Когато тя повярва в тази любов, вече беше късно за нея! Късно, да пристъпи храма на праведните...
     Омъжи се за първото си гадже, първият мъж, когото целуна. Този, който я освободи от тягостния затвор на непотребната й девственост. Която беше най-голямото й бреме, сред толкова врели и кипели в секса връстници... Омъжи се, защото мислеше, че той я обича и би направил всичко за нея. Беше внимателен, грижовен и щедър, не проявяваше безумна ревност, кипеше от  желание да я закриля и да й помага. Защитаваше я. Правеше й комплименти. Виждаше прекрасните й качества, които за нея бяха даденост и не повод за особена гордост. Нуждаеше се от увереността, която той й даваше, от неговите напътствия как да не бъде толкова чувствителна и ранима от хорските погледи, реакции и думи... да бъде по-уверена в себе си, не толкова наивна... Всичко, което тя мразеше у себе си. Той се оказа единствената й надежда да прекрачи прага на жестокия свят с маска, с маската на оцеляващия....
     Встъпи в брака безотговорно и сляпо, като по задължение. Както се прави всяко неизбежно нещо, което рано или късно трябва да се случи... според изстраданата мъдрост на живота. Бракът повлече след себе си цялата онази прозаичност, делничност и дребнавост, които от векове писателите-познавачи на колорита на патриархалната българска фамилия, описват в романите си толкова прекрасно... Че по-добре от това аз не бих могла да го опиша. Нищо не се беше променило от времето на Ния, Катерина и Султана. Под фалшивата черупка на съвременните псевдоправа  и тъй наречената "еволюция на морала",  мъжете и жените си бяха все същите. Но принудени да играят непривични роли, които влачеха след себе си новоизлюпените болести на великия 21 век - депресии, стрес, загуба на идентичност и обърканост в приоритетите... На фона на залутаното време (а то - кое ли време не е такова!)  и в коловозите на предрешения си път, тя губеше себе си... С времето неговата загриженост и напътственият му маниер започнаха да я притискат и подлудяват. Вече беше пораснала, но детската наивност, с която беше допуснала той да узнае всичките и страхове и фобии й изигра лоша шега. Когато осъзна, че, за разлика от нея, той беше крил страховете си зад маската на мъжката самоувереност и че никога не би ги признал, за нищо на света... Когато разбра, че тя далеч не е приоритет в живота му, че очаква от нея държане, поведение и жертви, които бяха безусловни и нетърпящи компромиси... Когато започна да я нагрубява с безразличието и надменността си... Когато намрази докосванията и първичната му страст... Когато всяка негова дума беше забележка или себично оправдание... Когато обещанията му бяха само празни думи... Когато започна да се примирява... Когато разбра, че никога не е изпитвала към него страст. Разбра, че това не е било, не е и никога няма да бъде Любов.
     Тогава се появи Той. Беше женен, с дете - като нея. В очите му прочете собствените си болки и страхове. И същата жажда за любов. Зовът за грях не беше просто изкушение, а последна надежда за живот. Грехът се роди и възпламени телата и душите им. Дори с риска да изгорят,  се впуснаха през глава в обречената на Анатема любов. Пропитите с безумна болка и себеотдаване стени на онази стая, миришещите на страст и голота чаршафи, прашният полюлей - безмълвен свидетел и съучастник на тази, не просто плътска вкопченост на две същества... гъстата пот във всяка гънка на телата и отпечатъците на пияните им погледи във всяка глътка въздух... Всичко това си остана там - в онова съществуващо или не пето измерение от невидимото пространство. И вътре -  в беглите остатъци от душите им, като храна за необходимата и достатъчна доза вяра в живота. За да продължат да дишат и да се надяват, че съдбата ще отреди друго за децата им...
     В един момент - безмълвен, предрешен и неизбежен, с присъщата мъдрост на тези, които за щастие или не, са родени мъдри, те разрязаха онази слепена част от сиамската си душа и продължиха... назад,  по предишните коловози...