До кофите за смет, кротко си лежаха чифт стари, износени обувки. Изгледът им бе такъв, та човек спокойно би помислил, че са ветерани, преживели всичките световни войни!
– Все още са чифт, даже са с връзките си, живели са винаги заедно, дори на бунището отново са двойка!
– Някога стопанинът ги лъскаше и поддържаше, а те танцуваха и тичаха под дъжда! Живееха животът му, срещнаха безброй улици, хора, различни планини и долини...
– Какво ли ги очаква утре? Ще бъде тъжно да ги разделят... сякаш затова някое улично куче, още не ги е запокитило нанякъде..!
– Да си говорим докато още сме заедно, да общуваме, както никога до сега!
– Мила моя половинке! Помниш ли, когато стопанинът видя, че вече сме остарели, той ни остави в килера за много дълго, но ние бяхме щастливи, защото бяхме заедно. А помниш ли после, когато стопанинът се сети за нас, правеше ремонт и ние бяхме много нужни! Бяхме много по-важни от всичките му нови обувки, той ги пренебрегна всичките заради нас. С нас ставаше и с нас си лягаше, а после пак в килера...
– Тъмно беше там и студено, но бяхме щастливи, нали бяхме заедно. Тогава дойде онази възрастна дама и никак не ни хареса, накара децата на стопанина, които бяха пораснали пред очите ни, да ни изхвърлят на боклука. И после стопанин ни стана един бездомен, навъсен човек. О, той никак не се грижеше за нас, но той не се грижеше и за себе си. Ние му бяхме тесни и му причинявахме болка, затова ни заряза тук в тази пустош, дъжд да ни вали и вятър да ни вее. Но ние сме щастливи, нали още сме заедно.
Епилог:
Покрай бунището случайно или не... мина един романтичен господин. Спря се, не пред красивите пролетни цветя, а пред мръсните смачкани обувки. И за почуда на минувачите, развърза връзките им и отново ги завърза здравата - едната за другата обувка.
– Защо ли?
© Аспарух Любенов All rights reserved.