексивно се поправи той мислено, че Гогол е изгорил втория том. Тогава? Отде се е появил тук? Или – все пак, менте?

Възрастният човек като че разбра мислите му.

-Не се учудвайте! Тук ще намерите не само любимите си книги, но и тези, които би могло да ви станат такива…

Почти не го чуваше. Беше зяпнал в поредицата, заради която връстниците му, че и възрастните, се записваха в библиотеката и нетърпеливо очакваха реда си…

Да, де – днес някак си щяха да му се сторят наивни, но тогава… Как преживяваше приключенията на д,Артанян и тримата мускетари, как съчувстваше на любвеобилната кралица, как… Е, с възрастта се промени. Сега би съчувствал на умния държавник Ришельо, опитващ се да направи държавата нормална, а вечно сблъскващ се с четирима пияни авантюристи, няколко курви и един дебил с корона…

А до нея е „Граф Монте Кристо“ – с продължение. „Граф Монте Кристо – десет години след това“. Е, няма такава книга! Няма! Предлагали на Дюма да направи продължение, обаче той отказал…

И какви са тези романи на Жюл Верн – особено този „Приключения в България“? Да, писал е „Дунавският лоцман“ за малката балканска страна, обаче друга… Няма!

Ментета? От тридесет години всякакви занаятчии дращеха някакви книги и ги пускаха от името на известни писатели. И тук ли?

Но… Всички тези нови книги бяха в познатите корици на класическите библиотеки. И имаха дати – все отпреди едно 40 – 50 години?

Няма такива! – идеше му да викне. Няма, бе…

-Учудвате се на непознатите ви заглавия? – каза спокойно възрастният – Не помните такива? Няма как да помните. Не ги е имало по времето, когато сте четял в запой…

Този пък отде му вижда мислите?

-Не съществува „Фауст пред Бога“ – каза твърдо той – Просто няма подобна книга. Гьоте е споменавал, че би искал да опише среща на търсещия си герой с Всевишния, но или е нямал време, или не е посмял да се заеме с такава сложна и потресаваща тема…

-Правилно – кимна възрастният – Така е напуснал този свят – без да посегне отново към Фауст. Живял е доста, но времето не му е стигнало…

-Тогава? – остро запита той.

-Ами намери се човек, който плати и книгата се появи…

Този май… Кой е платил? Кому е платил? С какво е платил?

Не, ментета… Откровени ментета…

-И хората купуват тези… - едва се сдържа – Не дотам достоверни книги?

-Купуват. Плащат и получават. Но всяка книга тук е само за витрината. Плащаш и получаваш един екземпляр…

-Колко?

-Какво „солко“?

-Колко лева… Долара, евро… Колко струва една книга?

Възрастният се засмя.

-Това са книги, които авторите биха написали, ако са живели още. Например, на Дюма биха му стигнали няколко месеца за „Граф Монге Кристо“, на Уайлд за една пиеса – година, Дикенс би използвал две години за подобен на „Дейвид Копърфийлд“ роман, Елин Пелин би употребил седмица за разказ, Вазов…

-Но не могат – прекъсна го той – Мъртви са отдавна…

-Те – да – възрази възрастният – Но талантът им… Те са на място, където ги уважават, където им предлагат всичмки условия за творене… Но…

-Но?

Всичко има цена. И новите им книги също…

Той се засмя.

-Значи, все пак – някакви пари… Интересен бизнес въртите. Печеливш…

Възрастният отново се усмихна.

-Четенето струва скъпо. Най-скъпата стока на света е знанието. А четенето не е заучаване на факти. То е познание за човека. За себе си, за околните, за миналите и бъдещите хора…

-Тогава? Какво?

Възрастният пак кимна. Огледа празното магазинче – интересно, никой не надникна, никой не мина по улицата дори…

-Живот. Искаш ли книга – трябва да платиш с време от живота си. Толкова, колкото е необходимо на писателя за избраната книга…

После присви очи.

-Скъпо, нали?

Той го загледа стреснат. Тук нещо… Но тези книги, тайнственото му примамване, горящото го желание да попадне на нещо ново, нещо различно, далечно от сивия опаричен делник…

-И мога да купя която искам книга+

-Да…

Загледа се в рафтовете. Какви писатели и поети, какви спомени, какви възможности…

-Какво ще трябва да дам за втората част на „Мъртви души“?

Възрастният го загледа с уважение. После се обърна, взе книгата от рафта и каза:

-Две години…

-И как ще стане? – запита той повече с любопитство, отколкото със страх или неверие.

-Аз само продавам – каза възрастният – На касата е друг. А крайната сметка оформя трети… Искате ли я, все пак?

Кимна и посегна към книгата. Две години… И каква книга!

Огледа рафтовете. Какво богатство… Но никога няма да ги прочете – не може да живее хиляди години, нали?

Обърна се. А зад гърба му се разнесе гласът на възрастния:

-Впрочем, забравих да кажа, че тук е само представителството ни. Когато дойде време да напуснете погрешния свят, ще получите достъп в централата. Тогава ще може да четете всичко, което пожелаете…

Спря невярващ… А гласът продължи:

-Всичко! И цяла вечност… Сред други наши редовни клиенти. Просто бонус…