За край
Късно е. Може би минава полунощ, а може би утрото чука на вратата. Той се събуди бавно...от нещо и познато, и далечно. О, да! Това е телефонът. Вдигна може би след петото позвъняване. Който и да звънеше, явно искаше да се свърже на всяка цена...
- Ало!
- Здравей! – каза женски глас - познат, нежен и дрезгав, тъжен и дълбок. – Аз съм! Мислех си за теб.. –
Мълчание... Дълго и тежко. Неговото дихание от едната страна на слушалката, нейното дишане от другата.
- Ти? – Прекъсна тишината той.
- Да. Аз съм. – отрони тя – След толкова време... И все още мисля за теб на този ден. – и пак мълчание... – Нима си забравил?! – този път тя проговори в нощта.
И той се замисли... Или по-скоро споменът блесна в паметта му. Преди години я беше срешнал... Малка, невинна... И той малък. Детска любов, но истинска и за цял живот..Осем години... Щастлив от всяка нейна усмивка и онази болка, когато тя си тръгна... Без да се обади. Така и не спря да се пита “Защо?”.
- Не. Не съм забравил... – каза той - Знаеш ли? Болеше... – и пак тази тишина...
- Кое? – попита тя.
- Болеше, когато си отиде... – отвърна тихо той.
- И мен ме болеше.
- Но защо? Ти си отиде! Ти взе решението! Ти ме остави.. – почти проплака.
- А накога попита ли се защо си отидох?
- Ами да! Хиляди пъти. Не зная... Може би за теб любовта свърши... Не зная.
- Не... – промълви и замлъкна – Мислех, че твоята свърши. Заболя ме и си отидох.. А, Господи, обичах те повече от живота си!
- Но защо? Защо не ме попита? Тогава бях ... просто.... И аз не знам... Малък...
- Не. Аз ще ти кажа. - меко каза тя – Беше или страхлив, или жесток. Страхлив да ме обичаш както аз теб, или жесток, защото аз те обичах наистина. И ти само си си играл с мен.... Виж.. Не се обаждам за това...
- А за какво? Не разбираш ли колко спомени събуждаш? Не знаеш ли какво ми причинява този разговор? И колко ме боли?
- Защо те боли? Мислех, че си играеше с мен? – попита тя.
- Да играя? – той не можеше да повярва – Ти луда ли си? Ти беше моя ден, моята нощ..
- Моята сълза, моят смях – говореше тя в един глас с неговия...
И изведнъж млъкнаха и двамата.
В нея препускаха спомени като стадо диви коне в поле. Много... Заедно... Първата им среща, първата целувка, първата нощ, болката, раздялата, агонията...
Той мислеше за същото...
- Знаеш ли? Няма смисъл.. – думите сами излязоха от устата и.
- Защо? Защо да няма? – объркан попита той, запленен от мисълта да бъде с нея отново.
- Защото... се обадих... да сложа край за себе си – звучеше разколебана и тъжна.
- Но как? Защо? Аз те обичам... А явно и ти. Защо да не може ... пак да сме заедно, както преди?
- Не зная ... Заради болката. Много си ме наранявал, а и аз теб. Кога умишлено, кога не.. Не може... Няма да е както преди. Никога.
- Може би си права, но не трябва да е същото.. съвсем същото... може да ...
- О не! Моля те, недей!
И тя затвори. В слушалката остана само споменът за нейния глас и тишина. Но тази тишина беше някак си по – друга, от онази, в която тя беше там и мълчеше. Сега беше сам....
В този момент той се събуди от звъна на будилника. Беше време да става. Но той лежеше... От години сънуваше този разговор. Но сега като че ли бе по - реален от всякога. Никога не успя да я убеди да се върне. И нито един път тя не се обади наяве .....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Василева Всички права запазени
