Късно е. Може би минава полунощ, а може би утрото чука на вратата. Той се събуди бавно...от нещо и познато, и далечно. О, да! Това е телефонът. Вдигна може би след петото позвъняване. Който и да звънеше, явно искаше да се свърже на всяка цена...
- Ало!
- Здравей! – каза женски глас - познат, нежен и дрезгав, тъжен и дълбок. – Аз съм! Мислех си за теб.. –
Мълчание... Дълго и тежко. Неговото дихание от едната страна на слушалката, нейното дишане от другата.
- Ти? – Прекъсна тишината той.
- Да. Аз съм. – отрони тя – След толкова време... И все още мисля за теб на този ден. – и пак мълчание... – Нима си забравил?! – този път тя проговори в нощта.
И той се замисли... Или по-скоро споменът блесна в паметта му. Преди години я беше срешнал... Малка, невинна... И той малък. Детска любов, но истинска и за цял живот..Осем години... Щастлив от всяка нейна усмивка и онази болка, когато тя си тръгна... Без да се обади. Така и не спря да се пита “Защо?”.
- Не. Не съм забравил... – каза той - Знаеш ли ...