Полудивите прасета са опасни. Нито са опитомени, ни диви… Трябва да се внимава с тях. Особено, ако имаш (или поне си въобразяваш, че водиш) стотина.

Всъщност интелигентната природа на прасетата не предполага послушание, а по-скоро властничество. Така че всеки свински пастир с практика би определил себе си като последовател, отколкото  предводител, макар че насаме би казал друго.

Наистина, свинските пътища са по-различни от човешките, но нали все нещо трябва да ни отличава.

Та, беше една тежка юлска вечер. Баба Дана поведе (тръгна след) своето стадо от близо сто полудиви прасета. По баира нагоре, по пътеката, покрай морските краставички, лавандулата, през бунището, до магарешките бодили…Чак до една гора.

Между корените и благодатните билки, те току намираха и по някой черен трюфел. Грухтяха самодоволно и преживяха достолепно. Тяхната „Господарка” използваше случая да подвие крак на някой дънер, че не беше първа младост. Почти на 80. Тя никога не беше кусала трюфел. Но и самото звучене на думата беше прекалено и префърцунено, за да се пробва. Нали имаше хляб, а и свинско. Тонове живо месо.

„Това им е хубаво на свините, мислеше тя, сами намират препитание, само трябва да се насочват, следват и напътстват като се прибират.”

За коленето винаги се викаше бай Добри, който изпитваше жестока ненавист към насекомите, но с животните нямаше проблем. Баба Дана събираше трупните порциони подире му и попържаше преди да измие ножовете. А докато ядеше пържолите, плачеше безутешно, я за Гошо, я за Пешо… „Ама то може ли да се запомнят всичките - успокояваше се тя - станали са хиляди.”

Но да се върнем към историята.

Баба Дана поведе своето стадо към една гора и докато го следваше, попадна в дълбоките дебри на усамотението, заобиколена от непознати птичи песни, буйна растителност и оскъдно светоусещане. Тя не се уплаши. Това ѝ напомни за миналогодишното пътешествие до Гибралтар. Беше вдовица отдавна. Съпругът ѝ често преминаваше протока и ѝ носеше всякакви чудати предмети и истории от там. И когато той си отиде, тя беше решена да посети това екзотично място. Сякаш отивайки там тя щеше да срещне него. Така и не го видя, но си купи златен пръстен. Затуй горският път ѝ се стори интересен и тя никак не се притесни – беше ходила къде по-далеч …

Полудивите свини радостно грухтяха в благодат от кални бани и ведро следваха обонянието си. Трюфелните мушици издаваха местоположението на бленуван залеж, а животните яростно нападаха подземните кулинарни съкровища, докато баба Дана, скръстила ръце, поседнала я на камък, я на дънер, търкаше своя златен пръстен и мислено се пренасяше в Гибралтар.

Изведнъж, измежду свинското, човешкото и гората, се чу тъжно скимтене. Баба Дана веднага припна и се заоглежда. Прасетата също. Тя надникна в храстите покрай краката си. Бъчкаше зурлите на „предводителите” си, които предугаждаха посоката на всеки неин размах и го запълваха с измамливо шумолене. Тя се луташе и гласно мърмореше, че не е взела очилата си, пък и недочуваше вече. И сякаш търсенето беше обречено от самото начало.

Но тя нагази дълбоко в калта, отвъд трудностите на ежедневието. И въпреки препятствията, които поставяше старостта и нейните спътници, тя се съсредоточи до неузнаваемост и успя да установи първоизточника.

Малко чувалче с джуфка от канап. 

Тя го повдигна и си каза: „У, то няма и кило, горкото…” Веднага го развърза и състрадателно погледна вътре. В този миг, от там изскочи петнисто кученце и се втурна да я ближе. Баба Дана първом се уплаши и се отдръпна, не беше свикнала. „Прасетата само са ми дъвкали фустата…” си помисли. Но бързо я обзе такава непозната обич (както към Гибралтар), че тя гушна малката душичка в скута си и се предаде на тази непотърсена, но предана любов. 

Полудивите бяха забравили за трюфелните мушици. Гладни и скупчени около спасената, но беззащитна жертва, те драпаха неистово. Муцуните им се проточваха нависоко, а копитата  раздираха одеждите на пастирка им. Оцеляването не предполагаше съчувствие. И както разбрахме по-рано, свинските пътища са по-други от човешките. Нали все нещо трябва да ги отличава…

Тонове живо месо и неистово жесток нагон за глад се стоварваха върху втвърдените глезени на баба Дана, но тя стискаше ли стискаше своето съкровище високо в ръцете си и се опитваше да предпази малкото кученце от зиналата паст на своите гладни поданици.

Те бяха забравили и за вкусните трюфели. Искаха нещо по-живо и тъй като още не бяха кусали човешко, кучешкото им се стори добра увертюра. Пък и беше сираче, вече осъдено на смърт.

Тези свински усещания и стремежи бяха отвратителни за спасителката - баба Дана. От предводител тя се превърна в мишена, гонена заради съкровището в скута си...Стъпките ѝ бяха тромави и свините раздраха дрехите ѝ, докато тя се опитваше да избяга и спаси невинното създание.

Изминаха часове лутане в тъмната гора. И когато почти нямаше надежда, тя намери прихлупена колиба, в която да се шмугне. Затръшна вратата след себе си, облегна се на нея и опипа чувалчето. За нейно щастие от него се подадоха две щръкнали ушлета и един мокър нос, който се насочи към ръцете ѝ.

„Ох, оживяхме!” - зарадва се тя като момиче и посегна да помилва малката главица.

Къщичката се обитаваше от двама млади, наскоро отрекли се  от градските удобства. Те изумено погледнаха полуголата си неканена гостенка и мистериозното ѝ чувалче и първом не можеха да проумеят, че са ги спасили от гибел. Продумаха нещо, но тя не ги чу, а побърза да пусне кутрето на свобода. После наложи чувала върху разкъсаната си дреха, но той едва покриваше и половината, а златният ѝ пръстен още повече се открояваше върху грубата текстура.

Баба Дана каза: „Младеж, гонят ни стотици полудиви, по-добре намери пушка, че няма връщане назад…Нали си ходил в казарма? И ако имаш нож, наточи го – за всеки случай. Не ги знаеш как бърже прииждат…”

Уви, младите нямаха оръжие, а и инструкциите на полуголата старица изглеждаха налудничави. Показаха някакъв нож, но тя прецени, че е джобен и само ще разяри преследвачите. Затова те побързаха да облекат старата жена, помилваха кученцето и бързо ги изпроводиха към града, където се бяха зарекли да не стъпват скоро.

По пътя баба Дана извиваше глава назад и все ѝ се струваше, че се движат бавно, макар колата на младите да бе от модерните – Лада Нива. Кученцето трепереше в скута ѝ. Младите не проговаряха. Тя бавно изхлузи пръстена си и внимателно го постави на седалката.

След километри мълчание пристигнаха. Кутренцето беше взето в ръце, а неговата стопанка благодари и каза: „Деца, внимавайте със свините, опасни са като са гладни и са много. Айде, и момче, да си намериш шмайзер!”

Те помахаха и нетърпеливо тръгнаха към дивото. Едва когато спряха, видяха лъскавия пръстен на мистериозната гостенка. Заровиха го близо до колибата, защото се бяха отрекли от всичко бляскаво и измамно.

Баба Дана прекрачи вратата и вкочанените ѝ колене едва я преведоха през стаята. Тя набърже ошета, сложи нещо в една паница и тържествено я поднесе на новия си приятел. Помилва ушлетата му и угрижено сподели: „Тази вечер сме само на кокали. Утре ще викна бай Добри…”

Полудивите подивяха съвсем. Риеха пръстта покрай една схлупена къщичка. Една свиня погълна златен пръстен, но не се пренесе в Гибралтар. Наистина, свинските пътища са по-различни от човешките, но нали все нещо трябва да ни отличава.